Формално в България има пълно равенство между половете пред закона, но то само по себе си не води до преодоляване на икономическото неравенство. Това би могло да бъде някаква оправна точка за размишление на хората, които смятат, че с простото установяване на върховенството на закона се постига справедливост в обществото.
Въпреки че имат същите права като мъжете, заплащането на жените у нас е с цели 14,2% по-ниско. Тъй като това е под средното европейско ниво (16,3%) и е чувствително по-добре от състоянието в САЩ, можем да кажем, че т.нар. “първи свят”, в който има формално равенство между половете, жените биват допускани до добре платените длъжности много по-рядко от мъжете, а когато все пак бъдат допуснати – пак получават по-малко.
В индекса за равенството на половете на ООН обаче България заема не толкова добра позиция, изпреварвайки само две страни от ЕС – Малта и Румъния. От него се вижда и правопропорционалната връзка между нивото на развитие на дадена държава и положението на жените в нея. Изключение от тази зависимост обикновено са ултраконсервативни общества, богати на природни ресурси като това в Катар, което има висок индекс на развитие, но и високо неравенство между половете.
Докато министри у нас изтъкват, че расте делът на жените предприемачи у нас, на заден план остава увеличаващата се пропаст между заплащането на мъжете и жените в последните години. Изследване във Великобритания показва, че жените са понесли 86% от въздействието на политиката на остеритет от 2010 г. насам, т.е. те са платили огромна част от цената на кризата. В България подобни изследвания липсват, но може да се предположи, че ефектът е сходен, доколкото доходите на жените са нараствали по-бавно, което е увеличило и неравенството в заплащането на половете след 2010:
В почти всички сектори на икономиката жените получават по-ниско възнаграждение от мъжете. Изключение са строителният сектор и административните дейности, но там заетите са предимно мъже – съответно 86 и 70%. Изглежда жените могат да получават по-високи заплати, но само в сфери, в които рядко попадат.
В преработващата промишленост, където има приблизително еднакъв брой служители от двата пола (по четвърт милион), разликата в заплащането е 26,2%. Докато неравенството в сектор „Култура и спорт“ се е свило наполовина в последните 5 години, онова в сектор „Създаване и разпространение на информация и творчески продукти; далекосъобщения“ се е удвоило до 19,2%. Най-фрапиращо може би е положението в социалната работа (един от най-феминизираните сектори заедно с образованието), където 80% от заетите са жени, но получават с 31,7% по-малко спрямо мъжете.
Както може да се види от интерактивната графика, в повечето от най-добре платените сектори неравенството между половете е по-голямо, което говори за ограничен достъп на жените до ръководни и добре платени длъжности. Например, статистически шансът на жените в България да попаднат в парламента е над 4 пъти по-малък от този на мъжете, докато в Куба или Исландия е почти равен.
Неравенството между половете в България си личи не само в заплащането, но и в липсата на такова. Жените в трудоспособна възраст, които са извън работната сила, са значително повече от мъжете. Причината не е в това, че повечето от тях не се трудят, а че извършат работа, за която не се плаща и традиционно дори не се възприема като работа, например грижата за домакинството, децата или възрастните.
Сред мотивите за икономическа неактивност най-рязко се откроява графата „лични, семейни причини“. Каквото и да влиза под този статистически термин, то сполетява диспропорционално жените:
Повече за личните и семейни причини научаваме от изследване, наречено „Съвместяване на работа със семеен живот“, проведено от статистическата служба през 2010 г. и неизвестно защо изоставено след това. От него се вижда, че 78% от мъжете успяват да съвместяват работа с грижата за деца, докато при жените този процент е едва 60. Вероятността те да останат извън работната сила, за да гледат децата си е три пъти по-голяма.
Някой апологет на свободната воля би възразил, че това е техен личен избор, но за съжаление често става дума за следване на необходимост. Когато липсват детски градини, цената им е непосилна или условията в тях не са достатъчно добри, кой да се откаже от кариерата си, за да гледа децата?
Статистиката показва, че икономическото неравенство между половете е реален проблем. Но винаги ще се намерят хора, които не разбират статистиката: „40% от постовете в средния мениджмънт са заети от жени, а около 20% от мениджърските позиции са също жени в България. Не можем да говорим за неравенство, дискриминация или нещо подобно при такива факти“ – обяснява жена на мениджърска позиция.
Сред онези, които все пак умеят да възприемат емпирични данни, може да се открои ясна тенденция да се предлагат решения на индивидуално ниво. Например, да се насърчат жените да са по-предприемчиви, да са по-внимателни при избора си на професия, да се научат да балансират по-добре личния и професионалния си живот или накратко – да пренесат върху себе си отговорността за един системен проблем, съществуващ във всички общества, които смятаме за развити.
В една или друга степен всяко от тях буквално боледува от неравенство, а фактът, че последиците от болестта се проявяват диспропорционално по полов, географски или етнически принцип е още по-обезпокоителен, ако приемем, че е добре да живеем в общества, в които поне при рождението си всички имат равни шансове.
About The Author
