Давид Гарсия, съветник в Националния конгрес на Колумбия, е очилат интелектуалец със спокоен глас и блага усмивка. От 1984 до 1987 г. е живял и учил в София, но оттогава рядко е говорил на български. Въпреки това, когато се видяхме през януари т.г. в едно кафене до Софийския университет, Давид ме изненада с отлично българско произношение. За по-голямо удобство все пак предпочете да направим интервюто на испански.
Събра ни Лиляна Табакова, преподавателка по латиноамериканска литература в СУ „Св. Кл Охридски”. Само преди месец тя се бе срещнала с Давид и с още един български възпитаник – известния колумбийски сенатор и правозащитник Иван Сепеда, на международния панаир на книгата в мексиканския град Гуадалахара. Тримата бяха участвали там заедно в дискусия за мирния процес в Колумбия. Още тогава бяха договорили с Давид и това софийско продължение, след като станало ясно, че той планира пътуване до България.
И ето ни на кафе (уви, не колумбийско), край заледен от софийската зима навън прозорец, да нищим жежките проблеми на мира и войната в далечна Колумбия.
Преди обаче да предам тук интервюто, се налага по-разширено встъпление, за да бъде представен и събеседникът ми, а и приятелят му – споменатия Иван Сепеда, който има важно участие в мирния процес между колумбийското правителство и левите партизани от ФАРК, а и в целия политически живот на страната.
Сагата на семейство Сепеда
За Иван Сепеда няма как да се разкаже, ако се пропусне семейството му. Той е син на емблематична двойка. Майка му е красавицата със сияйна усмивка Йира Кастро, една от най-забележителните колумбийки от втората половина на ХХ век – както заради политическата ѝ и обеществена дейност, така и заради таланта ѝ на журналистка и писателка, а не на последно място и заради хубостта ѝ и заразителната ѝ жизнерадост. Дъщеря на един от основателите на Колумбийската комунистическа партия – Густаво Кастро, тя влиза в Комунистическата младеж още 16-годишна, през 1958 г. Две години по-късно, когато току-що е започнала да следва социология, се омъжва за генералния секретар на организацията Мануел Сепеда, който е с 12 години по-голям от нея – роден е през 1930-та, в годината на основаването на ККП.
Завършилият право Мануел е утвърден деец на компартията, но също и поет (една от стихосбирките си написва в затвора), и пламенен публицист. И двамата с Йира се изявяват с ярки коментари и статии в защита на гражданските и социалните права, поддържат свои авторски колонки в печатния орган на ККП – седмичника „Вос пролетариа” („Пролетарски глас”).
Колумбия все още е в политически конвулсии след ужасяващото десетилетие (1948-1958 г.), влязло в историята като „Виоленсия” („Насилие”) заради неспирното взаимно избиване главно между враждуващи консерватори и либерали плюс брутална официална диктатура. Някои, впрочем, смятат, че нази „Виоленсия” и до днес не е свършила… Именно в онзи период се зараждат и партизанските движения – предимно като форма на самозащита от наемните банди и частните армии на латифундистите по селата. Под влияние на Кубинската революция партизаните добиват и идейни, и социални цели.
Младото комунистическо семейство Сепеда често е подлагано на гонения заради идеите си, понякога е в нелегалност, често сменя квартири, но не спира енергичната си политическа и обществена дейност, макар ту Мануел, ту Йира да са хвърляни и зад решетките. Те никога не са били партизани, но създадените през 1964-та ФАРК (Fuerzas Armadas Revolucionarias de Colombia – Революционни въоръжени сили на Колумбия) идейно са свързани с ККП.
Това е и обстановката, в която преминава ранното детство на двете деца на двойката – на родения през 1962 г. Иван и на две години по-малката му сестра Мария.
В средата на 60-те семейството заминава първо за Куба, където родителите участват във форум на освободителните движения от Азия, Африка и Латинска Америка. После потеглят за Прага, Чехословакия. Там бащата Мануел работи като представител на ККП в теоретичното списание на международното комунистическо движение „Проблеми на мира и социализма”, а майката Йира – в базирания в чехословашката столица Международен студентски съюз.
През 1970-та се връщат в Колумбия. Мануел става главен редактор на седмичника на ККП „Вос”. Двамата с Йира влизат в ръководството на компартията. Йира е много дейна като защитничка на правата на жените и на журналистите. През 1973-та оглавява Обединението на журналистите в Богота, а през 1976-та е инициаторка за основаването на Федерацията на работниците от пресата. Важна е и ролята ѝ са сформирането на Демократичния съюз на жените в Колумбия. Двамата с Мануел влагат много енергия в обединяването на всички леви сили в широк демократичен фронт. През 1980-та Йира, която се занимава и с преподаване, и със социално подпомагане в бедните квартали, става общинска съветничка в Богота от Националния съюз на опозицията.
Животът на винаги засмяната и лъчезарна активистка обаче е прекършен от злокачествен тумор в мозъка. Въпреки лечението в Хавана и Москва тя си отива през 1981 г., когато е едва 39-годишна. След смъртта ѝ съкрушеният Мануел Сепеда издава книга за нея, озаглавена „Йира Кастро: Радостта е моето знаме”. Името ѝ днес носят няколко училища из страната и квартал в Богота.
