В категории:Анализи / България / Конфликти

Липсващите теми в предизборната кампания: Интервенциите в Близкия Изток и оръжейните продажби

В България липсва всякаква политическа воля дори да бъде повдигнат сериозно въпросът за политиката на НАТО и Запада като цяло в Близкия изток и преоценка на българската роля в катастрофалните военни интервенции и операции, последствията от които днес посрещаме на прага си и се чудим как да ги спрем и прогоним.

Смели в създаването на кризи, страхливци при посрещане на последствията

Бежанският и мигрантски натиск върху Европа в последните години постави пред огромно предизвикателство не само отделните страни членки, но и бъдещето на Европейския съюз като цяло. Сложността на проблема и невъзможността той да бъде решен с краткосрочни мерки доведоха до сериозни размествания на политическите пластове, като в много държави от общността националистически и крайно десни формации събират все по-сериозна електорална подкрепа.

Тези тенденции са дори по-силни в Западна Европа, отколкото в България, поне що се отнася до възникването на нови формации с антиимигрантска реторика, които лавинообразно трупат подкрепа в последните години. Обръщането на традиционен ляв електорат към подобни „антисистемни“ формации, които често се намират в крайно десния сектор, се дължи в най-голяма степен на провала на т.нар. „традиционна левица“, която изостави хората на труда и по-бедните прослойки, правейки сериозен завой надясно. Това направи разликите между традиционните европейски левица и десница твърде малки. Мигрантският проблем, пред който беше изправена Европа, дойде „точно навреме“, за да засили тези процеси.

Макар и по-слаба, тенденцията, касаеща конкретни политически субекти, все пак е факт и у нас. Безспорно най-антиимигрантски настроената формация в лицето на „Обединени патриоти“ успя да спечели трети резултат на президентските избори, а почти всички социологически агенции им отреждат трето място и след извънредните парламентарни избори.

Още по-отчетлив е не просто конкретният политически израз на антиимигрантските настроения, изразяващ се в подкрепа за една или друга партия, а промяната на политическото говорене на всички участници в изборната надпревара. Тази тенденция беше ясно очертана още по време на кандидат-президентската кампания и продължи с пълна сила в настоящата кампания. Стигна се дотам, че един протест в Барселона с искане страната да изпълни своята квота за прием на бежанци предизвика изумителна ксенофобска вълна в социалните мрежи в България.

Географското ни положение и фактът, че страната ни остава най-бедната държава в ЕС, поставят темата за мигрантския натиск върху България на челно място в политическия дебат. Няма политическа формация, която да не отделя сериозно внимание в своята програма и по време на дебатите на темата за бежанците и мигрантите, които се намират или се насочват към нашите граници. Общият тон не просто съответства на антиимигрантските обществени настроения, но в голяма степен на практика ги насочва в тази посока.

Политическото говорене, както на т.нар. леви формации, така и на десните и националистически политически сили,  почти не се различава в това отношение – всички вкупом настояват за довършване и още по-сериозно укрепване на оградата по границата с Турция, засилване на участието на армията в охраната ѝ, строг контрол и като цяло всякакви ходове, свързани с недопускането на повече бежанци и мигранти на българска територия. Ако в рамките на 42-рото Народното събрание единствено „Атака“ настояваше за изграждане на ограда по цялата граница с Турция, то днес тази тема изобщо не стои на дневен ред – с нея са съгласни всички.

Тези факти не се нуждаят от анализ или допълнителен коментар – едва ли някой разумен човек би си помислил да отрече, че България, а и Европейският съюз като цяло, трябва да упражняват максимален контрол по отношение на хората, които правят опити да се озоват на (а в нашия случай – да преминат през) териториите ни. Предложенията в тази посока са задължителен атрибут на всеки кандидат-депутат, но твърде често се изчерпват само с общи приказки, които имат за цел да докоснат на емоционално ниво страховете на хората, но без да допринесат за реално работещо решение на проблема.

Така например няма да видите в нито една от програмите на основните партии адресиране на проблема с липсата на достатъчно преводачи в граничните райони и бежанските лагери, нито пък ще откриете конкретни мерки за значително ускоряване на процеса по разглеждането на молбите за убежище – независимо дали говорим за тяхното одобрение или отхвърляне. Но най-големият дефицит в предизборните програми безспорно се отнася и на практика до най-важния въпрос – преодоляването на истинските причини за мигрантския натиск върху България и Европа, а не само последствията от тези причини, каквито се явяват пристигащите на нашите граници мигранти.

