В категории:Икономика

Зомби икономика – мъртвите идеи, които продължават да бродят сред нас

В продължение на десетилетия идеите на пазарния либерализъм власт­ват в полето на икономическите теории, а влиянието им бе толкова голямо, че спекулативните инвестиции се приемаха като съвсем безопасни. Глобалната криза сякаш ги запрати в небитието, но въпреки това те все още живеят в умовете на мнозина – анализатори, политици, икономисти и дори на онези, които трябваше да разчистят цялата бъркотия. В своята „Зомби икономикс“ Джон Куигин показва, че тези мъртви идеи все още бродят сред нас и ни призовава да открием начин да ги убием веднъж завинаги – иначе ни чакат нови, дори по-големи финансови кризи. Книгата на Куигин може да бъде спечелена от един читател на „Барикада“

Винаги ли приватизацията е най-доброто решение? Вярна ли е „теорията на процеждането“, според която колкото повече забогатяват богатите, толкова по-добре ще бъде и за бедните? Можем ли да вярваме, че изцяло свободния пазар винаги е максимално справедлив и ефективен, а икономическата наука не е измислила нищо по-добро от неолиберализма? Тези и някои други идеи са обект на изследване в книгата „Зомби икономикс“ на австралийския икономист Джон Куигин. 

Един от читателите на „Барикада“ ще има шанс да спечели копие от българското издание на книгата.
ЗА УЧАСТИЕ – ТУК!


Години след глобалната криза икономиката изглежда възстановена, но икономическите теории и схващания, които причиниха краха, все още витаят наоколо, скрити в сенките, пише Джон Куигин, авторът на книгата „Зомби икономикс“, в материал за своята книга, публикуван във Foreign Policy. Куигин е австралийски икономист, професор и научен сътрудник на Австралийския съвет за научни изследвания в Университета на Куинсланд.

Започнала с колапса на пазара на ипотечни кредити в САЩ през 2007 г., кризата завърши с разкритието, че повечето от финансовите предприятия, които доминираха световната икономика в продължение на десетилетия, бяха спекулативни предприятия. Почти същото може да се каже за много от икономическите идеи, които ръководеха политиците през десетилетията, довели до кризата. Икономистите, които основаха своя анализ на тези идеи, допринесоха за грешките, предизвикали кризата. Те не успяха да я предскажат или дори да я признаят, когато се случваше, и не предложиха никакъв полезен политически отговор. Логиката подсказваше, че доминацията на финансовия сектор и идеите, които стояха зад нея, би трябвало завинаги да бъдат погребани.

Мъртвите идеи все още бродят сред нас

Уви, мъртвите идеи все още бродят сред нас. „Последната финансова криза извади наяве много от догмите на пазарния либерализъм – най-вече, че независимо от проблема, основаните на пазара решения винаги са най-добри. В продължение на десетилетия идеите на пазарния либерализъм властват в полето на икономическите теории, а влиянието им бе толкова голямо, че спекулативните инвестиции се приемаха като съвсем безопасни. Глобалната криза сякаш ги запрати в небитието, но въпреки това те все още живеят в умовете на мнозина – анализатори, политици, икономисти и дори на онези, които трябваше да разчистят цялата бъркотия. В своята „Зомби икономикс“ Джон Куигин показва, че тези мъртви идеи все още бродят сред нас и ни призовава да открием начин да ги убием веднъж завинаги – иначе ни чакат нови, дори по-големи финансови кризи“, пише в официалното резюме на българското издание на книгата Брад Делонг от Калифорнийския университет в Бъркли.

„Убиването на вампири и върколаци е лесна работа. Как обаче да убием икономическите зомбита – идеите, които отдавна са мъртви, но продължават да пъплят насреща ни? Въоръжен единствено с факти, Джон Куигин си поставя за цел да изпрати в отвъдното тези идеи веднъж и завинаги“, пише още Брад Делонг.

Страна на зомбита

Но тази задача изглежда твърде амбициозна, особено ако живеете някъде в Източна Европа, например – България, където в последните години властват именно икономическите идеи, произтичащи от сляпата вяра във всемогъществото на свободния пазар като единствен работещ и справедлив механизъм. По достъпен и дори забавен начин „Зомби икономикс“ превежда читателя през произхода, последствията и имплозията на системата от идеи, които доминират битието ни и имат невероятна способност да се вдигат от гроба, в който би трябвало да лежат завинаги.

В своята книга Куигин се спира по-конкретно на няколко основни „зомби“ идеи: вярата в настъпилото „Голямо спокойствие“ (или „краят на историята“ по Фукуяма), хипотезата за ефективните пазари, теорията на процеждането и приватизацията.