В същата тази 1981-ва, когато губи забележителната си майка, 19-годишният тогава Иван Сепеда, активист на Комунистическата младеж от 13-годишна възраст, е изпратен да следва философия в България – в Софийския университет. Да учи в София идва и сестра му Мария (днес тя живее в Гърция, омъжена е за грък).
Иван завършва образованието си у нас и се връща в Колумбия през 1987-ма. Но опитът му от „реалния социализъм” е повлиял и на неговите възгледи. Той е смутен от разминаванията между комунистическата доктрина и ефекта от реалното ѝ прилагане върху живота на хората. Влиза по този повод в дълбоки спорове с баща си, който продължава да е в ръководството на ККП и дори през 1992-ра става неин генерален секретар.
По-късно Иван Сепеда обяснява така своята гледна точка в едно интервю: „Разбрах, че дори и да осигурява социално равенство и добруване на гражданите си, социалистическата система не е жизнеспособна заради авторитарните си методи, изразявани чрез цензурата към дисидентите и нарушенията на индивидуалните свободи”.
Оглеждайки се за по-близка до променените си разбирания организация, Иван по онова време се сближава с популисткия Демократичен съюз М-19 – партия, произлязла от разпусналата се въоръжена групировка М-19. Впрочем, произходът на тази групировка е доста двусмислен – тя се заражда като протест след избори, които не успява да спечели зловещия бивш диктатор Рохас Пиниля, решил да се завърне в политиката като популист. С времето наистина формацията се пълни и с умерени левичари със социалдемократически уклон, които чрез нея си намират ниша за изява.
Мануел Сепеда е много ядосан на сина си Иван, че завива нататък и се отдалечава от комунизма. Но бащата е принуден да се сблъсква и с много по-сериозни проблеми от идейните търсения на сина.
Това е периодът, в който Колумбия преживява най-сериозният дотогава опит за постигане на вътрешно помирение, съпроводен обаче от много насилие и приключил трагично. След сключено по време на управлението на президента Белисарио Бетанкур (1982-1986 г.) мирно споразумение левицата е излязла „на светло”. Комунистическата партия, както и отделни крила на близката до нея партизанска групировка ФАРК са се обединили в Патриотичен съюз и излъчват свои представители за участие в избори. Сред най-изявените лица на Патиротичния съюз е и Мануел Сепеда.
Срещу дейците като него обаче се води необявена брутална война с цел физическото им изстребление. Десни военизирани групировки с координираната подкрепа и участие на спецслужби, армейски чинове и наркокартели методично избиват активисти на ПС. През 1987 и 1990 г. зрелищно и показно са застреляни двама кандидат-президенти на ПС. През 1992-ра са регистрирани 3000 убийства на дейци от ПС из цялата страна.
От ПС изготвят доклад с факти за тази черна серия от престъпления и за несекващи заплахи от нови разправи, като алармират, че така се осъществява планът на крайната десница „Разчистване на сметки”. Докладът е връчен през юни 1993-та на Рафаел Пардо, военен министър в тогавашното правителство на президента Сесар Гавирия. В срещата участва и Мануел Сепеда. Но от правителството обвиняват лидерите на ПС, че вдигат шум, за да си правят предизборна реклама, а младите съветници на президента се подиграват пред медиите с „джурасик-параноята” на „динозаврите” левичари. Броени седмици по-късно е убит лидерът на ПС Хосе Мийер Чакон.
64-годишиният Мануел Сепеда, който не спира да получава заплахи, че иде и неговият ред за куршум, е избран за сенатор от ПС в парламентарните избори през 1994-та. Веднага подема три важни инициативи – създаване на министерство на културата, изработване на статут на опозицията и понижаване на присъдите на политическите затворници. Но преди да е изминал още първият му сенаторски месец Мануел Сепеда също е убит… Застрелват го на 9 август 1994 г., докато пътува с колата си и с един телохранител по оживена улица в Богота към Сената.
Иван влиза в действие
Убийството на баща му преобръща живота на Иван Сепеда. Той основава фондация „Мануел Сепеда” и се посвещава на правозащитна дейност, на търсене на възмездие за жертвите на това насилие по съдебен път и чрез международни организации, на лансиране на мирни и социални инициативи и т.н. Дейността му е жизненоважна, защото ситуацията в страната се влошава, следите от примирието са потопени в кръв, партизаните се нахъсват за отмъщение, Патриотичният съюз се разпада, войната се ожесточава… Иван се опитва да се противопостави на всичко това, следвайки мирната философия на Ганди, от когото се възхищава.
През 1997 г. Междуамериканската комисия по правата на човека дава ход на иск, подаден от няколко адвокатски организации срещу колумбийската държава заради преследване и репресии срещу членове на Патриотичния съюз. Актът обаче е повече символичен, отколкото реален. Правозащитните и левите активисти в Колумбия продължават да са на мушката на кръвожадни и безнаказани разправи.
След многобройни заплахи Иван Сепеда напуска страната през 2000 г. и заминава за Франция. В университета в Лион прави магистратура именно по темата за човешките права. Връща се в Богота през 2003-та вече добре подкован и със силни международни връзки в правозащитната сфера. Същата година основава Движение на жертвите на държавните престъпления (MOVICE – Movimiento de Victimas de Crimenes de Estado), в което обединява 17 организации, търсещи справедливост за убийствата през 80-те и 90-те.