Който сее ветрове, жъне бури

„В отговор на терористичните атаки, извършени срещу САЩ на 11 септември 2001 г., започна формирането на широка международна коалиция за противодействие срещу заплахите на тероризма“, четем на официалния сайт на българското военно министерство. Като отчитаме своята „съпричастност и солидарност с международните усилия в тази посока“, през 2002 година и ние решаваме да изпратим български военни в Афганистан. Първият контингент в средноазиатската държава е изпратен на 16 февруари същата година – точно преди цели 15 години.

По данни на Държавната агенция за бежанците (ДАБ) през месец януари тази година броят на лицата, потърсили закрила у нас е 389 души, като половината от тях (188) са граждани на Афганистан. 83 от поискалите убежище у нас са от Сирия, а 54 – от Ирак. Сходни са данните и за целия период, в който ДАБ води статистика – от 1993 година досега малко над 24 000 граждани на Афганистан са поискали убежище у нас, около 20 000 са гражданите на Сирия, 18 000 са иракчаните, около 2800 са от Пакистан, толкова са и хората „без гражданство“. Най-голям проблем страната ни изпитва с мигрантите от Афганистан, а най-пресният пример за това са размириците в лагера в Харманли, предизвикани именно от афганистанската общност там.

Един от „лайтмотивите“ на антиимигрантското говорене се свежда до твърдението, че „в Афганистан няма война“ и идващите от тази държава хора не са бежанци, съответно трябва моментално да бъдат върнати в своята родина. Това вероятно е факт според някой малък параграф в някой текст от международното законодателство, но на практика думата „мир“ е последната, с която може да се опише ситуацията в Афганистан към днешна дата. Редица западни анализатори отдавна пишат за „тресавището“ Афганистан, но всякакви подобни коментари не предизвикват особен интерес у нас. Войната в Афганистан вече се превърна в най-дългата в историята на САЩ, а президентът Барак Обама така и не успя в рамките на двата си мандата да изпълни обещанието си да изтегли страната от това тресавище.

15 години след началото на операцията на НАТО в Афганистан, която последва военната операция на „коалиция на желаещите“ начело със САЩ, това е държава само на хартия, а условията за живот там са повече от естествен източник на непрекъсната емиграция. Страната е водач в почти всички негативни класации за условия на живот. През 2014 година Меморандумът за разбирателство за формиране на Международни сили за поддържане на сигурността (ISAF), както беше озаглавена първоначалната международна военна мисия, беше заменен от мисията „Решителна подкрепа“, а български контингенти продължават да летят за Афганистан. Поредните 110 български военнослужещи заминаха да „бранят демокрацията“ и да се „борят с тероризма“ там само преди дни, в края на февруари 2017 година. В момента на територията на Афганистан се намира 33-тият български контингент, пребиваването на родните войници там е струвало на бюджета ни повече от половин милиард лева.

Покрай събитията в Харманли тогавашният премиер в оставка Бойко Борисов си позволи да постави в публичното пространство почти еретичен въпрос – каква е логиката да имаме военен контингент в Афганистан, когато социалната, икономическа и цялостна ситуация в тази държава очевидно не може по никакъв начин да задържи своите граждани в родината им. Борисов дори заговори за оттегляне на контингента ни от средноазиатската държава, но само няколко дни по-късно побърза да се извини за тази си идея.

Борисов оправда завоя с постигнато споразумение за реадмисия между Европейския съюз и Афганистан, а това отклони вниманието от по-важния въпрос – какво точно правят българските военни там? Как България и нейните съюзници опазват мира и демокрацията и защо 15 години по-късно резултатът от присъствието на НАТО в региона е катастрофален?

Всичко, казано по отношение на Афганистан, важи изцяло и по отношение на Ирак и Сирия, въпреки очевидната и обективна разлика в някои детайли. Като например фактът, че интервенцията в Ирак се случи без мандат на ООН и въпреки противопоставянето на Франция и Германия, но пък с шумни аплодисменти и боен вик от страна на България. Страната ни даде и свидни жертви, което за щастие като по чудо засега не се е случило в Афганистан. Днес Ирак е може би единствената държава, която може да съперничи на Афганистан по отношение на трагичната развръзка и състоянието на държавността, демокрацията, социалната среда, икономиката и какво ли още не. Безсмислено е да отваряме темата за Сирия, жителите на която поне все още според международното право и българските политици и експерти минават за „бежанци“. Което не ни пречи да ги гоним с тояги от Широка лъка, Елин Пелин или Белене.

