Трета седмица семейството, колегите и адвокатът на испанския журналист Пабло Гонсалес, арестуван в Полша по обвинение, че шпионирал за Русия, нямат никаква връзка с него. Испанският вестник „Публико”, за който (наред с още две испански медии) Гонсалес е предавал кореспонденции първо от Украйна, а после от полско-украинската граница, където отразявал бежанския поток, алармира, че испанското консулство във Варшава не прави усилия, за да помогне на журналиста. Нещо повече – изданието обръща внимание, че в близките дни предстои посещение на испанския външен министър Хосе Мануел Албарес в Полша, и то не само във Варшава, но и точно в граничните райони с Украйна. Въпреки това в отговор на въпрос на „Публико” от испанското външно министерство са посочили, че не е предвидено министърът да повдига пред полските си домакини въпроса за Пабло Гонсалес. Междувременно обаче агенти на CNI (службата на испанското разузнаване) вече са наобикаляли семейството на Гонсалес и негови роднини в различни градове на Испания, за да събират информация за него.
„Публико” припомня, че посетилият и Донбас по време на престоя си в Украйна Гонсалес е бил задържан на 6 февруари в Киев и от украинските служби за сигурност, които му обявили, че като „проруски настроен” е нежелан в страната и трябва да я напусне. Още тогава го обявили и за вероятен „руски шпионин”. Затова той се прехвърлил в Полша, оставайки близо до границата с Украйна, за да отразява бежанската криза. Там обаче е арестуван на 28 февруари от полските власти, също обвинили го в шпионаж за Русия. Един от главните „аргументи” на обвинението е, че Гонсалес имал два паспорта с различни лични данни.
„Публико” разяснява това обстоятелство като произтичащо от произхода на Гонсалес. Неговите баба и дядо са „деца на войната” – така в Испания наричат децата на републиканци, които през Испанската гражданска война са били изпратени в емиграция в Съветския съюз и остават да живеят там, придобивайки съветско гражданство. Съответно съветски (по-късно – руски) граждани са и родителите на Пабло, и самият той, роден през 1982 г. в Москва. Записан е там като Павел Алексеевич Рубцов. С това име му е издаден и руски паспорт. Родителите му обаче се развеждат. И през 1991 г., когато се разпада СССР, а момчето е на 9 години, майката го взима и се мести с него в Испания, в Страната на баските, откъдето е родът ѝ. И тя, и детето получават испанско гражданство. Така Павел става Пабло и съответно получава испански паспорт с имената Пабло Гонсалес Ягуе, по фамилията на майката. Запазва обаче и руските си лични документи, с които се придвижва, когато гостува на баща си, останал в Москва. Това е причината сега да разполага с два валидни паспорта с различни имена.
Полските власти смятат да държат Гонсалес три месеца в затвора, докато бъде насрочен процес по обвиненията срещу него. По тях той може да получи присъда до 10 години затвор.
Междувременно „Публико” разгласи аудиосъобщение от Гонсалес до негов приятел, изпратено още на 9 февруари, скоро след първите украински обвинения, че е „шпионин”. Пабло се възмущава от обвиненията и казва за обвинителите си: „Те виждат призраци, където ги няма, искат да си докарат още звезди (на пагоните – б.пр.) или бонуси за разнищен от тях вражески план… Ама поне да кажат до какви тайни съм се добрал, къде съм се промъкнал, с кого съм заговорничил, поне някакъв шибан пример да извадят, поне минимално правдоподобен…”
Предлагаме тук свидетелството за журналистическата работа на Пабло Гонсалес от неговия колега, фоторепортера Хуан Тейшейра, с когото заедно са отразявали не само ставащото сега в Украйна, но и други събития в Източна Европа през последното десетилетие. Статията му също е публикувана в „Публико”.