Присъединява се към създадения през 2005 г. Демократичен алтернативен полюс, който стъпва върху обединяването на две други организации (едната е заинтересувалият Иван Демократичен съюз М-19). Това е формация със социалдемократическа ориентация, която през годините преживява много метаморфози. До 2012-та включва и комунистите, които обаче тогава излизат и правят собствено обединение – Социално-политическо движение „Патриотичен марш”. Демократичният алтернативен полюс минава през няколко противоречиви вътрешни кризи и разцепления, но като цяло основната му линия е насочена към отстояване на модела на социална и правова държава и най-важното – към постигане на мир в страната.
Също през 2005-та Фондация „Мануел Сепеда” и една адвокатска колегия подават иск в Междуамериканкската комисия по правата на човека за отделно разглеждане на убийството на сенатор Сепеда. Комисията предава случая в Международния съд по правата на човека. Докато там върви проучването, Иван Сепеда не бездейства. На 6 март 2008-ма привлича вече световно внимание като организатор на координирани масови шествия с общо около 1 милион участници в големите колумбийски градове, но също и в много градове по света като Берлин, Брюксел, Буенос Айрес, Вашингтон, Мадрид, Мексико, Каракас, Ню Йорк, Париж и т.н. Надсловът е „Възпоменание за жертвите на паравоенните групировки, параполитиката и престъпленията на държавата”.
Междувременно – още през 2007 г., организацията Human Rights First („Първо човешките права”) връчва на Иван Сепеда в Ню Йорк медала „Роджър Н. Балдуин”, присъждан на защитници на човешките права.
През 2008-ма Иван написва и издава в съавторство с правозащитника Хорхе Рохас книгата „Пред портите на „Ел Уберимо” – разследване, доказващо връзките на управляващия от 2006-та президент Алваро Урибе с ултрадесни паравоенни групировки, избиващи левичари. „Ел Уберимо” е семейното имение на Урибе, което според разследването е средище за конспирации.
През 2010-та, когато на власт идва и сегашният президент Мануел Сантос, Иван Сепеда е избран за депутат от Демократичния алтернативен полюс в Камарата на представителите. Там неуморно продължава да разобличава нарушенията на човешките права и да подготвя почвата за мирни преговори в страната.
През същата 2010-та Международният съд по правата на човека най-после се произнася по убийството на Мануел Сепеда и осъжда колумбийската държава заради участието на нейни агенти в това престъпление. Съдът изисква държавата да признае вината си в публичен акт, да разкаже за живота на Мануел Сепеда в документален филм, да публикува печатен текст за престъплението и да изплати компенсации на семейството.
Публичният акт е осъществен на общо заседание на двете камари на Конгреса на републиката на 9 август 2011 г. – точно 17 години след убийството на Мануел Сепеда. Действащият вътрешен министър се извинява пред семейството и признава, че престъплението е извършено „от агенти на държавата в сговор с паравоенни сили, които колумбийското правосъдие е било неспособно да открие и осъди”. Това е първият случай, в който колумбийската държава признава отговорност за убийството на политически лидер.
През 2012 г. в Хавана под егидата на ООН. стартират преговори за мир между правителството на президента Мануел Сантос и партизаните от ФАРК – процес, осъществен с много международни посредници, но и с активния и ефективния личен принос на Иван Сепеда. Ролята му е много важна. Въпреки че организационно, а и идейно не е свързан нито с комунистите, нито с ФАРК, покрай семейството си той има много лични познанства, контакти и приятелства с ключови фигури от този сектор и е в състояние да постигне неща, които не са по силите на никой правителствен емисар.
Междувременно през 2014-та Главната прокуратура на републиката обявява ликвидирането на всички лидери на Патриотичния съюз през 80-те и 90-те за престъпление срещу човечеството, като потвърждава, че те са извършени от политически сектори в съюз с агенти на държавна сигурност, наркотрафиканти и паравоенни формирования с цел да се попречи на левицата да участва в политическия живот.
През 2014-та Иван Сепеда е избран за сенатор от Демократичния алтернативен полюс. В Сената продължава с разобличенията си за връзките на Урибе (той също е сенатор) с ултрадесните военизирани групировки и с наркобандите.
През 2015-та и 2016-та активно участва с посреднически усилия в трудното изработване на мирното споразумение между правителството на Сантос и партизаните от ФАРК. То е подписано през септември в Колумбия, но е отхвърлено на свикан през октомври референдум след усилена негативна кампания на Алваро Урибе и кръговете около него. Предоговорено, споразумението все пак влиза в сила, но прилагането му ще е голямото изпитание за все още силно конфронтираната вътрешно Колумбия. Силни са безпокойствата да не се повтори трагедията от 80-те и 90-те. Това е и новото предизвикателство за Иван, а и за приятеля и съратника му Давид Гарсия.
Пътят на Давид
Докато отпиваме от кафето и загряваме за интервюто край заледения софийски прозорец, Давид Гарсия набързо щрихира своята житейска траектория. От малък е израснал с музика. Син е на Раул Гарсия, основател и ръководител на филхармонията на Богота – същата онази филхармония, с която шумна слава печели и нашият прочут диригент Димитър Манолов, когото точно бащата на Давид кани в Колумбия.
