В категории:Култура / Общество

В нашия тревожен свят апокалиптичните филми изглеждат отживелица

Хората, които правят филми за бедствия, катастрофи и всякакви други катаклизми, трябва да се опитат да дадат отговор на въпроса – защо е толкова прецакан светът ни, а не само да се чудят как той може да стане още по-прецакан.

 

Кадър от филма „Денят на независимостта: Нова заплаха“ от 2016 година, продължение на култовата първа част от преди 20 години. Снимка: Twentieth Century Fox Film Corporation

Ryan Gilbey, The Guardian

Една от непреходните функции на киното е тази, че ни позволява безопасно и от разстояние да изследваме страховете, които по един или по друг начин са навлезли в нашия живот и ежедневие. Но тази динамика се променя, когато реалността се насити с огромни количества страх и паника. Само най-бегъл поглед към заглавията на новините е достатъчен, за да захрани филмовите студия за години напред с идеи за дистопични научно-фантастични филми.

Роботите превземат нашите работни места, алгоритмите на социалните мрежи оформят политическата реалност, гигантски урагани връхлитат един след друг, пчелите масово умират, задава се глобална пандемия в резултат от резистентност към антибиотици. И когато животът не имитира изкуството, той имитира долнопробните филми. „Шарканадо“ може и да доведе филмите за катаклизми до абсурден предел (всъщност, National Geographic показа на своите зрители, че торнадото има твърде малка сила над водата, за да може да вдигне акула). Но докато акулите не могат да бъдат вдигнати от водата, то множество други животни могат да „полетят“ в следствие на скорошните мега бури. Или да го кажем по този начин – Крокодилонадо е възможно.

Преди години композиторът на сатирични песни Том Лехнър изтъкна, че „Политическата сатира стана остаряла, след като Хенри Кисинджър получи Нобеловата награда за мир“. Но този коментар звучи остаряло, на фона на сегашния обитател на Белия дом. Изказването по-горе обаче може да се приложи и към други сфери на изкуството. Ако политическата сатира е към своя залез, отмира или е умряла, то положението на апокалиптичните филми не е по-розово. Краят на света може да изгуби притегателната си аура, която кара зрителите да посещават киносалоните, стига те да усетят, че апокалипсисът вече е надвиснал.

Докато апокалиптичните филми губят популярност, жанрът на филмите за супергерои, като Батман срещу Супермен, набира все повече сили. Снимка: HBO.com

В днешно време, филмите за бедствия и катаклизми са същинска рядкост, а в повечето пъти, когато все пак излизат, са базирани на конкретни неотдавнашни събития (The Impossible, например, се фокусира върху едно семейство по време на цунамито в Тайланд от 2004 г.). Други филми пък, като Pompeii, играят на сигурно и вместо да гадят за предстоящи мега катастрофи, представят катаклизми от далечното минало. Не такава беше ситуацията през 70-те, когато жанрът бе в разцвет, а на екран излязоха множество филми спекулиращи за евентуални бедствия, като The Towering Inferno, Earthquake и The Poseidon Adventure.

От това правило има някои изключения, като те са вдъхновени от възможните климатични промени – такива са филмите 2012 и The Day After Tomorrow, дело на Роланд Емерих. Но истината е, че се усеща умора от подобни блокбъстъри – тя дори успя да се просмуче и в последния филм на Емерих, продължение на Independence Day от 1996 г. Естествено, не особено големият интерес към последния филм на Роланд Емерих може да бъде отдаден на голямата предсказуемост на лентата. Зрителите не могат да бъдат обвинени, ако са се почувствали пренаситени към гледката на разрушаващата се планета. Не само, че тези сцени не са ни толкова далечни, но и сме ги виждали толкова много пъти, че естествената ни реакция е да си кажем „Не е настъпил краят на света“, дори и когато той е настъпил.

И докато жанрът на апокалиптичните филми изгуби своята популярност, то филмите за супергерои стават все по-гледани. Костюмирани проксита водят битки със злото от наше име, справяйки се със същите глобални катастрофи, пред които ние се чувстваме безсилни. За какво се разказва „Батман срещу Супермен“, ако не за водене на рискована политика, която съчетана с неособено добра комуникация, стари нерешени проблеми и щипка мачизъм, изправя два титана на ръба на война?

Но някои конфликти са твърде сложни и аморфни дори за супергероите. Ако има един елемент, който тотално да е преформатирал идеята за заплаха в киното, то това е променливата природа на тероризма. С изключението на United 93 и World Trade Center, режисьорите избягват тази тема и тя не навлиза в масовото кино, но само защото е навлязла в нашата колективна памет. Запитани какво са правели по време на 9/11, повечето от нас ще отговорят – „Гледах го по телевизията“. Все още не се е появил режисьор или сценарист, който да се е почувствал уверен във възможностите си да добави още зрелищност към тези кадри.

Един застрашен свят не е задължително да доведе до бум на ескейпизма в нашите развлечения. Точно обратното. Ако нямахме нужда да видим перспективите и причините за едно дистопично и дълбоко несправедливо бъдеще, то наскоро излезлият сериал The Handmaid’s Tale нямаше да намери признанието на зрителите. Същото се отнася и за заредениятс расизъм хорър Get Out, който вече е един от най-печелившите филми на тази година.

Има истина в думите, че великото изкуство процъфтява във враждебна и недоброжелюбна обстановка. И в този ред на мисли можем да кажем, че успехът няма да принадлежи на тези сценаристи и режисьори, които се опитат да направят още по-зрелищен апокалиптичен филм, като Sharknado или Independence Day.

Успехът ще принадлежи на тези, които търсят отговор на въпроса защо е прецакан нашият свят, а не на тези, които се чудят, как той може да стане още по-прецакан.

Райън Гилбей е филмов критик и писател.

Оставете коментар