В категории:Анализи / Избрано / Свят

Назначеният от Тръмп “демократизатор” е мачкал демокрацията през цялата си кариера

От Ел Салвадор до Иран и от Палестина до Венецуела Елиът Ейбрамс е живото въплъщение на безскрупулността на щатската външна политика

Елиът Ейбрамс (в ляво) и Майк Помпео обясняват как ще донесат демокрация във Венецуела. Снимка: Wikimedia Commons

Джон Шварц, Intercept

На 11 декември 1981 г. салвадорски военен отряд, създаден и обучен от армията на САЩ, започва да избива всеки, когото намери в отдалеченото селце Ел Мосоте. Преди да убият жените и момичетата, войниците ги изнасилват многократно – включително някои едва десетгодишни. След това се шегуват, че 12-годишните са им любими. Един свидетел описва как войник хвърля тригодишно дете във въздуха и го нанизва на щика си. Изклани са над 800 души.

Следващият ден, 12 декември, е първият работен ден на Елиът Ейбрамс като помощник държавен секретар по правата на човека и хуманитарните въпроси в администрацията на Роналд Рейгън. Ейбрамс веднага се задейства и повежда усилията за прикриване на клането. Новинарските съобщения за станалото “не са правдоподобни”, казва той пред Сената, и с цялата работа “се злоупотребява значително” от пропагандата на антиправителствените партизани.

В края на миналия месец държавният секретар Майк Помпео назначи Ейбрамс за специален пратеник на САЩ за Венецуела. По думите на Помпео, Ейбрамс “ще има отговорност за всичко свързано с нашите усилия за възстановяване на демокрацията” в богатата на петрол държава.

Изборът на Ейбрамс праща ясен сигнал към Венецуела и света: администрацията на Тръмп възнамерява да докара страната до оскотяване, докато същевременно произвежда потоци от подмамваща реторика за любовта на Америка към демокрацията и човешките права. Съчетаването на тези два фактора – бруталността и цинизма – е основната компетенция на Ейбрамс.

В миналото Ейбрамс е заемал многобройни позиции в администрациите на Роналд Рейгън и Джордж Буш-младши, често вървящи с титли, които трябва да насочват вниманието върху моралността. Първо той е бил помощник държавен секретар по въпросите на международните организации (през 1981 г.); след това заема посочената по-горе позиция в Държавния департамент за “човешките права” (1981-85); помощник държавен секретар по междуамериканските въпроси (1985-89); старши директор за демокрация, човешки права и международни операции за Съвета за национална сигурност (2001-05); и накрая, заместник-съветник на Буш по стратегията за глобална демокрация (2005-09).

На тези си позиции Ейбрамс участва в много от най-отвратителните действия на щатската външна политика през последните 40 години, като през цялото време прокламира колко дълбоко е загрижен за чужденците, които той и приятелчетата му избиват. Поглеждайки назад, е някак смущаващо, че Ейбрамс почти винаги е бил налице в моментите, в които действията на САЩ са били най-мръснишки.

Мемориал на избитите в Ел Мосоте. Wikimedia commons

Ейбрамс завършва както Харвардския колеж, така и Харвардското юридическо училище, и се присъединява към администрацията на Рейгън на 33-годишна възраст през 1981 г. Скоро след това той получава повишение поради чист късмет: Рейгън иска да назначи Ърнест Лефийвър за помощник държавен секретар по правата на човека и хуманитарните въпроси, но номинацията му е подкопана, след като двама от собствените братя на Лефийвър разкриват, че той счита афроамериканците за “по-низши в интелектуално отношение”. Разочарованият Рейгън е принуден да се обърне към Ейбрамс като втори избор.

Ключово притеснение за администрацията на Рейгън по онова време е Централна Америка – и конкретно четирите съседни държави Гватемала, Ел Салвадор, Хондурас и Никарагуа. Всички те са доминирани от малобройни, жестоки, бели елити още от създаването си – с помощта на цял век интервенции от страна на САЩ. Във всяка от тези страни управляващите фамилии гледат на другите членове на обществото като на добитък, който може да бъде доен или убиван при необходимост.