За Пабло Гонсалес и изветряващата свобода на пресата
Познавам Пабло Гонсалес от 12 години. Изкарахме с него мастер-курс по мултимедийна журналистика към медийната група „Ел Корео” през 2010 г. Когато завършихме обучението, нашият порив към приключения и желанието ни да задълбаем в международното репортерстване ни събра. Започна нашето любопитно сътрудничество, което през последното десетилетие ни отведе из многобройни посоки, всичките в Източна Европа. Така е, защото Пабло има тясна връзка с постсъветските пространства. Дядо му е бил едно от „децата на войната”, приети в някогашния СССР. Пабло винаги се е интересувал от онези времена и от последствията им, отекващи в съвременната геополитика. Следвал е славянска филология. Баща му, когото редовно посещава, живее в Москва. Самият Пабло говори руски като московчанин. Поради всичките тези причини, щом завърши мастер-курса, целта му бе ясна: да стане журналист, специализиран по постсъветското пространство.
Скоро след това стана превратът в Украйна през 2014 г. Оттогава сме посещавали заедно тази страна 6 пъти. Той е пътувал до там и сам, опитвайки се да хвърли светлина върху един тъжен конфликт, който мнозина откриха отскоро, но който вече е донесъл смъртта на над 13 000 души през последните 8 години.
Трябва да се отбележи, че Пабло е журналист от старата школа. Харесва му да събира информация „от първа ръка”, среща се с всеки, който има какво да каже, пита, слуша, анализира, опитва се да си създаде обща представа за нещата, а не да се плъзга по повърхността. Нещо напълно противоположно на тезите на днешната журналистика, която продава повече отделни случки и опростяване на реалността до абсурд, та да може зрителят да си въобрази, че разбира нещо, и после да продължи отрупания си с грижи живот. За един журналист несъмнено е много по-лесно да възпроизвежда опорките на мейнстрийм медиите, отколкото сам да търси информация и да се опитва да я разпространява. Така че все по-малко журналисти се захващат да работят като Пабло. Докато другите възпроизвеждат опорките, Пабло търси обяснения. Ето например какво написва в Туитър само два дни преди да го арестуват: „В този конфликт вече има огромно количество снимки на мъртви и на пленници. Не публикувам никоя, на никоя от страните. Това са хора, те имат семейства, които също са жертви. Може да е важно и да предизвиква информационен интерес, но няма да публикувам нищо такова.”
Тази негова позиция заедно с предизвикателността и независимостта му правят неговата личност донякъде странна за онези, които не го познават лично и не следят работата му. А като добавим неговия необичаен живот и характер към една война в Европа, една колективна антируска параноя и различни мощни интереси, оплетени в несигурното близко бъдеще, получаваме перфектната буря, в която се оказа засмукан Пабло.
За да си обясним причините за недоверието на испанския CNI (Център за национално разузнаване) към Пабло, трябва да се върнем към 2016 г., когато испанските анализатори Николас де Педро и Марта Тер изготвят списък на „създателите на проруски мнения в Туитър”. Изследването им е платено от всемогъщото „Отворено общество” на Джордж Сорос. Те са първите, които очертават мишена около главата на Пабло, само заради стремежа му да информира за реалността от двете страни на протвопоставянето, без да се поддава на пропагандата на нито една от тях.
Оттогава антируската параноя на Запад постоянно нараства, успоредно с ограниченията за свободата на изразяване, които стават все повече и водят до все по-голяма поляризация в обществото. Последните примери – спирането на руските канали RT и „Спутник” и допускането на послания, насъскващи към омраза. До неотдавна щяхме да се скандализираме, ако някой господин се появеше в телевизионния праймтайм, за да зове „да се убиват повече руснаци”. Днес това се възприема като нещо нормално.
Присъстваме на създаването на нова Желязна завеса, на раждането на нова ера с противостоящи си блокове, когато омразата към намиращия се от другата страна позволява на президента на най-голямата световна сила да говори за Трета световна война като за нещо нормално. А пък журналистите, които се опитват да внесат здрав разум чрез информация, са арестувани и третирани без никаква хуманност и без да им се осигури юридическа защита.
Когато изглеждаше, че по-лошо вече няма накъде да стане, напрежението между Русия и НАТО се стовари и физически върху Украйна. Съединените щати месеци наред нагнетяваха, че руската инвазия в тази страна е неизбежна. Затова Пабло и аз решихме в края на януари отново да отидем там и да научим пряко колко истина има в тези твърдения. В онези дни Пабло ясно показваше чрез антивоенни туитове своето твърдо противопоставяне срещу евентуално руско нахлуване в Украйна. Ето например какво пише на 22 януари: „Аз съм за „Не на войната”. Който казва обратното, най-малкото подстрекава към смъртта на хора. Оправданията за такова нещо, с извинение, са глупост. Не на Русия в Украйна. Не на Украйна в НАТО. Не на войната!”