Табуто „Афганистан“ в предизборните програми

Думата „Афганистан“ се споменава общо един-единствен път в програмите на ГЕРБ, БСП, ДПС, Нова република, „Да, България“, Реформаторския блок, ВОЛЯ, ДОСТ и АБВ-Д21. Един-единствен път сред всички програми откриваме тази думичка в програмата на ГЕРБ. В частта „Миграция“ доскорошните управляващи изтъкват, че ще настояват „да заработи споразумението между ЕС и Афганистан за реадмисия“, в подписването на което България е имала водеща роля. Всякакви намеци за ревизия на решението за участието на страната ни в мисията в Афганистан са изтрити и не присъстват в програмата. Но вместо конкретика по отношение на тази държава и случващото се там, откриваме сериозни притеснения от „хибридната война“ и „действията на Русия в Украйна“, например.

Нито дума за ролята ни в Афганистан или Ирак няма и в кандидат-президентската програма на „Обединените патриоти“. Няма грешка, става дума за кампанията за президент на Красимир Каракачанов и Явор Нотев, тъй като програма за предсрочните парламентарни избори на „патриотичното“ обединение засега е неоткриваема. Каракачанов, Сидеров и Симеонов настояват, че „българската външна политика трябва да се диктува само от българския национален интерес“ и „не трябва да следваме указания нито от Вашингтон, нито от Москва, Анкара или Брюксел“, но без да коментират в какво точно се изразява нашият интерес или с кои „нареждания“ не би трябвало да се примиряваме. Нито дума за преосмисляне на политиката ни по отношение на интервенциите на НАТО или международни коалиции с лидерството на основния двигател на пакта САЩ в Близкия изток. Нито дума за фундаменталните и основополагащи причини, довеждащи на прага ни мигранти и бежанци, по отношение на които днес сме изобретателни откъм аргументи как и защо да ги прогоним обратно. Обратно накъде?

Щатски войници от 503-ти пехотен полк на мисия в Афганистан позират за ефектна снимка през 2010 г. Предишният президент Обама обещаваше да изтегли контингента от страната, но в крайна сметка продължаващата война принуждава САЩ и съюзниците им да продължават привидно вечната мисия в „тресавището Афганистан“. Снимка: Wikimedia commons.

В своята програма от БСП също обръщат сериозно внимание на „доизграждането и поддържането“ на оградата по границата, както и на прословутото Постановление №208 на Министерския съвет за мерките, които държавата трябва да предприеме по отношение на получилите закрила чужденци на наша територия. БСП се обявяват и категорично за „пълноценно членство в НАТО и активно участие във формирането на дневния ред“ на организациите, в които членуваме, но нито дума за конкретните действия на военния съюз и нашата роля в тях. Или евентуален намек за преоценка на свършеното досега в Близкия и Средния изток и неговите последствия върху ситуацията днес.

„Като член на Европейския съюз и НАТО, България да бъде не само изпълнител на взетите решения, а активно да участва в тяхното формиране и да отстоява специфичните национални интереси“, зове програмата на АБВ. Но само толкова, без конкретика. Дори това липсва в програмата на ДПС, които единствено изтъкват, че партията е имала „решаващ принос за реализацията на тези цели – членството в ЕС и НАТО“.

В частта „външна политика“ на своята програма Реформаторският блок е далеч по-конкретен от други партии и настоява за „засилване на сътрудничеството със съюзниците от НАТО и подкрепа на започналото „Предно разполагане“ на отбранителните способности на Алианса“. Идеологията зад операцията „Предно разполагане“ беше обобщена от американския посланик в НАТО Дъглас Лут красноречиво: „Не може да живеем в НАТО като в бункер. Време е да разберем, че трябва да направим всичко, което можем, за да имаме стабилност и отвъд нашите граници“. Стабилност? Вероятно като онази, която днес имаме в Афганистан, Ирак или Сирия.