Раул Гарсия кани във филхармонията и други български музиканти, някои от които оставят в Колумбия завинаги. Един от тях е цигуларят Григор Костов, участвал в „Софийски солисти”. Той става и учител по цигулка на Давид, който и досега си спомня с благодарност и уважение за него. Именно този наш цигулар подсказва на семейство Гарсия, че може да изпрати сина си да учи в България, чието министерство на културата предлага изгодни стипендии за чужди студенти.
Така Давид пристига в България през 1984-та с идеята да се усъвършенства като цигулар. Тук отново се среща и с приятеля от юношеството си Иван Сепеда – двамата още като тийнеджъри в Колумбия са се сближили покрай ранното си членство в Комунистическата младеж.
Давид изкарва една година в Института за чуждестранни студенти, изучавайки български. После – още две подготвителни години в тогавашната Държавна консерватория (днес Музикална академия). Но когато идва моментът за реалното следване, вместо курс по цигулка в София му предлагат музикална педагогока в Пловдив – само там има свободно място. Давид благодари, събира си багажа и си заминава. Не е дошъл за това.
Пътят му обаче не го връща в Богота, а го отвежда във Виена. Там също му се отваря възможност да учи. Но не музика. Избира да изкара бакалавърска степен по философия. После магистратура по политически науки. След това докторат по история. И накрая специализира културна администрация. Намира си и работа – над 20 години се занимава с изследователска дейност във виенския Латиноамерикански институт.
През 2010 г. Иван Сепеда му се обажда от Колумбия и го кани да се върне, да помогне в кампанията му при кандидатирането за депутат н Конгреса. Давид помага – и остава. Като съветник към Конгреса във вече започналите нови усилия в мирния процес в страната.
Скоро след това идва покана към Давид от тогавашния кмет на Богота от Демократичния полюс Густаво Петро – да оглави създадения от баща му филхармоничен оркестър на столицата. Давид приема и се занимава с това 3 години. И досега се пали като разказва за онзи период – защото лансира цяла система от културни инициативи, които влияят включително на социалното развитие на града и на 9-те милиона негови жители чрез разширения достъп до култура.
Особено е горд с изградената система за музикално образование в обществените училища, която обхваща 17 000 деца. Благодарение на нея в рамките на една година се появяват 25 детски и младежки оркестри с хорове. Това създава и социална спойка, и по-хармонично възприятие на света, и перспектива за млади таланти.
След идването на друг кмет на власт обаче програмата е спряна, музикалните школи са приватизирани и стават платени, разрушена е цялата система, което за Давид е „лудост”. Той дава като пример за съвсем друг подход в същата сфера съседна Венесуела, където ученическите оркестри са истински феномен, съществуващ още от 1974 г., и всяко следващо правителство, независимо от различията си, ги е развивало и подкрепяло. Днес в тази венесуелска музикална система учат 852 000 деца. И именно неин възпитаник дирижира тазгодишния традиционен Новогодишен концерт на Виенската филхармония.
Днес Давид отново е преминал от музиката по-близо до политиката – пак работи като съветник в Конгреса по мирния процес в страната, близък сътрудник е на приятеля си Иван Сепеда.
Интервюто: Къде са мините пред мирното споразумение
Не дотам обичайното съчетание у Давид Гарсия на музикант, философ, историк, политик ме подтиква и към първия въпрос в интервюто.
Давид, музиката и културата са нещо прекрасно, но как се съчетават те със сложната обстановка в Колумбия, с това все още нестабилно излизане от толкова дългия и толкова кървав вътрешен конфликт?
В Европа би трябвало да знаете, че някогашният план „Маршал” след Втората световна война е предвиждал около 8% от бюджета си за образование и около 2% – за възстановяване на културните институции. Защото това са много важни неща в развитието на обществото. Така е и в Колумбия, където сега преходът към мир изисква промяна в цялото обществено съзнание. Да правиш култура в Колумбия днес означава да си и социален преобразовател. В страна, където върлуват паравоенни групировки и накробанди, да учиш децата на музика означава да им откриваш един друг свят на хармония и красота. Така те стават по-малко уязвими за заразата на насилието. В момента разработваме една музикална програма, която да помогне именно за прилагането на мирното споразумение – да подтиква към толерантно общуване с други човешки същества. Мирният процес по същество е една културна трансформация.
Нека те попитам и за връзката с България. Докато уреждате проблемите на мирния процес с Иван Сепеда, сигурно си разменяте и приятелски приказки. Споменавате ли страната ни, някакви спомени оттук?
