„Режимът на талибаните приключва“, обяви президентът Джордж У. Буш в Националния музей на жените в изкуството на 12 декември 2001 г. – преди почти двадесет години. Пет месеца по-късно Буш се зарече: „В лицето на Съединените американски щати терористите са избрали враг, с какъвто не са се сблъсквали досега… Ние ще останем, докато мисията не бъде изпълнена.“ Четири години след това, през август 2006 г., Буш обяви: „Ал Кайда“ и талибаните загубиха удобната база в Афганистан и знаят, че никога няма да си я върнат, когато демокрацията успее… Дните на талибаните свършиха. Бъдещето на Афганистан принадлежи на афганистанския народ.“
В продължение на две десетилетия посланието, което американците чуваха от своите политически и военни лидери за най-дългата война на страната, беше едно и също. Америка печели. Талибаните са на прага на окончателно унищожение. САЩ укрепват афганистанските сили за сигурност, които са близо до това да могат да се справят сами и да защитават правителството и страната.
Само преди пет седмици, на 8 юли, президентът Байдън стоеше в Източната зала на Белия дом и настояваше, че превземането на Афганистан от талибаните не е неизбежно, тъй като, макар че волята им може да бъде поставена под съмнение, „афганистанското правителство и ръководство… очевидно имат капацитета да поддържат съществуващото правителство“. След това Байдън категорично отрече верността на твърдението на репортер, че „вашата разузнавателна общност е преценила, че афганистанското правителство вероятно ще се срине“. Байдън избухна: „Това не е вярно. Те не са – не са – не са стигнали до това заключение.“
Байдън продължи с уверенията, като настоя, че „вероятността в Афганистан да има едно обединено правителство, което да контролира цялата страна, е много малка“. Той продължи: „Вероятността талибаните да контролират всичко и да владеят цялата страна е много малка“. И след това, в размяна на реплики с журналисти, които вероятно ще останат в историята, Байдън направи следното изявление:
“- Г-н Президент, някои виетнамски ветерани виждат отзвук от своя опит в това изтегляне от Афганистан. Виждате ли някакви паралели между това изтегляне и случилото се във Виетнам?
ПРЕЗИДЕНТЪТ: Никакви. Нула. Това, което се случи там, е – цели бригади пробиха портите на нашето посолство – шест, ако не се лъжа. Талибаните не са южната – северновиетнамската армия. Те не са… те не са сравними по отношение на способностите си. Няма да има обстоятелства, при които да видите хора да бъдат вдигани от покрива на посолството на Съединените щати от Афганистан. Това изобщо не е сравнимо.”
На въпроса защо талибаните са по-силни от всякога след двадесет години американска война там, Байдън оитговори: „В сравнение с обучението и капацитета на [афганистанските национални сили за сигурност] и обучението на федералната полиция, те дори не са близо по отношение на капацитета си.“ На 21 юли – само преди три седмици – генерал Марк Мили, председателят на Обединения комитет на началник-щабовете на Байдън, призна, че „съществува възможност за пълно превземане на страната от талибаните или възможност за всякакви други сценарии“, но все пак настоя: „Афганистанските сили за сигурност имат капацитета да се сражават и защитават страната си в достатъчна степен“.
Властите и военното ръководство на САЩ дават на американския народ такива уверения от началото на войната. „Губим ли тази война?“ – попита риторично армейски генерал-майор Джефри Шлойзер, командир на 101-ва въздушнодесантна дивизия, на брифинг от Афганистан през 2008 г., и отговори по следния начин: „В никакъв случай. Може ли врагът да го спечели? Абсолютно никакъв начин.“ На 4 септември 2013 г. тогавашният генерал-лейтенант Мили – сега председател на Обединения комитет на началник-щабовете на Байдън – се оплака, че медиите не отдават достатъчно признание на напредъка, който са постигнали в изграждането на афганистанските национални сили за сигурност: „Тази армия и тези полицейски сили са много, много ефективни в борбата срещу бунтовниците“, настоява генерал Мили.
Нищо от това не бе вярно. Винаги е било лъжа, създадена първо, за да оправдае безкрайната окупация на тази страна от САЩ, а след това, след като САЩ се готвеха да се изтеглят, да послужи като успокояваща приказка за това как предишните двадесет години не са били, в най-добрия случай, пълна загуба. Това, че тези твърдения са неверни, не може да бъде оспорено, докато светът наблюдава как талибаните превземат цял Афганистан, сякаш прехвалените „афганистански национални сили за сигурност“ са порцеланови кукли, използващи хартиени оръжия. Но откъде знаем, че тези изявления, правени в продължение на две десетилетия, са били действителни лъжи, а не просто безумно погрешни твърдения, поднесени с искреност?