За „по-тясно ангажиране с общите отбранителни структури и инициативи на НАТО“ се обявява и „Да, България“, а за да не бъдат притеснени русофобски настроените потенциални десни избиратели, които и без това се чудят кого точно да посочат от отново разделените на няколко парчета десни сили, е добавено и заклинанието за „противодействие на опитите за ревизиране на външнополитическата ориентация на България и обвързването ни в орбитата на влияние на държави, които се характеризират с липса на демокрация, потъпкване на правата на човека и агресивен външнополитически курс и които поставят под въпрос основните положения на международното право и сигурността в Европа“. Напълно ясно, че този текст визира Русия, а иронията е, че голяма част от „опасенията“ на Христо Иванов и хората му в много по-голяма степен днес биха могли да се отнесат към Турция – държава-член на НАТО. Излишно е да отбелязваме, че въпреки опитите тази коалиция да бъде етикетирана като „ляво-либерална“ в програмата ѝ липсват всякакви намеци за преосмисляне на политиката на военни интервенции в Близкия изток и не само. Далеч по-важно е да борим „хибридната война“ и Русия.

„Загубим ли ЕС и НАТО, губим всичко“, плаши и програмата на ДОСТ – партията с ясни връзки с Ердоганова Турция. Безкритичен към политиката на НАТО евроатлантик е и Веселин Марешки, който обаче не пропуска да призове за „прекратяване на достъпа до територията на Обединена Европа на незаконни мигранти с неясен статут и цели на миграцията“. Не можем да пропуснем да отбележим, че програма на Марешки също не е налична към днешна дата, а пред „Медиапул“ той коментира преди дни, че програма има, но не я качва на сайта, за да не му я откраднат.

„Външната, както и европейската политика на България, не може да остане същата. Времето на безропотното съгласяване с Брюксел и с чужди правителства приключи. България не може повече да бъде посредник или балансьор между „началниците“. Днес, повече от всякога, съдбата на Европа се решава тук – на Балканите и в Средиземноморския басейн. Ние трябва да преместим тук центъра на вземане на решения на съюзниците ни“. Колко от вас ще разпознаят на коя формация принадлежат тези думи? Не познахте – „Обединените патриоти“ все още нямат програма. Отговорът е „Нова Република“. Десните около Радан Кънев на пръв поглед отправят може би най-сериозна критика към досегашната ни външна политика, но без да навлизат в подробности каква политика точно искат и дали считат за грешка натвореното от нас и съюзниците ни в Близкия и Средния изток. В програмата им четем още, че Европа се нуждае от „общо и трайно противодействие на кризата с мигрантите и защита на външните граници с общи сили и средства“, а „НАТО е основен гарант за националната сигурност на България“. Похвала заслужава фактът, че Ивайло Цветков – Нойзи и колегите му имат смелостта да ни предупредят, че „южният фланг на Алианса е в криза и Турция вече не е доскорошният сигурен съсед“. Благодарим!

Честна преоценка – мисията невъзможна?

В началото на миналата година във Великобритания се случи дългоочаквано събитие – сър Джон Чилкот публикува своя доклад, изготвен след дългогодишно разследване на причините и последствията от решението на страната да се включи в интервенцията в Ирак. Макар и на дипломатичен език, докладът е звучен шамар в лицето на бившия премиер Тони Блеър, който взима решението да изпрати Великобритания в Ирак на базата на доказано напълно изфабрикувани „доказателства“. Грешката си да отворят „Кутията на Пандора“ в Близкия изток с интервенцията в Ирак признават и високопоставени фигури отвъд океана – в САЩ. Но не и в България, където Народното събрание отхвърли идеите на независимия депутат Велизар Енчев – парламентът с официален акт да определи като грешка българското участие в Ирак, което се случва в резултат на легитимен акт на 39-тия парламент. Разбира се, дума да не става за изтегляне от Афганистан или признаване на факта, че 15-годишните „усилия“ на НАТО за постигане на мир и демокрация в региона са претърпели пълен провал.

„Победата“ в Афганистан и до днес е химера, а от тресавището на непрекъсната война няма измъкване включително и за България.

Какво по-явно доказателство за това от факта, че на президентските избори за първи път от много години в българската база в Кандахар не беше осигурена възможност за гласуване на военнослужещите с аргумента, че ситуацията в страната е твърде опасна, а рисковете не оправдават евентуалните ползи. Със същия аргумент, използван тогава от кабинета „Борисов 2“, днес служебното правителство реши в Афганистан да няма урни за гласуване и по време на предсрочните парламентарни избори.

