Наскоро Евростат стартира нов инструмент, показващ обобщените разходи на държавите от ЕС като процент от брутния вътрешен продукт (2015 г.). От графиките се вижда колко средства и по какъв начин преразпределят страните в съюза.
На първо място, впечатление прави фактът, че България преразпределя значително по-малко от най-богатите страни в Европа. Вероятно това се дължи на допускането, че хората у нас имат по-малка нужда от средства за социална защита, здраве, образование или обществени услуги, отколкото гражданите на Франция и Финландия, чиито страни преразпределят рекордните 57% от създаденото богатство. За сравнение, в България този процент е едва 40,5 при 48,6 средно за еврозоната и 47,3 за всички страни от ЕС.
Такъв е ефектът от ниските преки данъци, които не могат да се компенсират от косвените. На ДДС, акцизи и мита се дължат 49,4% от приходите в данъчната хазна, а на корпоративния данък – едва 7,5%. Това означава, че цената за издръжката на правителството се пренася предимно върху потреблението и по този начин се стоварва най-вече върху онази част от населението, която харчи всичките си пари за стоки – т.е. огромното мнозинство от наемните работници и пенсионерите.
Нещо повече – докато България събира данъци приоритетно от най-бедните, тя подпомага едрия бизнес чрез облекчения и компенсации. Дали поне остава достатъчно, за да може държавата да изпълнява социалните си ангажименти? Ако погледнем перото “социална защита”, ще видим, че България заделя относително малко средства по него – 13,3% от БВП срещу над 19 средно за ЕС. Разходите за пенсии са почти на европейско ниво, но други направления почти липсват.
Най-шокиращи са разликите при обезщетенията за безработица, за които държавите в ЕС отделят цели 1,4% от БВП, а тези в еврозоната – 1,7%. На дъното са България и Румъния с нищожните 0,1%, но това не пречи на пропазарни “институти” да твърдят, че тези обещетения са най-високите в Европа и да предлагат намаляването им.
Обществените средства за здраве също са далеч под нивата в ЕС, а недостигът се компенсира от джоба на пациентите. У нас е много модерно да се говори за морал в политиката, но само на някакво метафизично ниво и никога за това как държавата пълни хазната си с данъци върху най-бедните, но после им отказва здравна грижа, ако не могат да си доплатят.
Затова пък страната ни е сред лидерите в харченето за икономически дейности, най-вече защото заделя почти двойно спрямо средното ниво в ЕС за транспорт (3,7% от БВП). При това положение човек би очаквал Българските държавни железници поне да не са изправени пред фалит. Но положението е точно обратното, защото големите публични инвестиции са насочени приоритетно към автомобилния транспорт с изключение на няколко ремонта на най-натоварените жп линии и строителството на столичното метро.
Магистралите и кръстовищата на две нива се превърнаха в запазена марка на правителствата на ГЕРБ, а към тях бяха пренасочени значителни части от и без това скромните данъчни приходи. Стигна се дотам, че дори намалението на студентските стипендии да се оправдава със стоителството на пътища. Друг характерен отпечатък на това управление върху бюджетните разходи са 3,5 пъти по-високите разходи у нас за “жилищни и обществени удобства”, което се дължи на програмата за саниране на стари блокове.
България е лидер в ЕС заедно с Гърция по разходи за полиция – 1,4% от БВП при средно 1% за общността. Най-малко за поддържане на общестения ред отделят скандинаските страни, които обаче харчат много повече за социална защита, здраве и образование. Изглежда, ако пестиш от тези разходи, ще трябва да си развържеш кесията за полиция. Съответно, съдилищата също ще са доста заети. България е абсолютен лидер тук с 0,7% от БВП разходи при едва 0,3% средно за ЕС.
В България рядко се говори за политика на преразпределение в контекста на подобряване на жизнените условия на мнозинството от населението. Политиците често изтъкват, че са увеличили разходите за една или друга социална функция на държавата, доколкото им позволява наличния държавен бюджет, т.е. почти никак. Дебати върху преразпределението обаче се блокират от допускането, че ниските преки данъци са почти свещени за България.
Разглеждането на средствата в съотношение към БВП дава обективен ориентир за последиците от сегашната данъчна система, но и за дисбалансите в начините на разпределение. Например, у нас никой политик не говори за това колко процента от богатството, създавано всяка година в обществото трябва да отива за здраве, образование или социална защита, но през есента основните кандидати за президентския пост твърдо застанаха зад тезата, че България трябва да увеличи военните си разходи до 2% от БВП. В момента те са на средноевропейското ниво от 1,2%, но плановете за закупуване на нови изтребители в следващите години ще променят това.
Това е и една от големите теми, които напълно отсъстват в настоящата предизборна кампания – дали искаме да живеем в държава, която харчи приоритетно за военна техника, за да се хареса на съюзниците си и която харчи за ред и сигурност, докато пести от социална защита. Да се надяваме, че ще започнем да говорим за това преди разходите за затвори да надхвърлят тези за висше образование.
About The Author