Като за начало, ние вече сме ставали свидетели на тази тактика от страна на американските власти – да лъжат обществеността за войните, за да оправдаят както тяхното започване, така и продължаването им – отново и отново. Войната във Виетнам, подобно на войната в Ирак, започна с пълна измислица, разпространена от разузнавателната общност и подкрепена от корпоративните медии: че северновиетнамците са извършили непровокирана атака срещу американски кораби в Тонкинския залив. През 2011 г. президентът Обама, който в крайна сметка пренебрегна вота на Конгреса срещу участието във войната в Либия за свалянето на Муамар Кадафи, оправдаваше тази война на НАТО, като отричаше, че целта е била смяна на режима: „Нашата военна мисия е тясно фокусирана върху спасяването на човешки животи… разширяването на военната ни мисия, така че да включва смяна на режима, би било грешка“. Още докато Обама даваше тези неверни уверения, „Ню Йорк Таймс“ съобщи, че „американските военни провеждат обширна и все по-мощна въздушна кампания, за да принудят либийската армия да се обърне срещу полковник Муамар Кадафи“.
Точно както правеха за войната в Афганистан, политическите и военните лидери на САЩ години наред лъжат американската общественост за перспективите за победа във Виетнам. На 13 юни 1971 г. в. „Ню Йорк Таймс“ публикува репортажи за хиляди страници строго секретни военни документи, станали известни като „Документите на Пентагона“. Предоставени от бившия служител на RAND Даниел Елсбърг, който заяви, че не може с чиста съвест да допусне официалните лъжи за Виетнамската война да продължат, тези документи разкриха, че американските власти тайно са били много по-песимистично настроени по отношение на перспективите за победа над северновиетнамците, отколкото са предполагали техните хвалебствени публични изявления. През 2021 г. „Ню Йорк Таймс“ припомни някои от лъжите, които бяха разкрити от този архив, по повод 50-годишнината от публикуването му:
“През пролетта на 1965 г. министърът на отбраната Робърт С. Макнамара се появява на пресконференция по телевизията, размахвайки пленена китайска картечница. Съединените щати току-що бяха изпратили първите си бойни части в Южен Виетнам и новият натиск, хвали се той, още повече изтощава отчаяния Виетконг.
„През последните четири години и половина Виетконг, комунистите, са загубили 89 000 мъже“, казва той. „Може да се види как силата им се изчерпва.“
Това беше лъжа. От поверителните доклади Макнамара е знаел, че ситуацията в Южен Виетнам е „лоша и се влошава“. „Виетконг държат инициативата. Пораженчеството се засилва сред селското население, донякъде в градовете и дори сред войниците“, се казва в тези доклади.
Лъжи като тези на Макнамара бяха правило, а не изключение, по време на американското участие във Виетнам. Лъжите бяха повтаряни пред обществеността, пред Конгреса, на изслушвания при закрити врати, в речи и пред пресата.
Истинската история може би щеше да остане неизвестна, ако през 1967 г. Макнамара не беше поръчал съставянето на секретна история, основана на класифицирани документи – станала известна като „Документите на Пентагона“. По това време той е знаел, че дори и с близо 500 000 американски войници на театъра на военните действия, войната е в задънена улица.”
Моделът на лъжата е почти идентичен при няколко президентски администрации, когато става въпрос за Афганистан. През 2019 г. вестник „Вашингтон пост“ – очевидно с намек за „Документите на Пентагона“ – публикува материал за изтекли секретни документи, който нарече „Документите за Афганистан: Тайната история на войната“. Под заглавието „Война с истината“ изданието обобщи така изводите от документите, включващи интервюта на участници във войната: „Официални представители на САЩ постоянно твърдят, че постигат напредък. Но всъщност не са постигнали никакъв напредък и знаят това”:
“Година след година генералите заявяват публично, че постигат постоянен напредък по основната част от стратегията си: да обучат силна афганистанска армия и национална полиция, които да могат да защитават страната без чужда помощ.
В интервюта обаче американските военни инструктори описват афганистанските сили за сигурност като некомпетентни, немотивирани и пълни с дезертьори. Те също така обвиняват афганистанските командири, че прибират заплатите, плащани от американските данъкоплатци, на десетки хиляди „войници-фантоми“.
Никой от тях не изразява увереност, че афганистанската армия и полиция някога ще могат сами да се противопоставят на талибаните, а още по-малко да ги победят. Повече от 60 000 членове на афганистанските сили за сигурност са били убити досега – брой на жертвите, който американските командири наричат неустойчив.”
Както обяснява „Пост“, „документите са в противоречие с дългогодишните публични изявления на американските президенти, военни командири и дипломати, които година след година уверяваха американците, че постигат напредък в Афганистан и че войната си заслужава“. Тези документи разсейват всяко съмнение дали тези лъжи са били умишлени:
“Няколко от интервюираните лица описват явни и продължителни усилия на правителството на САЩ за умишлено заблуждаване на обществеността. Те твърдят, че във военния щаб в Кабул – и в Белия дом – е било обичайно да се изопачават статистически данни, за да изглежда, че Съединените щати печелят войната, въпреки че това не е така.