И ако този аргумент изглежда твърде косвено доказателство, какво да кажем за непрекъснатите инциденти и терористични актове, които се случват и до ден-днешен в Афганистан? Така например, буквално преди дни, на 8 март, при атака срещу Националната болница в Кабул загинаха 30 души. Съобщенията като това на командира на операцията ген. Джон Никълсън, имащо за цел да изрази съболезнования към близките на жертвите, са редовни на официалния сайт на „Решителна подкрепа“.

Търговци на смърт

Има още една основна причина България да не е невинна за хаоса в Близкия изток, освен категоричната ни подкрепа за инвазията в Ирак и продължаващото ни военно присъствие в Афганистан. Както установи международно журналистическо разследване в края на 2016 година, България е сред страните, които са част от канал за износ на оръжия за Близкия изток – оръжия, които попадат в ръцете на джихадистите. В края на годината получихме и конкретно доказателство за този факт – в изоставените от т.нар. „опозиция“ райони на Източен Алепо бяха открити боеприпаси с български произход.

Излишно е да бъде споменавано, че „производството на смърт“, процъфтяващо в България в района на Сопот и Казанлък, е тема, която напълно отсъства от предизборните програми на партиите. Това се дължи на две неща: липсата на всякакъв капацитет за оформяне на елементарни причинно-следствени връзки в родните политици и от друга страна – лицемерното мълчание, породено от икономическите ползи от продажбата на оръжия и „разцвета“ на районите, в които у нас се произвежда такова.

В последните години военнопромишленият комплекс на България е един от малкото отрасли, които бележат ръст, а набъбващите печалби от продажба на оръжия са видни с просто око при една разходка в района на военните заводи, както и от отчетите на Министерството на икономиката. Работниците в заводите и техните семейства знаят много добре къде отиват произведените от техните ръце „блага“ – за 2015 година „най-голяма част от осъществения износ е за Ирак, Саудитска Арабия, Индия и… Афганистан”. За 2014 година това са Ирак, отново Афганистан, Египет, Алжир и Индия. А за 2013-а – Индия, Канада, Афганистан и САЩ. Впоследствие това оръжие лесно попада в ръцете на „умерени“ бунтовници, популярни със своята склонност да режат глави.

Нито един български политик към настоящия момент не изглежда склонен да отвори приказка за ограничаване на продажбите на оръжия, които пряко захранват военните конфликти. Същите онези военни конфликти, които на следващ етап принуждават местното население да бяга от своите родни места. За да предложи нещо подобно, на първо място съответната политическа сила ще се наложи да се противопостави на своите „началници“, които много често стоят зад каналите за захранване с боеприпаси на Близкия изток. На второ място всяка партия, която прояви смелост да отвори тази тема, ще трябва спешно да измисли как и с какво да компенсира работещите във военните заводи свои потенциални избиратели, които несъмнено ще усетят негативен финансов ефект от подобна мярка. Далеч по-лесно е да предлагаме още по-висока стена по границата и още по-въоръжени граничари.

Така към днешна дата надеждите ни България да преосмисли своето безропотно съгласие с интервенционистката политика на НАТО са илюзорни, тъй като всеки намек и опит за критика истерично и моментално се приемат като „завой към Евразийския съюз“. Подобни намеци не присъстват в програмата на нито една политическа сила, която има шанс да определя бъдещето ни. Отсъства и всякаква идея за промяна на политиката по отношение на продажба на оръжия, които сеят смърт в Близкия изток. Едва ли може да бъде успокояваща надпреварата на политиците в политическо говорене за справяне с последствията от размириците в района. Трябва да ни стане ясно едно – нито една ограда или стена няма да спре мигрантите, докато те имат причина да бягат от своите държави. Остава ни поне да се надяваме, че българският флаг няма да бъде смъкван наполовина в Кандахар или някъде другаде из Афганистан или Близкия изток, както това се случи в Кербала.

Поне да имаше защо.

Николай Драганов
Бакалавър по социология и магистър по маркетинг от Университета за национално и световно стопанство в София. От 2012-та година работи като политически журналист - в News.bg, Информационна агенция БГНЕС и Телевизия BiT. Като парламентарен репортер отразява работата на 42-рото и 43-тото Народно събрание. Съавтор е на документалния филм "Невидимите хора".

Оставете коментар