Дори да напуснем полето на глобалните процеси, за които пише Куигин, само помислете: колко пъти сте чували от водещите български политици, че „това е най-добрата възможна система“, че всякакви промени в данъчната или други ключови структури са неподходящи и контрапродуктивни за нас; колко пъти в последните 30 години са ни убеждавали, че държавата трябва да се оттегли от всякакви икономически отношения, защото пазарът и само пазарът трябва да определя какво да се случва в живота на обществото; колко често политиците ни са убеждавали, че колкото по-богати стават по-богатите, толкова по-добре за бедните около тях, които ще възползват от потичащите надолу блага? И нима не сте чували многократно мантрата, че всяка една икономически ефективна сфера трябва да бъде предадена в частни ръце – зомби идея, жива и до днес, макар да помним отлично резултатите от масовата приватизация от 90-те години. Ако някога му се отдаде възможност да се запознае внимателно с нашата страна, австралиецът най-вероятно би се изумил от зомбитата, сред които е попаднал.

„Голямото спокойствие“

Всяка от главите на книгата, посветени на големите зомби идеи, е разделена на няколко еднакви части – „Раждане“, „Живот“, Смърт“, „Реанимация“ и „След зомбитата“. „Дори когато беше жива, идеята за „Голямото спокойствие“, настъпило след 1985-та година, беше основана на някои съмнителни статистически аргументи и открито пренебрегване на кризите, които засегнаха много развиващи се икономики през 90-те години,“ подчертава Куигин. Според него от всички зомби идеи, идеята за „Голямо спокойствие“ би трябвало в най-голяма степен да е изцяло убита от последната криза. Ако двуцифрените нива на безработица и най-голямата рецесия от 30-те години на миналия век не представляват категорично доказателство за край на „спокойствието“, какво друго доказателство би могло да има, пита Куигин, но веднага припомня, че има достатъчно на брой анализатори, според които случилото се преди десетилетие е просто преходна променливост или временен спад.

„Провалът на Голямото спокойствие подсказва и много неща за държавната политика. Основното е, че Голямото прехвърляне на рискове трябва да приключи, за да започне обратният процес. А това ще стане, само ако бъдат възстановени институциите за управление на социалния и колективен риск, които изграждат социалдемократическата държава на благоденствието“, пише Куигин в своята книга. По времето на написването ѝ, а именно през 2010 година, Куигин вероятно дори не е предполагам колко скоро „зомбитата“ ще изглеждат като непорочни новородени бебета.

„Обещанието, че повечето домакинства ще се радват на финансово благосъстояние, а инвестициите им – на добра възвръщаемост; която ще гарантира старините им, просто не бе изпълнено. Десетки милиони трудещи се по света загубиха работата си, същото очаква и милиони други, преди икономиката да се възстанови напълно. Макар икономическият ръст да е възстановен, ефектът от кризата ще се усеща още дълго време. Ако правителствата не предприемат нужните позитивни действия, безработицата ще остане висока с години. Нестабилното състояние на глобалната финансова система и липсата на по-ефективна регулация подсказват, че ни очакват още сътресения. Нарастващото икономическо неравенство, пораждащо и все по-големи рискове, е най-очевидно в Съединените щати, но вече е налице и в много други страни – и развити, и развиващи се. Там, където функциите на социалдемократическата държава на благоденствието се запазиха, това неравенство не е така драстично“, пише той.

Но вместо да научим своя урок, години след излизането на „Зомби икономикс“ от печат се намираме в ситуация, в която администрацията на Доналд Тръмп прилага политики, изхождащи от същите схващания, които изправиха света пред ръба на пълен колапс.

Хипотезата за ефективните пазари

„За разлика от други чудовища като върколаците и вампирите, зомбитата винаги идват на тумби. Поотделно уж са лесни за убиване, но съберат ли се в глутница, могат да пометат всичко по пътя си. Същото важи и за идеите, заложени в основата на пазарния либерализъм. Взети поотделно, неговите твърдения (като това за Голямото спокойствие) звучат доста неубедително, но когато се съберат заедно и се съчетаят с политическа програма, такива идеи може да ни се сторят почти необорими“, пише Куигин.

Хипотезата за ефективните пазари заема централно място в доктрината на пазарния либерализъм, посочва той. Според нея финансовите пазари са възможно най-добрият показател за стойността на икономическите активи. Цените на активи като акциите и жилищата не могат да се „надуват“, твърди тази идея. „Това твърдение, влизащо в разрез с вековния опит, очевидно се базира не на строг анализ, а на… вяра. Но в еуфоричната обстановка на 90-те години вярата определено не е дефицитна стока“, подчертава авторът.

