Историята ще запише, че Израел е извършил холокост

Сюзън Абулхава, Electronic Intifada

Часът в Газа, Палестина, е 20:00 – краят на четвъртия ми ден в Рафах и първият момент, в който имах възможност да седна на тихо място, за да размишлявам.

Опитах се да си водя бележки, да правя снимки, да създавам мислени образи, но този момент е твърде голям за бележник или за моята затруднена памет. Нищо не ме беше подготвило за това, на което щях да бъда свидетел.

Преди да премина границата между Египет и Рафах, прочетох всяка новина, която идваше от Газа или касаеше Газа. Не откъсвах поглед от нито един видеоклип или снимка, публикувани от терена, без значение колко ужасни, шокиращи или травмиращи бяха.

Поддържах връзка с приятели, които ми съобщаваха за положението си в северната, средната и южната част на Газа – всеки район страда по различен начин. Бях в течение на най-новите статистически данни, на последните политически, военни и икономически маневри на Израел, САЩ и останалия свят.

Мислех, че разбирам ситуацията на място. Но не беше така.

Нищо не може да ви подготви за тази антиутопия. Това, което достига до останалата част от света, е само малка част от това, което видях досега, а то на свой ред е само малка част от цялостната картина на този ужас.

Газа е Ад. Това е преизподня, която гъмжи от невинни, които се задъхват за въздух.

Но дори въздухът тук е нажежен. Всяко вдишване драска и лепне по гърлото и белите дробове.

Това, което някога е било живо, цветно, изпълнено с красота, потенциал и надежда напук на всичко, сега е обвито в сива мизерия и мръсотия.

Почти никакви дървета

Журналистите и политиците го наричат война. Осведомените и честните хора го наричат геноцид.

Това, което виждам, е холокост – непонятна кулминация на 75 години израелска безнаказаност за непрестанни военни престъпления.

Рафах е най-южната част на Ивицата Газа, където Израел е натъпкал 1,4 милиона души на пространство с размерите на лондонското летище Хийтроу.

Водата, храната, електричеството, горивото и доставките са оскъдни. Децата не ходят на училище – класните стаи са превърнати в импровизирани убежища за десетки хиляди семейства.

Почти всеки сантиметър от предишното празно пространство сега е зает от мизерна палатка, подслонила семейство.

Почти не са останали дървета, тъй като хората са принудени да ги изсичат за дървесина за огрев.

Не забелязах липсата на зеленина, докато не попаднах на червена бугенвилия. Цветовете ѝ бяха прашни и самотни в един обезцветен свят, но все още живи.

Несъответствието ме порази и спрях колата, за да я снимам.

Сега търся зеленина и цветя навсякъде, където отида – засега в южните и средните райони (макар че в средните става все по-трудно да се влиза). Но тук-там има само малки участъци трева и от време на време някое дърво, което чака да бъде изгорено, за да се изпече хляб за семейството, което се прехранва с дажбите на ООН от консервиран боб, консервирано месо и консервирано сирене.

Гордият народ с богати кулинарни традиции и навици за консумиране на пресни храни се е ограничил и свикнал с шепа пасти и каши, които стоят по рафтовете от толкова дълго време, че единственото, което може да се усети, е металната киселинност на консервите.

Yazan Al-Kafarna, a 9-year-old Palestinian boy with cerebral palsy, was forced to flee the Israeli invasion of Beit Hanoun with his family to southern Gaza. Recently, Yazan’s health deteriorated due to a shortage of food and oxygen.

Today, Yazan passed away due to insufficient… pic.twitter.com/neI9jwbeDX

— Quds News Network (@QudsNen) March 4, 2024

В северната част е най-лошо.

Моят приятел Ахмад (не е истинското му име) е един от малкото хора, които имат интернет. Той е спорадичен и слаб, но все пак можем да си пишем.

Изпрати ми своя снимка, която ми изглеждаше като сянка на младия мъж, когото познавах. Той е отслабнал с над 25 кг.

Първоначално хората прибягваха до хранене с конски и магарешки фураж, но това вече не се случва. Сега ядат магаретата и конете.

Някои от тях се хранят с бездомни котки и кучета, които също гладуват и понякога се хранят с човешки останки, които са по улиците, където израелски снайперисти са отстрелвали хора, осмелили се да попаднат в обсега на техните прицели. Старите и слабите хора вече са умрели от глад и жажда.

Брашното е дефицитно и по-ценно от златото

Чух история за мъж в северната част на страната, който наскоро успял да се сдобие с торба брашно (обикновено струваща 8 долара) и за нея му предложили бижута, електроника и пари в брой на стойност 2500 долара. Той отказал.

Да се чувстваш дребен 

Хората в Рафах се чувстват привилегировани, че до тях достигат брашно и ориз. Те ще ви кажат това и вие ще се почувствате смирени, защото ще ви предложат да споделят с вас малкото, което имат.