Но малко преди Рейгън да встъпи в длъжност, никарагуанският диктатор и съюзник на САЩ Анастасио Сомоса е свален от революция. Рейгънистите виждат в това опасност за властта и в съседните на Никарагуа страни. Във всяка от тях голяма част от хората не са очаровани, че са принуждавани да работят до смърт в кафеените плантации, или че трябва да гледат как децата им измират от лесно лечими болести. Някои хващат оръжието, други просто се опитват да не привличат вниманието, но всички те, от гледната точка на Белия дом към конфликтите на Студената война, са вероятни “комунисти”, получаващи заповеди от Москва. И е нужно да им се даде урок.

Ел Салвадор

Изтреблението в Ел Мосоте е само капка в морето от събития в Ел Салвадор през 80-те. Около 75 хил. салвадорци загиват по време на това, което бива наричано “гражданска война”, макар почти всички убийства да са извършени от правителството и свързаните с него отряди на смъртта.

Броят убити сам по себе си не разказва цялата история. Ел Салвадор е малка държава с размера на щата Ню Джърси. Еквивалентният брой убити в САЩ би бил 5 милиона. Освен това режимът в Салвадор постоянно извършва такива актове на варварство, каквито просто нямат съвременен аналог, освен може би действията на Ислямска държава (ИДИЛ). В един случай, описан от католически свещеник, селянка оставя за кратко трите си малки деца на грижата на майка си и сестра си. Когато се връща, намира петте им тела обезглавени от салвадорската Национална гвардия. Телата са поставени седящи около масата, а ръцете им – върху главите пред тях, “сякаш всяко тяло гали собствената си глава”. Тъй като ръката на най-малкото момиченце изглежда се е изплъзвала от малката ѝ главичка, е била закована за нея. В центъра на масата е била поставена голяма купа, пълна с кръв.

Критиките към политиката на САЩ тогава идват не само от левицата. По онова време Чарлз Мечлинг-младши, който през 60-те е оглавявал планирането на противобунтовнически действия в Държавния департамент, пише в Los Angeles Times, че САЩ подкрепят “мафиотски олигархии” в Ел Салвадор и други страни и допринасят директно за “използването на методи като на отрядите за изтребление на Хайнрих Химлер”.

Жертви на клането в Ел Мосоте. Wikimedia commons

Ейбрамс е един от архитектите на политиката на рейгъновата администрация за абсолютна подкрепа за салвадорските власти. Той няма никакви угризения за това, нито показва милост към тези, които са успели да избягат от салвадорската кланица. През 1984 г., звучеейки точно като хората на Тръмп днес, той обяснява, че салвадорците, намиращи се незаконно в САЩ, не трябва да получават никакво специално отношение. “Някои групи твърдят, че незаконните пришълци, които връщаме в Ел Салвадор, са изправени пред преследване и често смърт. Очевидно ние не вярваме на тези твърдения, иначе нямаше да депортираме тези хора”, заявява той пред Камарата на представителите.

Дори когато не е на официална длъжност, десет години след клането в Ел Мосоте, Ейбрамс изразява съмнение, че там се е случило нещо неприятно. През 1993 г., когато комисия на ООН за установяване на истината констатира, че 95% от актовете на насилие в Ел Салвадор след 1980 г. са извършени от приятелите на Ейбрамс в салвадорското правителство, той заявява, че с колегите му от рейгъновата администрация са постигнали “чудесно постижение”.

Гватемала

Ситуацията в Гватемала през 80-те е до голяма степен същата, що се отнася и до действията на Ейбрамс. След като САЩ организират свалянето на демократично избрания президент през 1954 г., страната затъва в кошмар от сменящи се военни диктатури. Между 1960 и 1996 г., в друга “гражданска война”, са убити 200 000 гватемалци – еквивалент на около осем милиона американци. Комисия на ООН по-късно установява, че гватемалските власти са отговорни за 93% от нарушенията на човешките права.

