Революцията, която промени всичко без никой да забележи

Тези дни отбелязахме третата годишнина от повратния момент в последната българска революция. По-скоро пропуснахме да го отбележим – в шепа медии се появиха кратки повърхностни съобщения, от които дори не се разбираше, че става дума за революция, камо ли да се усети огромното ѝ историческо значение.

Липсваха всякакви чествания и демонстрации, нямаше и никакви държавни прояви, макар че днес правителствените институции берат плодовете на революцията. Каква е причината за царящото безразличие? Вероятно малката историческа дистанция ни пречи да оценим подобаващо събитията отпреди три години, които драматично промениха всичко, което се случва в страната. Този принос тепърва ще бъде осмислян, затова и тук се опитваме да дадем тон в тази посока.

Какво се случи в последните дни на октомври, 2013 г.? Случи се онова, което всички чакахме вече две десетилетия – роди се българското гражданско общество. Тъкмо когато протестите срещу тогавашното правителство започваха да линеят, а наводнените до скоро жълти павета изникваха едно по едно измежду оределите демонстранти, станаха събитията, които промениха всичко.

Шепа младежи окупираха първо 272 зала на Софийския университет, а после и целия ректорат. За нула време дръзкият им ход се разпростря като вирус из всички университети, където студентите завземаха аудитории и заявяваха категорично, че когато ги напуснат, вече ще живеят в една различна държава. Не мислете, че преувеличавам – прочетете декларациите, които пишеха тогава Ранобудните студенти и ще видите, че те още от първия ден имаха съзнание за историческото дело, с което скромно се бяха нагърбили.

„Ние градим бъдещето“ – казаха те, когато ги обвиниха, че просто бутат една от онези играчки, които веднага се изправят сами, поради ниския си център на тежестта. По-късно, леко видоизменен, този лозунг беше откраднат, но това е без значение. Важното е, че бе създадена „една постоянно разширяваща се общност от млади и решителни хора, която ще бъде коректив на всяко следващо правителство и на всяко следващо Народно събрание, независимо от неговия състав“.

Студентите от окупираните аудитории бяха решени и да не повтарят грешките на демонстрантите по улиците, които цяло лято не постигнаха нищо повече от издействането на вечерна пешеходна зона в района на жълтите павета. Те казваха, че правителството е направило много голяма грешка с безогледни опити за назначения и затова трябва да плати сметката и да си отиде. Но протестиращите нямаха никакви позитивни искания и ден след ден по улиците на София търпяха провал след провал. А колкото повече оредяваха, толкова по-самовлюбено се гледаха в селфитата, които си правеха на Цариградско шосе.

За тези хора дори жалкото, разкъсвано от скандали, бизнес лобита и олигархични интереси тогавашно правителство се оказа твърде голям залък. Ранобудните студенти обаче гледаха на кабинета като на развалина (каквато си беше), която могат да срутят с няколко картонени танка и нарисувани автомати (както си беше). Та какво наистина представлява едно набързо скалъпено правителство с прозиращи зад него бизнес интереси пред неумолимия ход на колелото на историята?

Затова студентите не се фиксираха върху шепа марионетни бюрократи, които и без това щяха да се разбягат от пътя им като вампири пред изгряващото слънце. А слънцето, което те носеха бе нещо съвсем просто: морал.

Оттук нататък всяко управление щеше да бъде съвестно и морално, да чува гласа на обикновения човек или… да си отива. Както един от революционерите разясни: „Оставката на това правителство е първият акт, с който да покажем, че нито едно подобно няма да ни управлява оттук насетне. Ние сме готови да махнем всеки един, който дръзне пак да си играе с нас.“

Друг добави, че след оставката всичко ще се промени: „вече нито едно управление не би посмяло да прави големи гафове“. Трети бе скептик, че една оставка и нови избори ще са достатъчни – „Затова сме тук – за да бдим, да следим какво ще се случва и да искаме и от следващите, за да има реална промяна, а не подмяна“. „Това е безсрочно начинание“ – решени бяха студентите, които осъзнаваха, че революцията ще се обезсмисли, ако следващото правителство се окаже също така неморално.

Академичната окупация наистина не успя директно да събори правителството, но го направи косвено като създаде незаобиколимото изискване за по-висок морал в политиката. По този начин революцията на Ранобудните стана най-успешната в новата българска история, защото постигна изцяло целите си. Единственият упрек, който може да се отправи е, че тези цели вероятно са били доста скромни, но все трябва да се почне отнякъде.

Видя се, че още при следващото правителство вече всичко се беше променило. Наистина, парламентарното мнозинство също започна със скандални назначения, а кабинетът – с избора на морално съмнителен министър на културата, но няколко скромни демонстрации на новороденото гражданско общество бяха достатъчни да оправят нещата.

„Призоваваме премиера да прояви отговорност към развитието на нацията и да преосмисли отношението си към българската култура“ – помолиха Ранобудните и притеснен да не поискат и неговата оставка премиерът набързо преосмисли отношението си към културата. Наистина, той не смени министъра, каквито бяха исканията, но пък разви едно ново високоморално отношение към културата, което променяше всичко.

Имаше послание и към подкрепящите новото правителство: „Не на последно място се обръщаме и към… всички представители на Реформаторския блок – това ли е реформаторското Ви отношение към културата? По този начин ли извличате България от блатото на невежеството и апатията? За това ли голяма част от младите хора гласуваха за Вас?… Обидно е.“ Никой не иска да има срещу себе си обидена революция, затова всички преосмислиха отношението си.

И така днес голямата промяна вече е факт. Сега вече никакви скандални назначения не могат да се правят, като изключение се допуска само в случаите, когато зад тях стоят високоморални и отговорни пред народа представители на управляващите. Когато пък народните представители разрешават на кабинета да тегли неограничени заеми до края на мандата си, мнозинството от депутатите се съгласяват да натиснат бутоните „ЗА“ само с дебели ръкавици.

По същия начин правителството разписва празните листа, които ни пращат западните ни партньори, например споразумението за свободна търговия с Канада. Кабинетът дори се погрижи да избегне всякакви обществени дебати по темата от страх, че населението може да бъде изложено на неморални послания, когато спорещите страни се разгорещят.

Стената по южната ни граница също се строи ударно с най-морални подбуди. Тя не е като онази на границата с Мексико или другата – дълбоко в Палестина, пред които ежегодно умират хиляди отчаяни хора. Нашата стена всъщност е направена, за да предпази бежанците от националистите, които ги чакат от другата страната. Имам предвид лумпените националисти, които шестват и нападат всеки, изглеждащ различно или защитаващ правата на различните. Да не се бъркат с моралните националисти, които крепят правителството ни – едните отвътре, другите отвън, когато ги помолят.

От грижа за хората, които бягат от войни, ние не можем да продаваме оръжия на Ислямска държава. Изключение се прави за случаите, в които се ползват доказано морални посредници, примерно саудитци, наскоро оглавили световната класация за емпатия. А когато решаваме да изпратим без съд политически бежанци в някоя недемократична страна, в която могат да бъдат преследвани, ние вече го правим, само ако зад това стоят неоспорими морални мотиви. Примерите са безбройни.

Всичко това е следствие от последната и единствена досега успешна революция у нас. Естествено, винаги ще се намерят критици, които да кажат, че дори всичко това съвсем не е достатъчно. Но тази критика не би била към вече отминалите революции, а към предстоящите. Ако се борите за морал, получавате морал. Ако искате нещо повече, следващия път се борете за него. Студентите показаха как.