Според известния мит, през 2008 г. данъците върху доходите на лицата са били намалени до едни от най-ниските нива в познатата Вселена. Това твърдение обаче е вярно, само ако бъде приложен списък на лицата, чиито ставки са били наистина намалени, защото за огромното мнозинство от работещите на заплата въвеждането на плосък данък всъщност увеличава данъчната тежест.
Причина за това е, че заедно с него е премахнат необлагаемият минимум. Неговото наличие означава, че не се таксуват доходите в размера на минималната заплата (МРЗ), а само тези над нея. Така, ако през 2007 г. получавате заплата в размер на две минимални, вие плащате данък само върху половината от дохода ви, която е над необлагаемия минимум. През 2008 г. обаче вече плащате върху цялата си заплата – данъкът ви се удвоява. По този начин, минимумът засяга не само хората на МРЗ, а всички работещи с минимални и средни доходи. Същевременно, мярката облагодетелства онези с много високи доходи, тъй като тя върви в комплект с намаляването на тяхната по-висока данъчна ставка на 10%, т.е. отмяна на прогресивното данъчно облагане.
Ако в момента се въведе необлагаем минимум в размера на МРЗ (460 лева) и прогресивна скала: 10% за доход 461-2000 лв., 15% за 2001-5000 лв. и т.н., то всички работещи с нетна заплата под 3300 лв. ще плащат по-ниски данъци, отколкото при сегашната плоска ставка. Така че, както вероятно би казал един бивш-бъдещ министър, “ниски данъци” е класово понятие. Данъците наистина са намалени значително за бизнеса (нисък корпоративен данък от 10%), а най-крупните компании на практика не плащат данъци. Те са намалени и за лицата с много високи доходи, които представляват изключително тясно малцинство.
Това малцинство обаче има развито класово съзнание, което му помага да представи ниските си данъци като ценност на цялото общество, макар те да са всъщност по-високи за над 90% от работещите. То успява да брандира класовите си представи за справедливост като универсални. Така плоският данък минава за справедлив, макар че той тежи непропорционално на хората с големи разлики в доходите, а България е една от страните в Европа с най-голямо неравенство на доходите. Държавното субсидиране на частните училища също беше прокарано с аргументи за “справедливост”, макар в тях да учат само 1% от всички деца – тези на най-богатите. Примерите са ежедневие.
Данните на НСИ за разходите на домакинствата показват, че “намаляването” на данъците през 2008 г. всъщност е дало тласък на покачването на дела на това перо в семейните бюджети:
Първите две години след премахването на необлагаемия минимум, делът на данъците в разходите на домакинствата се покачва умерено. Причина за това е световната икономическа криза и политиката на бюджетни икономии на българското правителство по онова време. Когато броят на заетите намалява, а доходите на останалите на работа се свиват, делът на данъците в семейните бюджети не може да се покачи рязко, тъй като в доходите на домакинства расте приносът на пенсиите, помощите и обезщетенията, които не се облагат. На долната графика се вижда, че тъкмо в този период е пикът на дела на доходите от пенсии:
Намаляването на данъците на най-богатите обаче не може да се компенсира само с премахването на необлагаемия минимум. Плоският данък беше въведен с твърденията, че той ще увеличи приходната част, тъй като ще изсветли част от икономиката, но такъв ефект не се наблюдава. През 2008 г., когато плоската ставка влиза в сила, наистина има допълнителни 142 млн. лв. постъпления в държавната хазна от данък върху дохода, но предходната 2007 г. увеличението е доста по-голямо. През 2009 г. това перо забавя ръста си, а на следващата година дори се свива с 17 млн. Причина за това е кризата и стагнацията на доходите. Когато икономиката започва да се съживява през 2011 г., приходите от данъци върху доходите отново растат със 120-140 млн. годишно, което корелира с устойчивия ръст на минималната заплата и донякъде с икономическия ръст.
Никакъв белег на ударно минаване на светло от страна на сивата икономика не се забелязва и държавата признава това по единствения начин, който ѝ позволяват класовите предразсъдъци на управляващите – увеличавайки осигурителните вноски, тъй като приходите от преки данъци не достигат. По времето, в което правителството използва 1,4 милиарда лв. от здравните вноски, за да закърпи държавния бюджет, делът на социалните осигуровки в разходите на домакинствата скача рязко:
Повечето осигуровки също са вид плоски данъци, така че те тежат несравнимо повече на хората с ниски доходи. Пенсионната вноска обаче не е плоска, а регресивна. Причина за това е т.нар. максимален осигурителен доход (МОД), който е в размер на 2600 лв. Онези, които получават над тази сума, дават по-малък принос за пенсионната система в сравнение с останалите под тази линия.
Когато една данъчна система се реформира, така че тежестта да се падне на хората с ниски и средни доходи, това логично би довело до ограничение на потреблението и оттам забавяне на икономическото развитие. Причината за това е, че такава данъчна система взема пари от мнозинството работещи, които иначе биха ги използвали за потребление. В същото време, тя оставя повече пари у най-богатите, които поначало потребяват колкото искат и единственият ефект е, че те се насочват към вноски луксозни стоки и просто започват да пестят повече. Затова статистиката гордо ни съобщава, че влоговете на българите се увеличават, като отново пропуска да приложи списък на “българите”. Статистиката за дела на потреблението в разходите на домакинствата потвърждава горната хипотеза:
Други страни, поели по пътя на плоския данък пред нас, вече преосмислят този ход. Той би могъл да мине за справедлив за всички само в общества без крещящи неравенства, но тъй като такива все още не съществуват, тази данъчна система само докарва неравенството до гротескни нива. Проблемът на такова състояние е, че поставя огромната част от населението в бедност или риск от бедност, а това освен, че е несправедливо, е и твърде скъпо. Просто не можем да си позволим повече неравенство.
About The Author