През 2013 г. Ефраин Риос Монт, който служи като президент на Гватемала в началото на 80-те, бе осъден от самия гватемалски съд за извършване на геноцид срещу коренното население. По време на неговото управление Ейбрамс призовава за вдигане на щатското оръжейно ембарго за Гватемала, твърдеейки, че Риос Монт “е донесъл значителен прогрес”. САЩ трябва да подкрепят гватемалските власти, твърди Ейбрамс, защото “ако отношението ни е „ела при нас, когато си перфектен“ и ако не се занимаваме с проблема, докато чакаме Гватемала да стане идеална по отношение на правата на човека, то така ще изоставим хората, които се опитват да постигнат напредък”. Един от хората, които според Ейбрамс полагат честни усилия, е Риос Монт. Благодарение на него “вече има страхотна промяна, особено в отношението на правителството към индианското население”, заявява Ейбрамс (по-късно изпълнението на присъдата на Риос Монт е отложено от гватемалския Върховен съд и той умира преди процеса да е завършил).

Никарагуа

Ейбрамс става най-известен с ентусиазма си при напъните на рейгъновата администрация да свали никарагуанското революционно санданистко правителство. Той адвокатства за пълномащабна инвазия в Никарагуа през 1983 г., веднага след успешната американска атака срещу малка островна държавица Гренада. Когато Конгресът прекъсва финансирането на контрите – антисандинистка паравоенна сила, създадена от САЩ, Ейбрамс успява да убеди султана на Бруней да извади 10 млн. долара за каузата. За съжаление Ейбрамс, действащ под кодовото име Kenilworth, дава на султана грешен номер на швейцарска банкова сметка, така че парите отиват при някой случаен късметлия.

Бойци на финансираните от САЩ „контри“ през 1987 г. Wikimedia Commons

Ейбрамс свидетелства пред Конгреса за неговите свързани с контрите дейности и лъже без всякакъв свян. По-късно той се признава за виновен по две обвинения за укриване на информация. Единото е за случая със султана и 10-те милиона, а другото – че Ейбрамс е бил в течение за свален през 1986 г. самолет C-123, използван за снабдяване на контрите. В едно интересно историческо ехо предвид новата му работа в администрацията на Тръмп – Ейбрамс се е опитвал да осигури два C-123 за контрите от венецуелските военни.

Ейбрамс е осъден на 100 часа общественополезен труд и възприема цялата история като несправедливост в космически пропорции. Скоро след това той написва книга, в която описва как наум се е обръщал към обвиняващите го: “Вие, нещастни, мръсни копелета, вие, кръвопийци!”. Ейбрамс е помилван от президента Джордж Буш-старши малко преди да приключи мандата му през 1992 г.

Панама

Макар че днес това е забравено, преди САЩ да нахлуят в Панама, за да свалят Мануел Нориега през 1989 г., той е близък съюзник на Вашингтон – въпреки, че администрацията на Рейгън е била наясно, че той е крупен наркотрафикант.

През 1985 г. Уго Спадафора – популярна личност в Панама и бивш зам.-министър на здравеопазването, се сдобива с доказателства за участието на Нориега в контрабандата на кокаин. Докато пътува в автобус към Панама Сити, за да разгласи публично информацията, той е отвлечен от биячите на Нориега.

Според книгата “Overthrow” на бившия кореспондент на New York Times Стивън Кайнзер, щатското разузнаване е засякло заповеди на Нориега към подчинените му да убият Спадафора “като бясно куче”. Изтезават го цяла нощ и накрая отрязват главата му бавно, „на живо“. Когато тялото на Спадафора е открито, стомахът му е пълен с кръвта, която е погълнал. Това е толкова ужасяващо, че привлича вниманието на обществото. Но Ейбрамс се вдига в защита на Нориега и попречва на щатския посланик в Панама да окаже натиск върху диктатора. Когато братът на Спадафора убеждава ултракосервативния сенатор на Северна Каролина Джеси Хемлс да организира изслушване за случващото се в Панама, Ейбрамс заявява на Хелмс, че Нориега “ни е от голяма полза” и че “това не е чак толкова голям проблем… панамците ни обещаха да ни помагат с контрите. Ако организираш изслушвания, това ще ги отчужди”.