Макар че военните барабани биеха все по-силно, логиката ни внушаваше, че Русия няма да се хвърли да напада Украйна, нямаше никакъв смисъл. По същия начин мислеха тогава много анализатори и геостратегически експерти – би било самоубийствено действие за Путин и начало на война с непредсказуеми последствия за Европа, в която всички ще са губещи (с изключение на САЩ). Същото мислеха и мнозинството от хората от различни обществени слоеве, които интервюирахме „на терен”. Това бе публикувано и отразено в различните статии или преки телевизионни включвания на Пабло. Сгрешихме.
Именно по време на една от тези преки връзки всичко започна да се обърква. Намирахме се в източната част на Украйна, в село Авдеевка, на броени километри от фронта. Военните ни акредитации още не бяха дошли. Затова се наложи да се откажем да придружаваме до фронта друг наш колега, който също отразяваше събитията и чиято акредитация вече беше готова. С разрешението на украинските военни Пабло и аз отидохме към центъра селото, за да информираме за живота на мирното население толкова близо до фронтовата линия. Когато се върнахме, за да вземем другия колега, Пабло реши да направи включване, използвайки за фон украинските военни, за да се получи по-автентичен телевизионен образ. От La Sexta (популярна испанска телевизия, за която е предавал Гонсалес – б. пр.) не го включиха веднага, а го оставиха да чака повече от 45 минути под сипещия се сняг, докато военните се изневряха все повече и се питаха какво прави този гологлав тип там, пред един мобилен телефон, инсталиран на триножник.
Накрая на тях им омръзна и ни наредиха да се махаме, като преди това изтриха целия записан от нас материал и преснимаха паспорта на Пабло. Същата вечер той получи обаждане от СБУ (Службата за сигурност на Украйна – б. пр.), откъдето му наредиха възможно най-бързо да се яви в централния им офис. Макар че имахме още работа на място, трябваше да се върнем в Киев. Там Пабло бе разпитван в продължение на 4 дълги часа, като го обвиниха, че е руски агент – въз основа на такива „убедителни” доказателства, че пише за Gara (баски вестник – б. пр.) и има банкова карта от Caja Laboral Kutxa (баски кредитен кооператив – б. пр.). Според тях и двете били финансирани от Русия. Всичко беше толкова шантаво, че Пабло въобще не го взе на сериозно. Реши, че просто му „натягат гайките”, за да го принудят да си мери приказките.
Но после научи, че по същото време агенти на CNI са ходили в семейната му къща в Страната на баските, а също в дома на майка му и на един негов приятел от детството в Каталуня, за да ги разпитват и да ги известят, чу Пабло е „руски агент”. При това положение решихме в интерес на собствената ни сигурност да напуснем страната, като приключим с репортажите от там. Тогава видях Пабло за последно – сбогувахме се на вратата на хотел „Казацкий” в Киев. Пак някъде тогава той е изпратил и онова аудиосъобщение до приятел, което „Публико” вече разпространи – в него се възмущава от абсурдните и лишени от всякакви факти обвинения, че е „руски шпионин”.
След обезпокоителния случай със задържането му в Киев Пабло прекарва около 15 дни у дома си, със семейството. Не получава повече никакви новини от никоя спецслужба. Решава, че всичко са проверили и са разбрали, че той нищо не крие.
Така идва 24 февруари – денят, в който започна руската инвазия в Украйна, а ние не можехме да повярваме и бяхме крайно разтревожени. Макар и да е наясно за рисковете, Пабло решава да замине за Полша и от там, от границата с Украйна, да отразява бежанския поток, провокиран от войната. На 28 февруари посред нощ е арестуван от командоси на полските разузнавателни служби ABW.
След ареста разрешават на Пабло само едно кратко обаждане до жена му. Оттогава няма никаква връзка с него и никой нищо не знае за него. Семейството получава само съобщение от посетилия го за малко испански консул в Полша, че бил „добре”.
