В категории:Анализи / Общество

Фалшивата битка с фалшивите новини

Кампанията на „Медиапул“ срещу фалшивите новини на пръв поглед е забавна и похвална инициатива. Минимално вглеждане в контекста и подробностите обаче оставя усещане за лицемерие, липса на самокритичност и нескопосана имитация на недоразбрани световни тенденции


Един байряк се вее из българския фейсбук – байрякът на претенциозното лицемерие. Тази седмица новинарският портал „Медиапул“ започна да рекламира своя нов проект „Жълтъ Байрякъ“, който цели да изобличава фалшивите новини чрез собствените им похвати“. Сайтът, незнайно защо изготвен в ретро стил, предлага възможност потребителите да генерират фалшива „шокираща“, „сензационна“ и прочее новина с избрано от тях име и снимка, която препраща към поучително видео за нуждата от информационна хигиена и вредите от фалшивите новини.

Медиапул“ призовава потребителите да се включат в кампанията, чието мото е „Ти си това, което четеш“, като сложат за корица на фейсбук профилите си съответната картинка. Очевидно се разчита това да се превърне в поредния отличителен знак за „готините деца“ в социалната мрежа, подобно на „значките“ в подкрепа на електронното гласуване и съдебната реформа, или пък тези, деклариращи членството в „Протестна мрежа“ и/или „Да, България“.

На пръв поглед това е забавна и дори похвална инициатива. Минимално вглеждане в контекста и подробностите обаче оставят усещане за байганьовско безочие, липса на самокритичност и нескопосана имитация на тенденции от Запад в стил „Криворазбраната цивилизация“.

Повечето значими онлайн и печатни медии на българския пазар могат да се разделят на няколко типа. Първите са такива, финансирани от олигарси – вариращи от многобройните жълто-кафяви вестници и сайтове, свързани с „лошите олигарси“, незнайно защо мистифицирани от опонентите си с клишето „КОЙ“, до сайтове в същите цветови нюанси като „Клуб Z, които обаче са финансирани от „добри“ олигарси. В тази група има и някои положителни изключения като в. „Сега“, който дълго време беше пример за качествена журналистика, и до известна степен все още е. Вторият тип са финансирани изцяло или предимно по линията на програмите за „мека сила“ на чужди държави (предимно САЩ, но не само). Има и такива, чието финансиране е съчетание между чуждестранни грантове и пари на „добри“ олигарси (например изданията на Икономедия).

„Медиапул“ е от малкото по-значими платформи от втория тип, където се намират основно маргинални сайтове като „Площад Славейков“ в единия спектър и „Руски дневник“ в другия. Разбира се съществува и значим брой анонимни сайтчета, генериращи трафик основно чрез копиране на чуждо съдържание, вулгарни клюки и конспиративни теории, съпроводени с абсурдни и гръмки заглавия, изписани САМО С ГЛАВНИ БУКВИ – което е световен феномен в ерата на интернет и естествено продължение на хартиени издания от сорта на „Шок“.

Много от медиите от втория и третия тип имат самочувствието да са представители на „истинската“, „качествената“, „независимата“ и „обективната“ журналистика. Тези претенции могат да се оправдаят лесно в тукашната медийна среда – все пак не се изисква много, за да стоиш по-добре от псевдо-новинарски клоаки като „Пик“ или „Брадва“. В тези медии наистина се намират и достатъчно хора, които имат капацитета да произвеждат обективна и качествена журналистика – и от време на време го правят. В много случаи обаче това е възможно само ако темата не засяга политическите и икономически интереси на издателя, на неговите съдружници и приятели, а често и на неговите врагове или конкуренти, с които той не иска да започва медийна битка. Пример за последното е мощната групировка ТИМ, която не се намесва видно в политиката и бизнеса извън регионалните си владения, в резултат на което рядко бива нападана или дори споменавана от медиите на другите групи по интереси.

Ако обаче оставим сравнението с най-долнопробните жълти сайтове и вестници, съдържанието на „истинските“ медии все по-рядко отговаря на претенциите. Значителна част от текстовете са отличават с очевидна едностранчивост и политически пристрастия, зле прикрито обслужване на конкретни интереси и поръчкова кампанийност. Отразяването на определени политически формации и инициативи се прави с комсомолски патос, отношението към определени личности и групи се мени от „осанна“ до „разпни го“ или обратното в съответствие с конюнктурните нужди при боричканията в парламента, съдебната система, обществените поръчки и т.н.