… И това не е всичко

Ейбрамс се е захващал със злоупотреби и без очевидна причина, може би само за да се поддържа във форма. През 1986 г. колумбийската журналистка Патрисия Лада пристига в САЩ, за да участва в събитие в чест на автори, допринесли за “междуамериканското разбирателство и свобода на информацията”. Когато Лара каца на летище „Кенеди“ в Ню Йорк, тя е арестувана и качена на самолет за родината си. Скоро след това Ейбрамс завявява в предаването “60 минути”, че Лара е част от “ръководните комитети” на колумбийското партизанско движение М-19. Според него, тя също така е “активна връзка” между М-19 и кубинските тайни служби. Предвид честото насилие на десни паравоенни милиции срещу колумбийски журналисти, с тези твърдения Ейбрамс изрисува голяма мишена върху гърба на Лара. Тогава, а и до ден-днешен, не съществуват никакви доказателства, че обвиненията на Ейбрамс отговарят на истината – дори колумбийските власти ги отричат.

Постоянните и безсрамни лъжи на Ейбрамс изтощават американските репортери. “Те наричаха черното бяло. Макар да използвах всичките си професионални ресурси, заради тях бях подвеждала читателите си”, казва Джоан Оманг от Washington Post за Ейбрамс и колегата му от Белия Дом Робърт МакФарлън. Оманг е толкова афектирана от опита си с тях, че напуска работата си, в която се опитва да описва реалността, и започва да пише художествена проза.

След присъдата Ейбрамс е възприеман като развалена стока и никой не вярва, че той може да се върне във властта. Но се оказва, че са го подценявали. Бившият ръководител на Обединения комитет на началник-щабовете адмирал Уилям Кроу влиза в остри противоречия с Ейбрамс през 1989 г. Двамата спорят каква ще е най-подходящата политика на САЩ спрямо Нориега, след като вече е станало ясно, че диктаторът носи повече  главоболия, отколкото ползи. Кроу силно се противопоставя на гениалната идея на Ейбрамс: САЩ да създадат правителство в изгнание на панамска територия, което ще трябва да бъде пазено от хиляди щатски войници. Кроу заявява, че това е тъпоумно, но мнението му няма значение. Адмиралът отправя много точно предупреждение относно Ейбрамс: “Тази змия е трудна за убиване”.

За изненада на по-наивните сред вътрешните хора във Вашингтон, Ейбрамс се връща в играта скоро след като Джордж Буш-младши влиза в Белия дом. Тъй като вероятно би било трудно Сената да одобри човек, който е лъгал пред Конреса, Буш го поставя на позиция в Съвета по националната сигурност, за което не се нуждае от одобрение от законодателната власт. Точно както и 20 години по-рано, на Ейбрамс се връчва портфолио, включващо “демокрацията” и “човешките права”.

Венецуела

Към началото на 2002 г. венецуелският президент Уго Чавес предизвиква силно раздразнение в Белия дом на Буш, който е пълен с ветерани от битките през 80-те. През април същата година, изненадващо и сякаш от нищото, Чавес е свален от военен преврат. Дали и как са били намесени САЩ, все още не се знае, и вероятно ще остане неизвестно още няколко десетилетия, докато бъдат разсекретени съответните документи. Но като се имат предвид предишните сто години, би било наистина изненадващо, ако Съединените щати не са изиграли роля зад кулисите. Все пак в медиите се появява информация, че “решаваща фигура около преврата е бил Ейбрамс”, който е “кимнал одобрително” на превратаджиите. Чавес обаче разполага с достатъчно обществена подкрепа и успява да се върне на власт след няколко дни.

Иран

Ейбрамс изглежда е имал ключова роля и в потулването на предложение за подобряване на отношенията с Иран, дошло от Техеран след американската инвазия в Ирак през 2003 г. Планът е пристигнал по факс и е трябвало да отиде първо при Ейбрамс, а след това при Кондолиза Райс, която тогава е съветник по националната сигурност на Буш. Предложението обаче никога не стига до бюрото на Райс. Когато по-късно е попитан за това, говорителят на Ейбрамс заявява, че “той няма спомен за такъв факс”. (Ейбрамс, подобно на мнозина други, които процъфтяват по най-високите политически етажи, имат ужасна памет за всичко политическо. През 1984 г. той заявява пред журналиста Ред Копел, че не може да си спомни със сигурност дали САЩ са разследвали съобщенията за кланета в Ел Салвадор. През 1986 г. сенатският комитет по разузнаването го пита дали е обсъждал финансиране на никарагуанските контри с някого от Съвета по национална сигурност, и той пак не успява да си спомни).