Ха, има нещо, което ще ти е интересно. При мирните преговори, както знаеш, се осъществяват най-различни контакти. И не всички детайли могат да са публични. Същевременно, с оглед на факта, че правителствените тайни служби не будят никакво доверие, трябва много да се внимава какво и кога се казва, кой и какво може да чуе. Така че ние с Иван често при обсъждане на някои по-деликатни въпроси по телефона просто си говорим… на български! И то не как да е, а пак с нещо като кодове. Ще ти дам пример с темата за преговорите с партизанската групировка ЕЛН (Еjercito de Liberación Nacional – Армия за национално освобождение). Само да вметна, че за разлика от ФАРК, които са коренно колумбийско явление, ЕЛН се появяват като пряк отзвук от идеите на Че Гевара за партизанско „огнище” – според него то е достатъчно за разгарянето на революция. С това ККП и ФАРК никога не са били съгласни, защото смятат, че за революцията е необходимо да узреят съответни обществени условия. Така че ЕЛН и ФАРК не бива да се бъркат, те и действат в различни зони на страната. Освен това ЕЛН са известни и с факта, че там участват вярващи християни и свещеници. Те следват известната „теология на освобождението”. От ЕЛН беше свещеникът партизанин Камило Торес, който загива като партизанин през 1966-а и е популярен герой в цяла Латинска Америка. ЕЛН не са част от сключеното между правителството и ФАРК споразумение, с тях тепърва предстоят преговори, защото се очакваше те първо да освободят един отвлечен от тях политик, когото обявяват за корумпиран. Това вече стана, така че и с тях тръгва мирен диалог. В разговорния език колумбийците често ги наричат „еленос” – от съкращението на наименованието им ЕЛН. В същото време на испански „еленос” са и елините, древните гърци. Та, когато с Иван си говорим за преговорите с ЕЛН, казваме си на български нещо такова: „Какво мислиш, в гръцката култура този въпрос как е застъпен?…” А че наистина ни подслушват, се убедихме, когато една журналистка, водеща на популярно телевизионно предаване, наречено „Конфиденциално”, обяви в ефир на цялата страна: „И да знаете, че двама от важните участници в мирния процес си говорят тайно на български, за да не може никой да ги разбере!”…
Ето това се казва „българска връзка”!… А сега по същество – кажи как ще се прилага това толкова трудно постигнато мирно споразумение с ФАРК, след като има толкова противници у вас? Цял свят се стъписа, като видя, че то беше отхвърлено на референдума на 2 октомври…
Никак няма да е лесно. Резултатът на 2 октомври показа едно нарочно зле информирано и манипулирано колумбийско население, което няма никакво доверие на традиционните политическите структури. Но все пак това не е само колумбийски феномен – достатъчно е да погледнем към Brexit или победата на Доналд Тръмп в САЩ… Всъщност споразумението е много прецизно изготвено и представлява един подробно разработен инструмент за постигане на мир в страната. Първият му вариант, който беше отхвърлен на 2 октомври, съдържаше 297 страници. След новите преговори и уточнения стана 310 страници. Има 6 основни точки, които сега можем да разгледаме. Първата от тях е за може би най-тежкия проблем в Колумбия, който беше и причина за партизанската война – земята, кой притежава земята. Тоест първата точка очертава необходимата аграрна реформа. Повечето европейски страни са преживели своите либерални буржоазни революции през XIX век, а в латиноамериканските държави това става през ХХ век. Но не и в Колумбия. Не сме имали своя Ласаро Карденас като мексиканците. Имали сме само плах опит с президента Лопес Пумарехо през 1934 г., когато той започва аграрна реформа, дава достъп до университетско образование, въвежда общи граждански права. Но консервативната реакция е агресивна и насилствена – либерализацията свършва с убийството на Хорхе Елиесер Гайтан през 1948 г., популярен лидер от Либералната партия. И започва онзи ужасен период „Виоленсия” („Насилие”), който според мен и до днес не е свършил… После се появяват ФАРК под влиянието на международното комунистическо движение и Кубинската революция, но всъщност там преливат и старите либерали. Тоест спорът за земята и за типа развитие на страната – либерално или консервативно – продължава, той не е решен, той подклажда конфликта. Опити за помирение са правени и по-рано. Най-сериозният е през 1984 г., по времето на президента Белисарио Бетанкур. След онова споразумение се роди Патриотичният съюз, но тази партия на практика беше съзнателно изтребена, хората бяха избити – като бащата на Иван… Това беше престъпление срещу човечеството, голямо петно за Колумбия. Затова и днес има много страхове, че историята може да се повтори, че и сегашното споразумение няма да проработи, че пак ще стигнем до насилие…
Това възможно ли е наистина?
Напълно възможно. Приложението на мирното споразумение може да се окаже по-опасно, отколкото преговорите за него. Има много силна опозиция от крайната десница, тя е готова на всичко. От 2011 г. насам, докато вървяха мирните преговори и имаше едностранно обявено от ФАРК спиране на огъня, са убити 126 души – предимно социални активисти. Никой не може да гарантира, че когато ФАРК се легализират и влязат в политическия живот, с тях няма да се повтори същото като с Патриотичния съюз навремето… А и сегашното правителство, също като тогавашното, все повтаря, че убийствата не били систематизирани, били изолирани случаи… Тревогата е голяма. И тя е не само сред нас, но и сред международните гаранти от ООН. Говорил съм с представители на ООН, които основателно казват: добре, ние сме гаранти, но колко трупа ще са критичната граница? Ако убийствата продължат, гарантите ще се откажат. В същото време светът е заинтересован мирът у нас да надделее. Колумбийската война е най-старата на Запад и ако тя спре, това ще е важен обрат. Неслучайно дадоха Нобелова награда за мир на президента Сантос – това беше ясен знак за международна подкрепа на мирния процес…
Но защо я дадоха само на него? Когато беше присъден Нобелът за близкоизточния мирен процес, той отиде и при Ясер Арафат, и при Ицхак Рабин…
Да, това не изглеждаше добре, беше си политическа грешка, но ФАРК не ревнуват. Лидерът им Тимошенко каза, че за да правят мир, не им трябва Нобел. Но ако Нобелът за президента помага в това, значи е добре дошъл. Така че реакцията беше умна.
