Кейтлин Джонстън, „Caitilin’s Newsletter“
Информацията за това, какво е ставало в Туитър преди компанията да бъде закупена от Мъск, може да бъде разглеждана от различни политически ъгли. Т. нар. „досиета Туитър” могат да се видят и като най-голямата новинарска бомба на века, и като едно голямо нищо, чиято важност силно се преувеличава от крайнодесните. От моя гледна точка „досиетата Туитър” изглеждат като заслужаващи отразяване разкрития, които добавят нови детайли към информация, и без това изтичаща периодично – за намесата на държавни служби в процесите в Силициевата долина по регулиране на онлайн речта. Разбира се, десните коментатори преувеличават значимостта на разкритията и ги изкривяват по всякакви хитри начини, а самият Мъск пък преследва свои цели с публикуването на информацията. Но не е толкова трудно да се разграничат тези неща от самата ѝ стойност.
Мнозина сред либералите и левите се затрудняват да схванат това разграничаване (а според мен то е просто и очевидно), макар вече да виждаме статии в „Гардиан” и „Якобин”, които разясняват на аудиторията си, че всеки противник на държавната тирания трябва да се притеснява от разкрития за потайни държавни служби, поели контрола върху начините, чрез които хората разговарят в интернет. „Не се заблуждавайте: макар някои идващи от ляво или центъра критики към проекта (публикуването на информацията – бел.прев.) да са основателни, това не значи, че разкритията са маловажни или че точността на съдържащата се в досиетата информация е по някакъв начин подкопавана от политическия уклон на публикуващите я”, пише Бранко Маркетич от „Якобин”. И добавя: „„Досиетата Туитър” ни дават уникална възможност да надникнем зад завесата в дейността на мъглявата цензура в Туитър и разкриват по-подробно потайния процес по сливане на компании от социалните медии и американския апарат за национална сигурност.”
„Досиетата Туитър” показват възмутително и неприемливо припокриване между мениджмънта на Туитър и няколко американски държавни служби, сред които и ЦРУ, не само в цензурата и забраните на недопустима реч, но също така и в прокарването и подсилването на истински психологически операции на американската армия. Оправданието варира от „борба с Ковид дезинформацията” до борба срещу чуждестранното влияние (последното звучи странно, защото усилията сякаш са фокусирани върху американци). Но остава изцяло неоспорен въпросът, дали тези държавни институции имат каквото и да е право да се самоназначават за регулатори на обществената реч.
Удивителното допускане, че държавите трябва да следят речта в интернет все повече се налага като нещо нормално в западния свят. В Австралия изведнъж държавни длъжностни лица започнаха да дърдорят за нуждата да се ограничи разпространението на „конспиративни теории” след стрелба, която завършва с двама мъртви полицаи. Европейският съюз има своя спорен Закон за цифровите услуги, чийто поддръжник се оказва Илон Мъск – макар той публично да предупреди, че Туитър може да бъде забранен в целия ЕС, ако не ограничи значително речта в платформата.
И докато сме на темата, Мъск реши да продължи практиките да етикитира медийни фигури като „държавни”, ако по някакъв начин са свързани с набелязани от империята държави. Също и да забранява оспорването на официалната линия за войната в Украйна и да ограничава видимостта на държавни медии от въпросните набелязани държави. В същото време оставя западни пропагандатори да вилнеят безнаказано.
Някои правят всичко възможно да се умилкват на възприемания за герой милиардер, спечелил обществени поръчки на Пентагона. Но лично аз не очаквам скоро да го короноват за борец за свобода на словото.
От „досиетата Туитър” е важно да запомним, че в исторически план от всички големи платформи Туитър е бил най-малко податлив на държавни искания за регулации на словото. Всичко, което научаваме за случващото се сега в тази социална мрежа, със сигурност се разгръща в много по-голяма степен в Гугъл/Ютюб и Мета/Фейсбук/Инстаграм.
Имате ли спомен да сте гласували за това, държавни служби да се самоназначават за регулатори на онлайн речта? Аз не помня такъв вот. Не помня политик да е организирал кампания в подкрепа на такова нещо, нито някаква част от обществото да е била питана за позволение да се прави. По всичко личи, че сами са решили да вземат тази власт изцяло в свои ръце, без позволение от електората. Сякаш демокрацията е илюзия и нашите управници правят каквото си искат с нас, включително ограничават начините ни за комуникация едни с други по всякакъв начин, който е изгоден за тях и целите им.
Онлайн речта няма нищо общо с държавата. Абсолютно нищо общо. Държавите имат толкова работа да регулират онлайн словото, колкото имат работа в спалнята на двама съгласили се да влязат там възрастни. Съвсем доскоро това беше един от основните принципи на либералната демокрация. Но с прокарването на определена линия през последните години те успяха да се вплетат в онлайн платформите, които използваме за общуване с хора от цял свят.
А при излизането на цялата тази информация виждаме как имперските мениджъри работят по извъртането на дебата в довод за това, какви държавни намеси са приемливи в публичната реч и колко далеч може да се стигне, вместо дали държавата въобще трябва да регулира онлайн речта. Една от основните длъжностни характеристики на имперските пропагандатори включва да накарат хората да спорят до каква степен да се допуснат грозни имперски цели, вместо дали въобще да бъдат позволявани.
Това е лудост. Оставим ли властимащите да регулират публичната реч, те ще го правят винаги в свой интерес. Трябва да е очевидно за всеки.
Реакцията към всичко това не бива да е мека. Не бива да се заравяме в междупартийни караници и отвличане на вниманието с културни войни. Недопустимо е реагирането да се отплесне в спорове дали такава активност е технически законна, или нарушава Първата поправка към Конституцията на САЩ. Необходимо е недвусмислено реагиране: „Не, нямате работа там. Вън. Веднага.”
Превод: Илиян Станчев
About The Author