„Глобалната финансова криза бе най-вече провал на моделите за финансова регулация, базирани на хипотезата за ефективните пазари“, посочва той. Според тази идея правителството никога не би се справило по-добре от добре информирания финансов пазар при вземането на инвестиционни решения. „Провалът на хипотезата обаче не предполага обратното – че правителството винаги ще е за предпочитане пред пазара. Данните показват по-различна картина: в някои случаи финансовият пазар би се справил по-добре с инвестиционното планиране (особено където е нужна по-добра оценка на потребителското търсене) и по-зле в други (примерно с дългосрочното планиране)“, откровен е авторът, съветвайки за търсене на най-добрата „смес“ между държава и пазар.

Теория на процеждането

„Откакто има богати и бедни, овластени и безвластни, има също и защитници на идеята, че е по-добре за всички нещата да си останат така“, пише Куигин в началото на главата от своята книга, посветена на идеята, че колкото по-богати стават богатите, толкова по-богати ще стават и бедните около тях.

„Много велики икономисти, сред които са Адам Смит, Джон Стюарт Мил и Джон Мейнард Кейнс, подкрепят преразпределянето на доходите чрез прогресивно данъчно облагане. Същото се отнася за мнозинството от днешните икономисти. Въпреки това, винаги е имало предостатъчно изразители на идеята, че трябва да оставим богатите да богатеят, очаквайки облагите, с които те се ползват, да се процедят надолу към бедните“, посочва Куигин, явно незапознат с нивото, до което е достигнала тази мантра в България – една от малкото страни с плосък данък в света и единствената страна в Европейския съюз, в която се облага мизерията, тъй като липсва необлагаем минимум.

Когато неравенството се завръща през 80-те години, същото се случва с неговите интелектуални защитници, припомня Куигин. „Подръжниците на идеята за ниски данъци за богатите твърдят, че рано или късно положението на всички ще се подобри, ако бъде приложена тяхната политика. Известно време изглежда, че обещанията им са на път да се осъществят, тъй като поне на пръв поглед повечето хора получават дял от нарастването на благосъстоянието през 90-те. Рухването на това обещание в началото на XXI век е съпътствано от смъртта на повечето теории, които са го поддържали. Но – също като други идеи, които разгледахме тук – теорията на процеждането все още е сред нас, макар и като зомби“, подчертава той.

Т.нар. „trickle down“ икономика изповядва схващането, че облекчаването на едрия бизнес ще облагодeтелства и по-бедните, към които богатството на богатите ще се „процеди“. Подобна теория не се потвърждава от нито едно сериозно изследване. Точно обратното – непрекъснатите „облекчения“ за богатите водят до все по-големи нива на неравенства.

Според автора всичко това не се случва от само себе си, а възвръщането на популярността на теорията на процеждането съвпада с възраждането на политическата десница и с финансовата глобализация, която ограничава възможностите на правителствата да преразпределят приходите от капитала към трудовата сила. „Не ще и съмнение, че връзка с това има и факта, че повечето икономисти са сред облагодетелстваните от този процес. Част от причината е, че голяма част от икономистите попадат сред първите 20% в класацията по доходи – онзи дял от хората, който получава лъвския пай от нарастването на доходите през разглеждания период“, подчертава той и прави преглед на последствията от доминацията на тази идея от 80-те години насам в САЩ, Великобритания, Нова Зеландия и други, в които коефициентът за неравенството „Джини“ тръгва смело нагоре.

Хипотезата за процеждането никога не е разполагала с много данни в своя подкрепа, подчертава Куигин. В частност нейните защитници никога не са били особено конкретни по въпроса за времето, в което благата на растежа трябва да достигнат до бедните. „Теорията за процеждането може да бъде проучена с помощта на иконометрия. Поне по отношение на Съединените щати обаче, подобен сложен анализ не е необходим. Суровите данни за разпределението на доходите показват, че домакинствата в долната му половина не са спечелили нищо в десетилетията на хегемония на пазарния либерализъм. Неговите защитници предлагат различни аргументи, според които суровите данни създават погрешно впечатление, но нито един от тях не издържа на сериозна критика. Всички данни подкрепят естествения извод, че политиката, насочена към облагодетелстване на богатите за сметка на бедните, води тъкмо до онова, за което е предназначена“, пише австралиецът.