Редовно се публикуват коментари и анализи, в които не само не се търси баланс, но и често още в първото изречение преминават границата на агресивната пропаганда. По отношение на външнополитическите теми едностранчивостта и агресивната пропаганда са стандарт, от който рядко има отклонения. За да поддържат имиджа си на „десни“ и про-бизнес“ издания, те упорито лансират компрометирани и антисоциални икономически концепции, и дават трибуна на откровени корпоративни лобисти, прикривани като „експерти“. Не на последно място тези медии участват активно в пропагандирането на зле скалъпени ревизионистки исторически тези, които изкривяват безобразно фактите в името на „антикомунизма“.

Още по-проблемно за представянето на тези медии като борци против „фалшивите новини“ е това, че те самите съвсем нямат неопетнено досие в това отношение. Едни от най-фрапантните примери са от миналото лято. Тогава един спортен портал публикува нелепицата, че Путин ще пристигне на един от мачовете от Европейското първенство по футбол на борда на тежко въоръжена подводница. Това бе развитие на измислици на британски таблоиди, според които кремълският злодей е пратил ядрени подводници в Ламанша, за да плаши съперниците на „Сборная“. Очевидната партенка бе разпространена без каквато и да е критична проверка както от „жълтите“ сайтове, така и от „истинските“ медии като „Медиапул“.

„Медиапул“ също разпространяват фалшиви новини, когато те се вписват в предразсъдъците и фобиите на публиката им

Няколко дни по-късно същият спортен сайт разпространи друга фалшива новина – че френският посланик в Москва е експулсиран, което също бе препечатано без проверка в претенциозни медии като „Дневник“. Тук идва въпросът – ако предполагаемо качествените журналисти и предполагаемо качествената им публика са готови да повярват и да разпространяват без проверка явни измислици, само защото се вписват в техните предразсъдъци и фобии, имат ли моралното право да се възмущават надменно от тези, които са готови да повярват, че ЕС забранява кръщенетата и снежните човеци, например?

Още по-компрометиращ е фактът, че дори в своята кампания срещу „фалшивите новини“, „Медиапул“ се позовава на… фалшиви новини. В обяснителният клип на сайта „Байрякъ“ е включено твърдението, че собствениците на над 50% от българските онлайн медии са анонимни. Източникът на тази оценка е проектът на живеещия в Канада Красимир Гаджоков „Медийно око“, който бе представен през декември. Както „Барикада“ писа, съставеният от самозвания експерт Гаджоков списък включва голям брой напълно легитимни медии с ясно заявени собственици, включително редица популярни регионални сайтове.

Неясните критерии, ниската компетентност, липсата на познания за местния медиен пазар и явните пристрастия на господин Гаджоков превръщат неговия „списък с анонимни медии“ в клеветническа кампания и фалшива новина. Утвърдени медии и журналисти се оказват в абсурдното положение да се обясняват и доказват на някакъв случаен човек, само защото въпросният е в списъците с приятели на няколко „опиниънмейкъри“ в родния Фейсбук, които му дават гласност. Потребителите, повярвали на Гаджоков и инсталирали приложението му за блокиране на нарочените сайтове пък се оказват излъгани и манипулирани. „Медиапул“ и други сайтове с претенции обаче продължават да легитимират тази фалшива новина, което показва, че най-малкото не спазват собствения си съвет да се прави проверка на източниците и достоверността на информацията.

Наративът за „фалшивите новини“ като основен враг на цивилизацията, разбира се, не е измислен от „Медиапул“. Този термин навлезе заедно с „пост-истината“ първо в западното медийно и обществено пространство през миналата година. Те се появиха като оправдание за политическата, медийна и „анализаторска“ върхушка, която изведнъж се изправи пред последствията от провала на неолибералните догми, които налагаше десетилетия наред в икономиката, държавното управление и външната политика. Последствията дойдоха под формата на неудобни изборни резултати и обществени настроения. Вместо да търсят причината за провалите в себе си, те почнаха да обвиняват незрялостта на масите и подмолната дейност на външни врагове – с което забележително заприличаха на съветската номенклатура в годините, предшестващи разпада на СССР. Концепцията за „малката и голямата правда“ се връща с пълна сила, което вероятно е доказателство за тезата, че историята се повтаря веднъж като трагедия и втори път като фарс.