Дори да оставим настрана въпроса дали е виновен или не, Полша с действията си нарушава 18 параграфа от Хартата на фундаменталните права в ЕС, защитаващи физическия и психическия интегритет на лицата, човешкото достойнство, правото на живот, забраняващи унизително отношение, постановяващи да се зачита комуникацията и т. н.
И пред лицето на това погазване на основните човешки права – мълчание. Мълчание от испанското посолство, мълчание от испанското външно министерство, мълчание от по-голямата част на медиите и колегите. Предполагам, мнозина мислят, че щом Полша действа така брутално, значи има доказателства, че Пабло е руски агент. Те не биха посмели да направят нещо подобно на журналист, ако нямаха пълната убеденост, че са прави, нали?
Съдейки по малкото, което се знае досега, доказателствата, върху които се облягат полските служби в обвиненията срещу Пабло, се въртят около факта, че в момента на ареста е имал два паспорта с различни имена, банкови карти и пари в брой. Това е така. Относно парите в брой – ясно е, че, отразявайки конфликт, трябва да си подготвен с някаква сума кеш, защото не знаеш кога, от къде и дали ще можеш да теглиш. Относно двата паспорта – Пабло има двойно гражданство. В руския си паспорт е записан с руските си имена, с фамилията на баща си. В испанския паспорт е с испанските си имена, с фамилията на майка си. Всичко това лесно може да се провери чрез официалните регистри. Същото е и с двете банкови карти. В официалното полско прес-съобщение никъде не се споменава паспортите да са фалшиви. Но някои медии вече ги описват като такива.
Нямам думи да опиша пълната липса на етика и професионализъм у тези медии, хвърлили се да нанасят крошета по колега в сложна ситуация чрез лъжливи публикации. Освен това те се занимават с второстепенни детайли, отминавайки най-сериозния факт – погазването на правата чрез ареста. С такива колеги/приятели не ти трябват врагове… Специално трябва да спомена „Ел Корео”, където Пабло изкара своя доста скъп мастер-курс и където започна работата си като журналист. Преподавателите от курса го подкрепиха с послание на солидарност в Туитър, но от редакционния екип го обсипват с безмилостни удари.
Все пак сред мълчанието и дезинформацията се чуват и надигнали се гласове на подкрепа, изискващи справедливост за Пабло. Това са най-вече хора, които го познават лично и знаят, че въпреки сложния си характер Пабло е страхотна личност. Така например, в селото, където живее заедно със семейството си и чиито жители са общо около стотина, се събраха над 500 души, за да изискат незабавното му освобождение.
Журналистически сдружения от цял свят, организации, отстояващи свободата на изразяване, и дори Съветът на Европа също изискаха да се гарантират фундаменталните права на Пабло Гонсалес. Съвсем наскоро беше оповестено, че той е номиниран и за наградата „Хосе Коусо” за свобода на пресата (Хосе Коусо е испански оператор, който е убит през 2003 г. при отразяване на войната в Ирак, след удар на американски снаряд по подслоняващия журналисти хотел „Палестина” в Багдад, когато загиват и други репортери – б. пр.).
Не става дума само за живота на Пабло, но и за оцеляването на постоянно малтретираната свобода на изразяване и на пресата. Без независими журналисти, без професионалисти, обществото остава сляпо пред ставащото в света и съответно е лесно податливо на манипулации. А без поне минимална сигурност на журналистите, те няма как да работят.
Да, в историята е имало случаи на прочути шпиони, прикрити като журналисти. Но арестът и третирането на Пабло са сигнал за опасен прецедент в ЕС, а освен това служат и за предупреждение: онзи, който се осмелява по някакъв начин да се разминава с официалната медийна версия на събитията, може да бъде обвинен за агент на врага. Журналистите, отразяващи конфликти, вече рискуват не само да получат заблуден куршум, да бъдат уцелени от снаряд или да бъдат отвлечени или убити от някоя милиця. Те вече са под заплахата и да бъдат арестувани и третирани по-зле и от военнопрестъпници от което и да е правителство. Да се надяваме, че всичко това ще свърши скоро и че Пабло ще докаже невинността си, за да поднови нормално работата си. Има много какво да разказва.
About The Author