Приватизацията

Зомбитата обикновено биват представяни като общо взето безсловесни същества, все пак успяващи да изръмжат някоя и друга дума, по която ги разпознаваме. Във филмите тази дума най-често е „мозък“. Нейният еквивалент при икономическите зомбита е „приватизация“, пише Куигин. Проследявайки „раждането“ и „живота“ на тази идея, авторът стига и до дните на „смъртта“, когато в международен план редица големи приватизации са отменени.

„Британското правителство беше принудено да ренационализира железопътната мрежа след фалита на нейния частен оператор. В Австралия неудовлетвореността от монопола на приватизираните теле-комуникации накара правителството да обяви, че ще се завърне в този бизнес, като изгради собствена мрежа за широколентов интернет с национално покритие. Нова Зеландия, където пазарният либерализъм е приложен в радикална форма през 80-те и 90-те години, ренационализира националните си авиолинии през 2001 г. и железниците няколко години по-късно. Дори и представена като утвърждаваща свободата на избора, приватизация на системата за социално осигуряване е толкова политически неприемлива, че бързо беше изоставена по време на втория мандат на Джордж У. Буш“, подчертава Куигин.

Според него още по-значим е крахът на почти всички основни теоретични и политически оправдания на приватизацията, който лесно може да бъде установен при по-внимателно вглеждане. „Някои от тях, например идеята, че продажбата на активи осигурява бързи пари на правителството, скоро са разобличени като безсмислени, но също като други големи идеи-зомбита, анализирани в настоящата книга, те продължават да се завръщат от мъртвите. Други оправдания като надеждата, че приватизацията ще създаде конкурентен пазар в индустриални сектори, разглеждани като неизбежно доминирани от монополи, успяват да издържат по-дълго, но в крайна сметка и те са опровергани“, пише той.

Основният въпрос обаче е дали приватизацията наистина винаги осигурява нетна полза за обществото и следователно – при равни други условия – цената, на която бива продаден даден държавен актив, надвишава стойността на продължаването на държавната собственост върху него. „Тази теза никога не е разполагала с емпирично потвърждение. По-скоро тя е приемана на доверие, тъй като е следствие от хипотезата за ефективните пазари. След като самата тази хипотеза е поставена под съмнение, става възможно да разгледаме въпроса какво може да загуби обществото при приватизацията“, подчертава той.

Авторът дава още няколко примера като илюстрация за особено проблемните области на приватизация, в които тя е неуспешна не просто поради лош късмет или неправилни мениджърски решения, като отправя повече от любопитни в българския контекст препоръки, като най-добрите примери за това според него са железопътната система, но посочва още примери от телекомуникациите, образованието, здравеопазването и други.

„Вероятно най-зловредният тип приватизация е създаването на частна полиция, затвори и наемни военни части. Няма данни, които доказват, че прехвърлянето на правото на държавата да прилага сила в частни ръце води до спестяване на разходи. От друга страна, то носи съществени политически ползи за правителствата, които предприемат тази мярка. Първо, тя им позволява да отклонят политическата отговорност за неправомерната или дори престъпна употреба на сила. Центровете за задържане на имигранти са забележителен пример за такъв тип приватизация. Още повече критики предизвикват дейностите на компании като „Блекуотър“, чиито агенти могат да убиват безнаказано, без да подлежат на преследване нито от военен, нито от граждански съд“, подчертава Куигин.

От какво има нужда икономиката?

През XXI в. икономиката трябва да се фокусира върху постигането на: повече реализъм за сметка на по-малко строгост; повече равнопоставеност за сметка на по-малко ефективност; повече скромност за сметка на по-малко високомерие, призовава Куигин в заключение.

„Трите десетилетия, в които пазарните либерали прокарваха политика, основана на идеята за ефективност и на тезата за ефективността на финансовите пазари, не подобриха особено икономическите показатели, но доведоха до драстично нарастване на неравенството, особено в англоезичния свят. Затова икономистите трябва да насочат вниманието си към политика, водеща до по-справедливо разпределение на приходите“, посочва още той и изразява надежди, че финансова криза дава на съсловието на икономистите шанса да погребат зомби-идеите, които тласнаха света към криза, да създадат по-реалистична, по-скромна и преди всичко по-полезна за обществото съвкупност от научни теории. Надежди, които поне на този етап изглеждат напразни.

Николай Драганов

Бакалавър по социология и магистър по маркетинг от Университета за национално и световно стопанство в София. От 2012-та година работи като политически журналист – в News.bg, Информационна агенция БГНЕС и Телевизия BiT. Като парламентарен репортер отразява работата на 42-рото и 43-тото Народно събрание. Съавтор е на документалния филм „Невидимите хора“.

Оставете коментар