Продължавайки темата за земята, какво ще става с териториите, които бяха под контрола на ФАРК?
В някои територии присъствието на ФАРК причиняваше сериозни щети. Но има и други територии, в които ФАРК заместваха липсващата държава – въвеждаха правила, ред, справедливост, регулираха отношенията и живота на населението. Играеха важна роля и в някои региони с големи природни ресурси, където има злато, петрол, минерали. Точно в такива региони беше концентрирало най-голямото насилие. Присъствието на партизаните не позволяваше на транснационалните компании да стъпят там, да се захванат с разработване на природните богатства, да приватизират водата, петрола или златото. Така че някои хора от онези, които гласуваха с „не” на референдума, го направиха от най-добри намерения – с идеята, че така ще попречат на този хищен международен капитал да заграби природата и страната ни. Според тях би било лошо партизаните да напуснат тези региони.
Тоест – прави са онези коментатори, които казват, че транснационалните компании са платили, за да започне този мирен процес?
Да, напълно. В сегашния мирен процес за първи път активно участват САЩ. Обама изпрати свой специален представител на преговорите в Хавана. Само от любов към мира ли? Хайде де! САЩ подписаха с Колумбия първото споразумение за свободна търговия в Латинска Америка, още преди да подпишат с Мексико. После подписаха и с други. Но споразумението с Колумбия така и не можа да се задейства – заради партизаните, заради риска, заради лошата пътна инфраструктура. За партизаните е относително лесно да завземат някое шосе и така с малко хора да блокират търговията в цялата страна. Тоест несъмнено участието на САЩ в мирния процес е свързано с желанието им тази свободна търговия да тръгне най-после и в Колумбия. Това е важно и защото страната ни е стратегически геополитически съюзник на САЩ в противовес на съседна Венесуела, която американците загубиха по времето на Уго Чавес. Те искат да си върнат влиянието в Латинска Америка и много залагат на Колумбия за това. Да не забравяме и военните им бази у нас…
Дали оттук не идва и метаморфозата на сегашния ви президент Мануел Сантос, който от бивш военен министър и преследвач на партизани при предшественика си – ултрадесния Алваро Урибе, се превърна сега в такъв гълъб на мира?…
Да, интересно е как Сантос, бидейки несъмнен представител на икономическата върхушка, започна да олицетворява мирния процес, а Урибе – обратната тенденция. Те всъщност идват от двата различни модела за развитието на страната. Урибе е част от консервативния латифундизъм, от онези собственици на големи имения, заинтересовани от животновъдството и земеделските монокултури. Свързан е с паравоенните групировки и с наркотрафика. А Сантос представлява онзи по-модерен колумбийски елит, който не е по-малко неолибеларен, но е по-близък до финансовия сектор и до по-индустриалното земеделие. Това са две съперничещи си групи. Сантос се ползваше с повече благоволение от администрацията на Обама.
Може би е време да преминем към втората от шестте точки на мирното споразумение. Тя за какво е?
Тя маркира политическото, демократическото отваряне. Покрай партизанската война имаше една много ограничена демокрация. Сега мирното споразумение предвижда по-широко представителство, както за бившите партизани, така и и за други общности, като например чернокожото и индианското население, жените, сексуалните малцинства и т.н. ФАРК ще стане политическа партия, ще може да участва в избори. Тази трансфромация ще стане факт, когато бъде оставено цялото оръжие, което сега е в ръцете на партизаните. Но още отсега на ФАРК са осигурени шестима представители в Конгреса, които имат право да се изказват, но нямат право на глас. А когато се състоят избори и ако ФАРК при тях премине прага за влизане в парламента, ще има петима депутати и петима сенатори. Това е записано като гаранция във втория пункт на споразумението. Ще им бъде предоставен също телевизионен канал, радиостанция и печатни медии – всичко това финансирано от държавата, за да са равнопоставени с другите политически сили.
Разкажи и за третата точка на споразумението.
Тя е доста невралгична и засяга въздаването на справедливост и за двете страни. По темата има много спорове и много манипулации. Около референдума групата на Урибе се опита да излъже хората, че независимо дали са вършили престъпления или не, всички партизани ще бъдат оневинени. Това е лъжа. Онези, които са виновни за престъпления срещу човечеството, ще получат съответстващи присъди. Те няма да могат да бъдат амнистирани. Това беше ясно посочено и в първоначалния текст на споразумението.