Израел и Палестина

Ейбрамс бе в центъра и на друг опит да се осуети резултата от демократични избори през 2006 г. Буш натиска за провеждане на парламентарни избори в Западния бряг и Ивицата Газа, за да може „Фатах“ – тежко корумпираната палестинска организация, водена от наследника на Ясер Арафат Махмуд Абас, да получи някаква легитимност. За изненада на всички, изборите са спечелени от съперниците на „Фатах“ – „Хамас“, което им дава право да сформират правителство.

Този неприятен изблик на демокрация не бе приемлив за администрацията на Буш, конкретно за Ейбрамс и Райс. Te скалъпиха план за сформиране на милиции на „Фатах“, които да овладеят Ивицата Газа и да смажат „Хамас“ на тяхна територия. Според описанията на плана в медиите, той е включвал доста изтезания и екзекуции. Но „Хамас“ отнемат инициативата на „Фатах“ със собствена вълна от ултранасилие. Дейвид Уърмсър, неоконсерватор, който по онова време работи за вицепрезидента Дик Чейни, заявява пред Vanity Fair: “На мен ми изглежда, че случилото се не бе толкова преврат на „Хамас“, колкото опит за преврат на „Фатах“, който бе предотвратен, преди да се случи”. Въпреки това тези събития винаги се представят от щатските медии наопаки, като хората на „Хамас“ се описват като агресорите.

Макар планът на САЩ да не е пълен успех, той не е и пълен провал от гледна точка на Вашингтон и Израел. Палестинската гражданска война раздели Западния бряг и Газа в две отделни зони с враждуващо управление. През последните 13 години има малко сигнали за политическо единство, от което палестинците се нуждаят, за да си издействат достоен живот.

Ейбрамс отново слиза от сцената, след като Буш напуска Белия дом. Но сега той се завръща за трета ротация през коридорите на властта – със същия тип схеми, които въртеше първите два пъти.

Гледайки изпълнения с лъжи и диващина живот на Ейбрамс, е трудно да си представим какво би могъл да каже в свое оправдание. Но той има готова защита за всичко, което е свършил – при това добра. През 1995 г. Ейбрамс участва в “Шоуто на Чарли Роуз” заедно с Алън Наирн – един от най-добре запознатите с щатската външна политика репортери. Журналистът отбелязва, че веднъж Джордж Буш-старши е обсъждал изправянето на Саддам Хюсеин на съд за престъпления срещу човечеството. “Това бе добра идея”, казва Наирн, “но ако си сериозен, трябва да си безпристрастен – което би означавало да се преследват и официални лица като Ейбрамс”. В отговор Ейбрамс се надсмива на нелепостта на тази концепция. “Това би означавало да хвърлиш зад решетките всички американски служебни лица, които спечелиха Студената война”, казва той.

Ейбрамс като цяло е прав. Потискащата реалност е, че той не е някакъв случаен бандит, а уважаван, почитан член на център-дясното пространство в щатската външнополитическа върхушка. Преди да се присъедини към администрацията на републиканеца Рейгън, Ейбрамс е работел за двама сенатори от Демократическата партия – Хенри Джаксън и Даниел Монихан. Бил е старши сътрудник към центристкия Съвет по международни отношения. Бил е член на Комисията по международната религиозна свобода и в момента е в борда на Националния фонд за демокрация. Обучавал е следващото поколение специалисти по международни отношения в School of Foreign Service към Университета Джорджтаун. Той не е измамил по никакъв начин Рейгън или Джордж Буш – те са искали точно това, което Ейбрамс е предлагал.

Докато американският орел впива острите си като бръснач нокти в поредната латиноамериканска държава, е важно да се помни едно – независимо от ужасяващите детайли в кариерата му, Ейбрамс съвсем не е толкова изключителен. Той е най-вече винтче в машината. Тази машина е проблемът, а не една от зловредните ѝ части.

Оставете коментар