И ще се чувствате засрамени, защото знаете, че можете да напуснете Газа и да ядете каквото си поискате. Тук ще се чувствате малки, защото не сте в състояние да направите реална стъпка, за да успокоите катастрофалната нужда и загуба, и защото ще разберете, че те са по-добри от вас, тъй като някак си са останали щедри и гостоприемни в свят, който е бил най-невеликодушен и негостоприемен към тях толкова много време.

Взех със себе си толкова, колкото можах, като платих за допълнителен багаж и тегло за шест багажа и напълних още 12 в Египет. Това, което донесох за себе си, се побираше в раницата, която носех.

Предвидливо взех със себе си пет големи торби с кафе, които се оказаха най-популярният подарък за моите приятели тук. Приготвянето и поднасянето на кафе на персонала, където съм отседнала, е любимото ми занимание, заради чистата радост, която всяка глътка изглежда носи.

Но и то скоро ще свърши.

Трудно е да се диша

Наех шофьор да достави седем тежки куфара с материали на Нусейрат, които той пренесе няколко етажа. Той ми каза, че носенето на тези багажи го е накарало да се почувства отново човек, защото за първи път от четири месеца се е качвал и слизал по стълби.

Напомня му какво е да живее в дом, а не в палатката, в която живее сега.

Трудно е да се диша тук – в буквален и преносен смисъл. Въздухът е покрит с неподвижна мъгла от прах, разруха и отчаяние.

Разрушението е толкова масивно и продължително, че фините частици на унищожения живот нямат време да се уталожат. Липсата на бензин кара хората да прибягват до зареждане на колите си със стеарат – използвано олио за готвене, което гори мръсно.

То излъчва специфична неприятна миризма и образува слой, който полепва по въздуха, косата, дрехите, гърлото и белите дробове .Отне ми известно време да открия източника на тази широко разпространена миризма, но е лесно да разпозная другите.

Недостигът на течаща или чиста вода деградира и най-добрите от нас. Всеки прави всичко възможно за себе си и за децата си, но в един момент престава да му пука.

В един момент унижението на мръсотията е неизбежно. В един момент просто чакаш смъртта, дори и също да чакаш прекратяване на огъня.

Но хората не знаят какво ще правят след прекратяването на огъня.

Виждали са снимки на своите квартали. Когато се появят  нови снимки от северния регион, хората ще се съберат, за да се опитат да разберат кой е този квартал или чия е била къщата, която сега е купчина отломки. Често тези видеоклипове са от израелски войници, които окупират или взривяват домовете им.

Изтриване

Говорих с много оцелели, извадени от развалините на домовете им. Те разказват за случилото се с мъртвешка физиономия, сякаш не се е случило на тях; сякаш нечие друго семейство е било погребано живо; сякаш собствените им разкъсани тела принадлежат на някой друг.

Психолозите твърдят, че това е защитен механизъм, един вид притъпяване на съзнанието в името на оцеляването. Равносметката ще дойде по-късно – ако оцелеят.

Но как да се справиш с това да загубиш цялото си семейство, да гледаш и да подушваш как телата им се разплагат около теб в развалините, докато чакаш спасение или смърт? Как да се справиш с пълното заличаване на съществуването си в света – дома, семейството, приятелите, здравето, целия квартал и страната?

Не са останали никакви снимки на семейството, сватбата, децата, родителите ви; дори гробовете на близките и предците ви са разрушени с булдозер. И всичко това, докато най-могъщите сили и гласове ви очернят и обвиняват за злощастната ви съдба.

Геноцидът не е просто масово убийство. Той е умишлено заличаване.

На историите. На спомените, книгите и културата.

Изтриване на потенциала на една земя. Изтриване на надеждата в и за дадено място.

Изтриването е подтикът за разрушаване на домове, училища, места за поклонение, болници, библиотеки, културни центрове, центрове за отдих и университети.

Геноцидът е умишлено унищожаване на човешката същност на другия човек. Това е превръщането на едно гордо, образовано, високофункциониращо древно общество в безпомощни обекти на благотворителност, принудени да ядат неописуемото, за да оцелеят; да живеят в мръсотия и болести, без да се надяват на нищо друго освен на край на бомбите и куршумите, които се изсипват върху и през техните тела, техния живот, тяхната история и бъдеще.

Никой не може да мисли или да се надява на това, което би могло да се случи след прекратяване на огъня.В  този час надеждата им е само бомбардировките да спрат.

Това е минимална молба. Минимално признаване на палестинската човечност.

Въпреки че Израел прекъсва електрозахранването и интернет, палестинците успяват да предават на живо картина на собствения си геноцид на света, който позволява той да продължава.

Но историята няма да излъже. Тя ще запише, че Израел е извършил холокост през XXI век.

*Сюзън Абулхава е писателка и активистка. Този материал е написан по време на посещението ѝ в Газа през февруари и началото на март.