Митът за фискалния консерватизъм

Амир Флейшман, Jacobin magazine

Мисленето зад „фискалния консерватизъм” и мерките за бюджетни икономии (известни като „остеритет”) гласи, че правителствените програми са неефективни, поради което трябва да се стремим да ограничаваме държавните разходи, да приватизираме държавни активи и да намаляваме данъците. Казва ни се, че премахването на бездомността, осигуряването на универсални грижи за малки деца, на здравеопазване и на по-високи степени на образование са нереалистични политики, които ще изискват разходи далеч надминаващи възможностите ни.

В действителност обаче аргументите, използвани от фискалните консерватори – спестяване на пари, ефективност, по-малко държавни разходи – не са в съответствие с политиките, които те се опитват да прилагат. Фискалният консерватизъм е мит, тъй като орязването на правителствени програми всъщност не намалява държавите разходи.

Има една добре позната теория за икономиката, която е описана отлично от писателя Тери Пратчет в книгата му „Въоръжени мъже” чрез персонажа командир Ваймс. Теорията се свежда до това, че да си беден е по-скъпо, отколкото да си богат:

„Вземете ботушите, например. Ваймс печели 38 долара месечно с надбавките. Един чифт наистина добри кожени ботуши струват 50 долара. Но чифт достъпни ботуши, които са горе-долу добре за един или два сезона и след това картона поддава и почват да пропускат, струват около десет долара. Точно такива ботуши винаги си купуваше Ваймс и ги носеше, докато подметките станат толкова тънки, че можеше да познае къде се намира в мъглива нощ само по усещането на паважа. Човек, който може да си позволи да отдели петдесет долара има ботуши, които ще държат краката му сухи и след десет години, докато този, който може да си позволи само евтини обувки, ще е похарчил общо сто долара за ботуши за същия период, като освен това краката му ще са мокри.”

Фискалният консерватизъм се опитва да ни накара да купим евтините ботуши – резултатът от което е, че в крайна сметка харчим повече пари, отколкото ако бяхме купили добрите ботуши. Много социални програми, за чието орязване лобират фискалните консерватори, на практика спестяват повече пари на правителството в дългосрочен план.

Нека вземем за пример предоставянето на достъпни жилища и адекватен подслон с цел да се реши проблема с бездомните. В редките моменти, когато такива политики изобщо биват обсъждани, ни се казва, че те са твърде скъпи, за да бъдат осъществими. Но научни изследвания показват, че бездомността всъщност е много скъпа, тъй като бездомните хора обикновено струват доста пари на правителствата по линия за здравеопазването и правосъдната система. В действителност един бездомен в Канада струва средно 3810 долара годишно повече, отколкото средностатистическия гражданин по отношение на правните услуги, и 10 217 долара повече по отношение на здравните грижи. Същевременно програмите за подкрепа на бездомни струват от две хиляди до около 14 хил. долара годишно на човек.

Дори да оставим настрана моралното задължение, което би трябвало да имаме да помагаме на бездомните – отказът да се осигури смислен отговор на този проблем се оказва по-скъпа политика. Ние просто не можем да си позволим остеритета.

Същата логика може да се приложи и по отношение на универсалните детски грижи. Докато фискалните консерватори ни убеждават, че просто не можем да си позволим да имаме качествени безплатни детски градини, истината е, че не можем да си позволим да нямаме такива.

Икономическите данни показват, че безплатните ясли и детски градини в действителност спестява пари на правителствата. Това се дължи на факта, че без тях услугите за детски грижи стават твърде скъпи и много родители са изправени пред невъзможния избор да работят или да се грижат за децата си. В такива случаи единият родител (диспропорционално често това е майката) трябва да си остане вкъщи, за да гледа детето. Ако става въпрос за самотен родител, то може да се стигне до това семейството да има нужда от социални помощи.

Като осигурява универсални детски грижи, правителството позволява на повече родители да се влеят в работната сила, да не разчитат на социални помощи и да генерират приход, върху който плащат данъци. Макар използваната за пример система за детски грижи в Квебек да е далеч от съвършенството, резултатите от нея са, че за всеки инвестиран долар се генерират ползи на стойност 1.05 долара.

Има цяла поредица от подобни случаи: защо например в целите Съединени щати се харчат повече пари за затворник, отколкото за ученик? Програмите, които държат хората извън затвора като им предоставят социална подкрепа изискват много по-малко финансиране от затворите, но фискалните консерватори винаги ни казват да живеем според възможностите си. Разходите за социални програми също така създават повече икономически растеж, отколкото данъчните облекчения за богатите, тъй като хората с ниски доходи е по-вероятно да харчат парите си и така да генерират вълнообразен ефект за растежа, докато богатите просто слагат парите си в банка и по този начин ги извеждат от циркулация в реалната икономика.

Подкрепата за социални програми намалява правителствените разходи в дългосрочен аспект. Въпреки това, фискалните консерватори и неолибералите продължават да настояват за налагане на мерки за бюджетни ограничения, които вредят на всички ни.

Причината за това не е, че те не са наясно как се отразяват в дългосрочен план бюджетните съкращения на социалните разходи. Те не са загрижени толкова за това кои политики са идеологически последователни или финансово стабилни, колкото за това да предотвратят такова преразпределение на богатството и властта от върха към низините, каквото би осигурило едно увеличаване на социалните разходи.

Ако коства малко повече да се структурира бюджета по такъв начин – нека: да харчиш допълнителни пари за нов след нов чифт евтини обувки си струва, ако те са толкова калпави, че работническата класа не може да ти нарита задника с тях.