Защо го няма българският Корбин?

Историческата обремененост и корпоративната сила гарантират, че в близко бъдеще държавите от Източна Европа едва ли ще имат своя Корбин или Меланшон. От хората с автентични леви възгледи и познания зависи колкото дълго ще продължи тази тенденция.

Този текст е изпратен до редакцията на „Барикада“ от нашият читател Стефан Петров. Публикуваме го в новата ни рубрика „От читателите“. Можете да изпратите и ваши материали на contact@baricada.org или в страницата ни във Facebook

Бърни Сандърс, Жан-Люк Меланшон, Джереми Корбин – на запад левите идеи печелят все повече привърженици, но какво се случва на изток?

За жалост, ситуацията тук е различна. Макар и формално да съществуват леви партии, по същество те изобщо не са леви и определено не могат да послужат за вдъхновение на политически активните и искрени млади хора. В резултат на вакуума се запълва от дясно-корпоративни и консервативни идеи, представящи себе си за единствената алтернатива на статуквото.

Разбира се, това е абсурдно. Т.нар. „статуквото“ е продукт на същата неолиберална визия, която е фундаментална за всички десни партии на Източна Европа – без значение либерални или консервативни.

Но нека се върнем на основния въпрос. Защо България или някоя от другите източноевропейски страни си няма своя Корбин?

Отговорът на този въпрос може да се раздели на две части. Първата е свързана с огромните финансови средства, които се „вливат“ към различни НПО-та и „опиниън мейкъри“. „Правилните“ хора и организации получават грантове, за да налагат „правилните идеи“. За целта една част от тях прекарват целия си ден, обикаляйки из различните телевизионни студиа, давайки своето „експертно мнение“ за това как заграбването на природни ресурси и експлоатацията на работници всъщност привличат инвеститори и са нещо прекрасно.

Междувременно, други техни колеги, за които у нас беше измислена колоритната дума „грантоед“ правят същото в социалните мрежи – пост след пост и „ивент“ след „ивент“.

Ефектът на всичко това е по-голям, отколкото би трябвало. За победата на дясно-корпоративната идея помага и фактът, че тя е гъвкава и може да си служи едновременно с реториката на национализма и либерализма – само за последния месец станахме свидетели на два крайно комични примера, като при единия „демократичните“ противници на народните носии, бързо се превърнаха в защитници на славянската писменост, а в другия – един известен белокос български политик на практика се трансформира от защитник на „православните ценности“, в пръв стожер на евроатлантическите, които до вчера заклеймяваше.

Фактът си е факт – за да защити своята позиция, капиталът насочва множество парични ресурси в най-разнообразни посоки. Интересът на парите се подсигурява с пари.

Това е само едната част на отговора на въпроса. Другата е по-проблемна и е често експлоатирана в дясно – става дума за съветския социализъм.

Различните забрани и ограничения, подтиснатата свобода на словото, строгият йерархизъм, Държавна сигурност и нейните методи – всичко това разочарова изключително много свободомислещи хора, които по същество биха били по-близо до левите идеи.

Та нали именно социализмът и комунизмът трябваше да направят хората по свободни, да премахнат старите класи, аристокрации и социални ограничения? Вместо това обаче се появи крайно привилегирован елит. И тук се крие разковничето – осъзнато или не, но по-голямата част от старото поколение е била разочарована именно от разминаването между прокламираните идеали и действителността. От това, че съветският социализъм и проекцията му у нас не е била много… социалистическа.

Естествено, тук може да се спори много. Може дори да се намерят редица положителни примери от онова време. Факт е обаче, че опитът не успя. А в резултат на този неуспех днес множество млади хора от Източна Европа погрешно свързват социализма и комунизма с едноличен режим, с концлагери и с потъпкване на права.

Погрешно – защото всички тези несправедливости възникват много преди това и претърпяват разцвет именно в капиталистическите държави, които избиват другите народности (историята на индианците в Америка или действията на белгийския крал Леополд II в Конго), затварят неудобните в концлагери (японците в САЩ след 1941 година) и потъпкват свободата на словото (маккартизмът през 50-те). Класовата йерархична структура и репресивните органи на онзи период са едни от най-големите доказателства за това, че онзи режим не е онова, което стои зад левите идеологии по същество.

За жалост, провалът на съветския социализъм е изключително изгоден на защитниците на капитала, пръснали се из целия политически спектър. Те напълно погрешно и умишлено говорят за комунизъм, вменявайки му редица злини и противопоставяйки му също така напълно погрешно и умишлено демокрацията. Благодарение на финансовата сила на своите покровители, този фалшив сблъсък се превръща в идеологическа аксиома, която се разпространява навсякъде – от учебниците, до най-кафявите издания. Резултатът е осезаем – днес доста прогресивни млади хора виждат надежда в по същество корпоративни партии като „Да, България“ и различните ѝ клонинги в Румъния, Полша, Унгария или Чехия. Недоволните от неолибералните политики пък често залитат към крайно дясното. При всички случаи обаче, много хора се ориентират в посока, противна на техните реални интереси.

Така историческата обремененост и корпоративната сила гарантират, че в близко бъдеще държавите от Източна Европа едва ли ще имат своя Корбин или Меланшон. От хората с автентични леви възгледи и познания зависи колкото дълго ще продължи тази тенденция.

Оставете коментар