На референдума направи впечатление, че „не”-то преобладаваше в градовете, които не са усетили войната, а в селата, където хората най-много са страдали, надделяваше „да”-то…
Точно така. В зоните, където имаше най-много насилие, 95% от хората гласуваха за мира. А в градовете… Ще цитирам нашия известен историк и писател Артуро Алапе, който между другото е и един от основателите на ФАРК. Той винаги ми казваше нещо, което много добре обяснява Колумбия – ние имахме една фрагментарна гражданска война. Насилието в един ден поразяваше едно място, в друг ден – друго. Никога не беше навсякъде. И преди всичко се разиграваше в селата. А Колумбия, както и цяла Латинска Америка, от края на 50-те до 70-те преобрази структурата на населението си – 80% от хората се пренасят в градовете, а по селата остават 20%. Войната не засегна големите градове. Бомбите, криминалните престъпления, наркотрафикът, картелите Кали и Меделин – това беше за кратко и в друг период. В Богота се усети само спорадично. Ако референдумът се беше състоял по времето на Пабло Ескобар, щяха масово да гласуват за мира. Тогава хората в градовете усещаха насилието. Но вече отдавна в Богота и Меделин почти няма бомби, престъпността е ниска. Градските жители се сещат за войната, само като видят на улицата бежанци от зоните на военните действия да им продават селски сладкиши… Несъмнено беше голяма грешка на президента Сантос да свика референдум и сега той вече го признава. ФАРК през цялото време бяха против такова гласуване. Но той настояваше.
Защо?
Когато започнаха преговорите, през 2012 г. поканихме в Колумбия една комисия, която помогна за мира в Северна Ирландия. От тях дойде идеята, че ако мирното споразумение мине през референдум, ще се подсили политически, ще се легитимира допълнително. Мисля, че тогава на Сантос му влезе в главата тази муха с допитването. При наличието на тази силна крайна десница у нас той сметна, че би могъл да легитимира споразумението пред нея по-добре с референдум. Но забрави нещо много важно – че в Северна Ирландия беше сключено и споразумение с всички медии, които поеха ангажимент да пазят обективност, да не нападат споразумението, да не нагнетяват напрежение и негативизъм сред избирателите. Това обаче не стана в Колумбия, където големите медии бяха първите опозиционери срещу мирния процес – лъжеха, манипулираха хората. Пресата у нас принадлежи на големи икономически групи, свързани с крайната десница. И резултатът от вота беше предрешен.
Имаше и информации, че много хора изобщо не са отишли да гласуват, защото не вярват, че споразумението ще се спазва…
Скептицизмът наистина е огромен. Хората са свикнали, че дори и най-добрата идея, приложена у нас, не работи. Ще спомена нашия генерал Франсиско Хосе де Паула Сантандер. Борец за независимост, но и човек на реда и закона. Е, опитал се е да убие Симон Боливар, макар това у нас да не се признава… Но тук ще обърна внимание на увлечението му по английския философ Джереми Бендхъм, който разработва идеята за Панотпикум на контрола, за идеалния затвор. Как един-единствен тъмничар да следи едновременно всички затворници без те да го виждат и как това от само себе си възпроизвежда ред, от чувството на затворниците, че постоянно са под контрол. Та и Сантандер гради затворническата система в Колумбия по този образец – обаче тя никога не е функционирала нормално. Ето така се е развил този исторически колумбийски скептицизъм – дори и най-добрият модел у нас не действа. И затова сега 60% от колумбийците въобще не излязоха да гласуват в един толкова важен референдум – решили са, че това споразумение пак няма да доведе до нищо.
Няма как да не засегнем темата за наркотрафика…
И така ще стигнем до четвъртия пункт на споразумението – за икономиката, легална и нелегална. Веднага трябва да отбележа също, че Колумбия е една от страните с най-голямо социално неравенство – на 4-то или 5-то място сме в света. Има огромна концентрация на богатства едва в 6% от населението. И тук искам да разкажа за пристигането на преговорите в Хавана на брата на президента Сантос – Енрике Сатнос. Президентът го беше изпратил там като свой специален емисар. Идва той и първият му въпрос беше кога ФАРК ще оставят оръжието. А те му отговарят: чакай малко, дай пъво да поговорим защо го грабнахме оръжието. Това е много важен момент, защото на колумбийските елити им е най-важното ФАРК да се разоръжи. Това те разбират като мир. Но от другата страна разбирането е по-дълбоко – има социално-икономически условия, които са причинили войната. И тези условия трябва да се променят. Само че, когато на срещата в Осло през ноември 2012-та беше представен проектът за споразумение, правителството заяви, че не желае да се подлага на дискусия икономическия модел в страната. Но как да се преговаря и да се върви към мир, ако този крайно несправедлив социално-икономически модел стои непокътнат? Тогава възникна и въпросът за наркотрафика. Той е фундаментален за Колумбия. Но нека да видим кога и как възниква той. Спомням си отлично как някъде през март 1984-та, няколко месеца преди да тръгна за България, участвах в една демонстрация пред американското посолство в Богота. Протестирахме тогава, защото американският посланик в Колумбия за първи път беше заявил, че ФАРК са наркотрафиканти. Дотогава бяха бунтовници, комунисти, бандити. И изведнъж станаха наркотрафиканти. Това стана насред тогавашния мирен процес. Изобщо не беше случайно…
Да, после американците обявиха „план Колумбия” и започнаха да ви пращат финансови траншове, военна техника, инструктори за борба с наркотрафика, откриха си у вас нови военни бази…
Точно така, после се появи „план Колумбия”. Нищо, че 2-3 години по-късно друг американски посланик призна, че няма доказателства ФАРК да са наркотрафиканти… Всъщност в Колумбия има много земи, където расте кока. Така че партизаните може да са взимали от наркотрафикантите такса. Не знам колко. 5 или 10%. По този начин са започнали да се финансират. Все пак с „плана Колумбия” колумбийската държава получи от САЩ като за начало 1 милиард долара. Тоест и ФАРК трябваше да се подсилят. Така и двата лагера се финасираха от наркотрафика. Парите се въртяха. Имахме легална и нелегална икономика. Всички са се облагодетелствали – и ФАРК, и армията, и икономическата класа. Всички трябва да разкажат истината за връзките си с наркотрафика. Включително паравоенните групировки. Но все пак трябва да се има предвид и една особеност. Ако се докаже персонално облагодетелстване от търговията с дрога, съответното лице трябва да бъде съдено според закона. А ако участието в нелегалната икономика чрез такси за наркотърговците е било с политическа цел – за да се финасира партизанската война, то тогава третирането трябва да е друго. Вярно, при наличие на военно движение с над 50-годишна история, в него със сигурност има и гнили ябълки, има такива, които са се изкушили да се обогатят лично. Тогава трябва да отговарят пред закона.