„Всяка точка от данните беше променена, за да се представи възможно най-добрата картина„, казва пред правителствените интервюиращи Боб Кроули, полковник от армията, който през 2013 и 2014 г. е бил старши съветник на американските военни командири по въпросите на борбата с бунтовниците. „Проучванията, например, бяха напълно ненадеждни, но затвърждаваха тезата, че всичко, което правим, е правилно.„
Джон Сопко, ръководител на федералната агенция, провела интервютата, признава пред “Вашингтон пост”, че документите показват, че „американският народ постоянно е бил лъган“.
Миналия месец независимият журналист Майкъл Трейси интервюира американски ветеран от войната в Афганистан. Бившият войник, чиято работа е била да работи по програми за обучение на афганистанската полиция, а също така е участвал в инструктажи за обучение на афганистанските военни, подробно описва защо програмата за обучение на афганистанските сили за сигурност е била толкова очевиден провал и дори фарс. „Не мисля, че бих могъл да преувелича, че това беше система, предназначена основно само за наливане на пари и разхищение или загуба на оборудване“, каза той. В обобщение, „що се отнася до американското военно присъствие там – аз просто го разглеждах като една голяма операция за наливане на пари“: бездънна яма за пари за американските фирми от сектора за сигурност и афганистанските военачалници, всички от които знаеха, че не се постига никакъв реален напредък, а просто изсмукват колкото се може повече пари на американските данъкоплатци преди неизбежното изтегляне и превземане от талибаните.
В светлината на всичко това е просто немислимо неверните изявления на Байдън от миналия месец относно готовността на афганистанските военни и полицейски сили да са били нещо друго освен умишлени. Това е особено вярно, като се има предвид колко внимателно САЩ са наблюдавали Афганистан с всички възможни електронни средства в продължение на повече от десетилетие. Значителна част от архива, предоставен ми от Едуард Сноудън, описваше подробно широкообхватното наблюдение, което Агенцията за национална сигурност беше наложила на цял Афганистан. В съответствие с неговите изисквания, ние никога не публикувахме повечето от тези документи за наблюдението на САЩ в Афганистан с мотива, че това може да застраши хората, без да допринесе за обществения интерес, но някои от репортажите дадоха представа за това колко всеобхватно е била наблюдавана страната от американските служби за сигурност.
През 2014 г. заедно с други журналисти публикувахме материал за това, че АНС е разработила капацитет под кодовото име SOMALGET, който ѝ дава възможност „тайно да прихваща, записва и архивира аудиозаписите на почти всеки разговор по мобилен телефон“ в поне пет държави. По всяко време те можели да прослушват съхранените записи от всички разговори, проведени по мобилен телефон в цялата страна. Въпреки че публикувахме имената на четирите държави, в които се прилагаше програмата, след обширен вътрешен дебат в The Intercept не съобщихме коя е петата – Афганистан, защото АНС убеди някои редактори, че публикуването ѝ ще даде възможност на талибаните да разберат къде се намира програмата, това може да застраши живота на военните и частните подизпълнители, работещи по нея (по принцип по искане на Сноудън не публикувахме документи за дейността на АНС в активни военни зони, освен ако не разкриваха незаконни действия или друга измама). Впоследствие обаче WikiLeaks разкри пред публиката, че петата държава, в която действа тази програма, е Афганистан.
На практика в Афганистан не можеше да се случи нищо без знанието на щатското разузнаване. Просто няма начин те да са сбъркали за абсолютно всичко, докато невинно и искрено са се опитвали да кажат на американците истината за случващото се там. В обобщение, в продължение на две десетилетия политическите и военните лидери на САЩ лъжат американската общественост за перспективите за успех в Афганистан като цяло и за силата и капацитета на афганистанските сили за сигурност в частност – и така до преди пет седмици, когато Байдън гневно отхвърли идеята, че изтеглянето на САЩ ще доведе до бързо и пълно превземане на властта от талибаните. Многобройни документи, до голяма степен пренебрегвани от обществеността, доказаха, че американските служители са знаели, че това, което казват, е невярно – точно както се е случвало много пъти в предишни войни – и дори умишлено са подправяли информацията.
Всяко останало съмнение в лъжливостта на тези две десетилетия оптимистични твърдения беше заличено от лесния и светкавичен блицкриг, с който талибаните си върнаха контрола над Афганистан, сякаш прехвалената афганистанска армия дори не съществуваше; сякаш отново беше август 2001 г. Изключително важно е не само да се отбележи колко лесно и често лидерите на САЩ лъжат обществеността за своите войни, но и да се запомни този важен урок следващия път, когато лидерите на САЩ предложат нова война, използвайки същата тактика на манипулация, лъжа и измама.
About The Author
