След две години на безмилостен геноцид бе сключено примирие. Ние, жителите на Газа, сме обзети от смесени емоции – радост от тишината, която последва интензивните бомбардировки, но и скръб, която се таи дълбоко в нас. Надеждата и скръбта се преплитат, докато започваме да се лекуваме сред ехото на загубата и оцеляването.
Да, ракетите спряха. Но нашата война далеч не е приключила. Истинската война – тази срещу скръбта, разрухата и отчаянието – тепърва започва.
Около 70 000 души, за които ни е известно, са били убити през последните две години. Хиляди хора все още са погребани под развалините. Дори не знаем имената им. Това не са просто цифри. Това са цели семейства, които са заличени, ученици, които никога няма да се върнат в училище, новородени, които никога не са проплакали за първи път. Това са моите съседи, моите приятели, моите роднини, моите хора. Сега Газа не е просто развалини; тя е спомен, травма и разбити мечти, обвити в прах и кръв.
„Примирие! Примирие!“
Вчера бях в малкия ни апартамент в северната част на Газа, в квартал Ал-Римал, където живеем със семейството ми, откакто войниците на израелската окупационна армия разрушиха нашия стар дом. Току-що бях приключил с приготвянето на чай и се подготвях за изпит – такъв, какъвто въпреки всичко трябваше да положа онлайн.
Тогава 21-годишната ми сестра Худа се събуди от телефонно обаждане. Нейна приятелка ѝ каза, че прекратяването на огъня ще започне в 12 ч. „Примирие! Примирие!“ – извика тя, а гласът ѝ трепереше невярващо. Цялата къща избухна – някои от нас се смееха, други плачеха, а всички се осмелиха да се надяват, макар и само за миг. Десетгодишният ми брат Абедрахим скочи от матрака си и затанцува из стаята, викайки: „Геноцидът свърши! Най-накрая ще ядем пилешко!“
Но майка ми остана предпазлива. „Бог да ни е на помощ“, каза тя. „Те ще ни бомбардират сериозно преди началото на примирието.“ И тя беше права. Тази сутрин се превърна в една от най-кървавите досега.
Дори сред тази крехка радост ние скърбяхме. Скърбяхме за дома си. Скърбяхме за хората, които загубихме. Скърбяхме, защото бяхме оцелели, а оцеляването си има своята тежест. Казах на семейството си: „По време на жестоката война казвахме, че след края на тази ще започне друга война. Сега тя свърши – и тази следваща война започна“.
Преминах през руините на Ал-Римал, за да намеря кафене с достъп до интернет и да мога да изпратя доклада за изпита си. Улиците бяха неузнаваеми. Магазините бяха сринати със земята. Къщите бяха купчини от пепел и стомана.
Срещнах приятеля си Халед Ал-Сакка, 27-годишен, единственият оцелял от цялото си семейство. Когато му разказах за прекратяването на огъня, очите му се напълниха със сълзи. „Защо бях оставен да страдам сам?!“ – попита той. Нямах отговор. Просто го прегърнах и му прошепнах: „Бог ти дава сили“.
Намерих едно кафене и взех изпита си под звуците на обстрела.
В нощта след това окупационните сили нанесоха последната вълна от въздушни удари. Бяха убити повече от 40 души. Телата им все още са под развалините – няма оборудване, с което хората от Гражданска защита да ги извадят.
„Най-сетне ще се храним без страх“
Ако сделката издържи, пропускателните пунктове ще бъдат отворени и в Газа отново ще влезе храна. Най-накрая ще се върнат зеленчуците и плодовете. Отново ще направим традиционната салата от Газа – домати, краставици, зелени чушки и лимон. Пилешкото месо ще се върне на трапезите ни, както и яйцата. Ще се храним, без да се чудим дали ще можем да си позволим храна утре – или дали ще доживеем до следващото хранене.
Газът за готвене ще се върне. Вече няма да се събуждаме рано, за да палим огън, и да кашляме с часове от дима, само за да сварим чай или да стоплим хляб. Вече няма да търкаме очите си от дима, който изпълваше кухните и дробовете ни.
И накрая, малкият ми брат Абедрахим ще играе футбол с малките ми братовчеди на улицата, без да се страхува от въздушен удар или заблуден куршум.
За първи път от месеци може би наистина ще спя през нощта – с глава на възглавницата, без да се притеснявам дали ще се събудя жив на следващата сутрин.
Ще уча отново – не със страх и покачване на адреналина, а с някаква форма на спокойствие.
Но бръмченето на израелските безпилотни самолети не спира. Това е постоянна част от живота ни, този ужасен шум, това ежедневно напомняне, че дори и при липса на геноцид, ние не сме свободни. Понякога се чудя дали не ни е писано да живеем под звуците на занана завинаги.