За петата точка в споразумението какво ще кажеш?
В нея става дума за спирането на огъня. В първата част на преговорите по споразумението двете страни се разбраха, че се целта е прекратяване на войната. Във втората част ФАРК обяви едностранно спиране на огъня и че ще употребява сила само при самозащита. Контролът се осъществяваше от ООН, Червения кръст и различни НПО-та. После, през юни м.г., в Хавана бе обявено договореното вече взаимно спиране на огъня, което се спазва и досега като цяло. То продължи и с подписването на допълненото споразумение през ноември. В тази пета точка е описано и как трябва да става разоръжаването на ФАРК, което ще премине на 3 етапа. Отбелязано е, че ФАРК не си предават оръжието, а го оставят – това е по ирландския модел. Оръжието се оставя под надзора на ООН и други международни институции на сигурно място. На първия етап става дума за 30% от оръжието, после още 30% и накрая 40 %. Всичко това е предвидено да продължи 180 дни или 6 месеца. Горе-долу до края на юни ФАРК ще остави цялото си оръжие.
Какво ще стане после с това оръжие?
Има различни предложения. ООН и Норвегия обсъждат как то да бъде деактивирано.
Четох за предложение от него да се направят паметници…
Да, ФАРК предложи да се издигнат паметници от тези оръжия. Правителството не искаше, но после се разбраха все пак да се направят паметници. Всички подробности около тази точка технически са много сложни за изпълнение. На първия етап всички бивши бойци от ФАРК се концентрират отначало в 26 селски зони на мира. Там ще си имат своя охрана. Ще ги пазят и от ООН, а и от обществени колумбийски сили. Ще има строга система за сигурност, забрана да влизат цивилни там, да внасят оръжие…
И все пак – как на дело ще се прилага това споразумение, по какви закони?
Точно това е последната, шестата точка. Тя предвижда Конгресът по бърза процедура да приеме необходимите закони, които да гарантират например, че ако един партизанин се появи на улицата в града, няма веднага да го арестуват. Законите не бива да се бавят, за да не се изкушава крайната десница да прибягва до саморазправа. Вече е форсирано изработването на законова рамка за сформиране на партията на ФАРК. Разбира се, фундаментално условие е мирът да се вкорени в съзнанието на хората. Затова са и дискусиите в Конгреса за аграрната реформа, за демократичното отваряне, за легалната и нелегалната икономика. Хората трябва да спрат да мислят, че единственият начин да се решават проблемите е насилието.
Има ли добра воля в Конгреса?
Да, като цяло. Но през 2018-ма идват избори. Крайната десница, която е против мирния процес, продължава да е силна. Настоящото правителство има мнозинство в Конгреса и левицата го подкрепя в усилията за мир – тоест, сега е удобно да бъдат приети нужните закони. Но всичко е относително, нещата полека-лека се променят с наближаването на изборите. Парламентаристите са представители на регионите си. Дори и персонално да са за мира, те ще трябва да се съобразяват за изборите от влиятелните сили в своя регион, където има и наркотрафиканти, и паравоенни банди, и корупция. Ето защо е толкова важно да не се бавят сега законите. Всяко забавяне е услуга за онези, които убиват, за да няма мир. Международната подкрепа също е много важна. Има прекалено много играчи, заинтересувани кръвопролитието да продължава – и те трябва да усетят силен отпор на световно ниво. Откъде идват оръжията в Колумбия? Те са германски, австрийски, израелски, продадени са от САЩ – това е голям бизнес! Другият участник в черната спирала е транснационалният капитал. Например, една голяма канадска компания вече има концесия да ескплоатира над един милион хектара с ценни руди, а дейността ѝ прогонва оттам индианци и селяни заради проблеми с околната среда. Гневът на тези хора вече е генератор за насилие… А ето данни на ООН за печалбите от наркотрафика – 50% от тях остават в САЩ, 25% в Европа и 25% в Колумбия… Това е само една мини-подборка от условия, предопределили войната. Така че се нуждаем от много ефективна международна подрепа. Проблемите в Колумбия не са само колумбийски.
About The Author