Кешът на Google помни

Истината е, че винаги сме живели в ера на „пост-истина“ , в която политици и медии изкривяват реалността по оруелски тертип. Истината е, че измислени новини и пропаганда са се разпространявали масово още откакто е измислена печатната преса, а преди това просто са вървели от уста на уста. Представянето на тези неща като нещо ново и извънредно само по себе си е „пост-истина“ и фалшиво твърдение. Но явно да се търсят евтини оправдания е по-лесно, отколкото да се признае, че концепцията за „края на историята“ и съществуването на универсална про-пазарна система, която да е от полза за всички, се оказа голяма грешка – или голяма лъжа. Освен всичко друго, наличните данни показват, че „фалшивите новини“ съвсем нямат приписваният им ефект върху изборите. Всъщност по време на кандидат-президентската кампания в САЩ фалшивата новина, на която са повярвали най-много хора, не е била про-Тръмп, а про-Клинтън.

Световно известни издания като New York Times и Guardian унизително молят читателите си да се абонират в името на „истинската журналистика, която е по-нужна от всякога“, като същевременно продължават да правят точно това, заради което губят доверието на читателите си – агресивно пропагандират в полза на проваленото икономическо и политическо статукво и промотират интервенционистката външна политика, която доведе до разсипването на Близкия Изток, възхода на тероризма и бежанската криза – често прибягвайки до груби манипулации. Друго реномирано издание – Washington post, произведе поредица от фалшиви новини в стремежа си да е на гребена на вълната в съпротивата срещу „руската намеса“. Уж прогресивни издания отделят огромни усилия да дискредитират всяка прогресивна алтернатива в политическата сфера (като Бърни Сандърс в САЩ и Корбин, „Подемос“ и „Сириза“ в Европа), а после се вайкат за „необяснимия“ възход на крайната десница и популистите. Истеричното демонизиране измества рационалната критика и в крайна сметка има обратен ефект, като реално повишава популярността на лошите герои като Тръмп и Путин.

Промотираният от западните медии наратив за глупостта на масите и „руската намеса“ като основна причина за неблагоприятните политически развития се вписва идеално в дискурса на местните „десни“ медии, за чиято публика елитаризмът и русофобията никога не са достатъчно. Така че подхващането на темата за „фалшивите новини“ вероятно дори не е свързано с инструкции от спонсорите. В разяснителния клип за „фалшивите новини“ като пример е дадена „костинбродската афера“, заради която много хора не са гласували и „тези с кебапчетата“ са решили резултата. Без да се съмнявам в естеството на поръчковата акция на Николай Бареков, не мога да не се запитам – какво точно е посланието на „Медиапул“ – че трябва да гласуват само правилните хора и че падането на ГЕРБ от власт е ужасна трагедия?

Новинарският сайт се е приравнил и по друга мода в западните издания и е направил раздел за проверка на факти (fact check). От текстовете там разбираме, че олигархът Кирил Домусчиев е „метафорично прав“ за твърдението си, че в страната няма безработица, а противоречивото Всеобхватно икономическо и търговско споразумение с Канада СЕТА е по-скоро полезно, отколкото вредно за ЕС и България“, защото Корнелия Нинова е решила да се прави на негов противник в предизборната кампания. Очевидно „Медиапул“ разбира проверката на факти като прокарване на обичайните пристрастия и дневен ред на медията.

В крайна сметка, ако журналистите от „Медиапул“ и другите медии с претенции наистина искат да подобрят информационната хигиена на публиката, с която безспорно има проблем, трябва да започнат с работа върху себе си. И то не само заради съдържащия се още в Библията съвет да не гледаш треската в окото на другия, ако не забелязваш гредата в своето.

Ако се откажат от агиткаджийството и партизанщината, ако започнат да се ръководят от критичност и принципност, а не от тенденциите в близката си среда, ако следват правилата на качествената журналистика, ако съберат смелост от време на време да захапват дори ръката, която ги храни – тогава те не само биха изпълнили претенциите си със съдържание, но и биха създали високи критерии, по които другите да се приравняват. Ако продължат да се успокояват с невежеството на масите и да правят лесното сравнение с изключително ниската летва на жълто-кафявите сайтове и вестници, това няма да е от полза нито на тях, нито на публиката – а неуважението и недоверието помежду им само ще се увеличава. Защото ако е вярно, че „ти си това, което четеш“, то за журналистите може да се каже, че са това, което пишат.

Принтиране

Филип Буров
Журналист, специализиращ в сферите на международните отношения, конфликти, макроикономика и финанси. С опит от медии като агенция „Фокус“, вестник „Пари“ и вестник „Капитал Daily”. Работи и върху докторантура по въпросите на модерната българска история.

Оставете коментар

RomaniaSerbiaEnglishGreek