По време на войната погребвахме близките си и продължавахме да вървим, бяхме в режим на оцеляване. Нямахме време да скърбим. Нямахме време да прекараме време в скръб. Бяхме твърде заети да мислим къде да намерим вода, как да си осигурим храна, дали всеки момент ще бъдем бомбардирани.
Но сега ние сме оцелели от геноцида. Войната свърши, но погребенията тепърва започват. Скръбта, която ни беше отказана, вече е тук и ние усещаме тежестта на всяко име, на всяко лице, което сме загубили. Преглеждаме снимки и видеоклипове, преследвани от усмихнатите лица, които вече не са сред нас. Мълчанието крещи по-силно от която и да е ракета.
А сега накъде?
Газа тъне в разруха. Нямаме нито болници, нито училища, нито университети. Бях студент в първи курс преди този геноцид. Изпитах университетския живот само за една седмица и половина. Сега уча онлайн, както много други, но как един екран може да замени смеха на съучениците, миризмата на библиотеката, мечтата за бъдеще?
В нашите болници липсват не само консумативи, но и лекари. Загубихме герои като д-р Аднан Ал-Бурш. Загубихме нашите разказвачи и журналисти като Анас Ал-Шариф, който вече не е жив, за да ни каже, че войната е приключила.
Но ние оцеляхме. И както в литературата, винаги трябва да има оцелял, който да разкаже историята на мъртвите. Ние, тези, които сме се измъкнали живи, носим задължението да помним. Ние оцеляхме, за да изречем имената на мъчениците, да споделим техните истории и да запазим гласовете им живи.
Толкова много хора все още липсват. Синът на приятел на баща ми, 21-годишният Акрам Раджаб, изчезна преди две седмици, докато бягаше от Тел Ал-Хава. Никой не знае дали е жив, или е погребан под бетона.
Сега, за първи път от месеци, можем да започнем да възстановяваме телата си. Но всеки, изваден от развалините, е потвърждение на най-лошия кошмар на едно семейство.
Ще изградим отново, но нищо няма да е същото
Да, геноцидът е спрян. Надяваме се, че гладът скоро ще приключи. Но ние все още стоим сред руините. Сградите са изчезнали, но още по-лошото е, че основите на живота ни са се пропукали. Ние ще изградим наново. Трябва да го направим. Дължим го на тези, които не са оцелели.
Чичовците ми ще отворят отново семейния супермаркет. Аз ще работя там отново. Някога това място кипеше от живот – мюсюлмани и християни се отбиваха рано сутрин преди работа, деца се кикотеха на път за училище. Много от тези хора и деца вече ги няма. Никога повече няма да видя Ахмед и Раша Ал-Ар’еер-малчуганите, които влачеха раници, по-големи от тях.
Ще ям шаурма в ресторанта Thailandy. Ще се върна към любимото си занимание – дълги вечерни разходки покрай морския бряг, нещо, което не съм правил от две години. Ще се разхождам от залез слънце до изгрева на луната, слушайки вълните и смеха на децата, които играят на пясъка. Но ще го правя без моя братовчед, най-добър приятел и побратим Абед Ал Уахаб, който беше убит през декември 2024 г. на 28-годишна възраст. Всяка стъпка ще носи спомена за него.
Ще посрещнем обратно близките си, които са избягали на юг, но не всички ще се върнат. Израелската армия уби много хора, които потърсиха безопасност в така наречените „безопасни зони“. Сред тях беше и семейството на братовчеда на баща ми Юсуф. Среднощният удар на 28 септември 2025 г. порази съседния апартамент, докато те се готвеха да си опънат палатка. Убити са съпругата му Нидаа, дъщеря му Руа, на 18 години, и синът му Хамуд, на 11 години, с къдрава жълта коса. Юсуф оцелява, заедно с дъщеря си Ая, на 21 г., която е със счупен крак и таз, и Абуд, на 17 г., който си спомня как е чул последния дъх на майка си.
Това прекратяване на огъня бележи края на бомбардировките, килимните бомбардировки, танковете и военните самолети, но началото на най-голямото ни изпитание – войната за възстановяване. Възстановяване на нашите домове, училища, болници и живот. Възстановяване на нашата надежда, достойнство и сила. Възстановяване на бъдещето на място, което се е опитвало да ни убие отново и отново.
Ще помним мъчениците – тези, които са загинали, когато са преподавали, отразявали, лекували, отглеждали са деца, оцелявали са. Ще носим паметта им като огън в сърцата си. И ще поставим ново начало.
Истинската война е сега. Войната на изцелението. На спомнянето. На отказа да се забрави. На повторно начало. На преследването на мечтите ни.
Оцеляването не е краят – то е нашето начало.
*Али Скаик е писател и студент първа година в колеж в град Газа.
About The Author
