Срещите на НАТО обикновено се свеждат до любовни ПиАр фестове, чиито високопарни комюникета декларират жизнената важност на „атлантическата общност” – превърнала се в прикритие на все по-опасните действия на доминирания от САЩ военен пакт. Не е изненадващо, че президентът Тръмп се постара да превърне последната среща в нехарактерно некомфортна и потенциално враждебна. Проблемът за прогресивните хора е, че Тръмп, по невнимание и основно по погрешни причини, подрива установения модел, за чието подриване отдавна е назряла крайна нужда. Пак така той провокира трудни въпроси за оправданието за съществуването на НАТО и за създаваните от него опасности, както и за свързания с това опасен курс на отношенията между САЩ и Русия.
За да разберем какво е заложено, трябва да разгледаме историята на донякъде скритите цели на НАТО. В средата на 50-те години Джордж Кенан и Уолтър Липман, двама от най-изявените американски външнополитически анализатори, започват да подлагат под въпрос рационалността на външната политика на САЩ. Към онзи момент те са разбрали, че Червената армия не представлява реална заплаха за Западна Европа, така че всеки от тях предлага взаимно договорено изтегляне на суперсилите от континента. Целите на Кенан и Липман в Европа са ограничени и специфични. Те дефинират интересите на САЩ там като предотвратяване на военна доминация от една единствена сила, поради което гледат на политиката на САЩ стратегически, а не от гледна точка на идеологията или „световния ред”.
Външнополитическата върхушка е очарована от идеята за „Пакс Американа”, но Кенан и Липман имат доста по-умерено виждане за бъдещата европейска – и глобална – роля на Америка. Те се стремят към възстановяването на един многополюсен свят, в който други сили – най-вече големи европейски държави – ще разредят зараждащата се конфронтация между САЩ и СССР. Кенан и Липман смятат, че изтеглянето на Съединените щати и Съветския съюз от Европа, с което ще се възстанови многополюсния баланс на силите, съвпада с дългосрочния интерес на САЩ, тъй като ще ги освободи от отговорността за сигурността на другите и ще намали рязко потенциално апокалиптичното напрежение между суперсилите.
Външнополитическата общност обаче реагира на предложенията на Кенан и Липман с ярост, която потриса и двамата. Много е показателно обаче, че опозицията срещу техните идеи не е фокусирана върху безпокойството от съветската заплаха, реална или илюзорна, а върху добре познатите днес съображения, свързани с императива за американското „лидерство” и нуждата от Гнепрекъсната ангажираност”.
Кенан е принуден да заключи, че щатските държавници „не биха обмислили оттеглянето дори на един американски батальон от Западна Германия, дори ако руснаците се съгласят да се евакуират от цяла Източна Германия и Полша като компенсация”. Той осъзнава, че щатската доминация в Европа служи на стремежи, които не са свързани с противодействието на съветската заплаха. Оплитайки военните и външнополитически политики на Западна Европа (и Япония) в съюза, доминиран от тях, Съединените щати перманентно задушават появата на нови, истински независими велики сили – развитие, което те до ден днешен дефинират като враждебно на интересите на „водения” (разбирай: контролирания) от САЩ глобален ред. Зад възвишената реторика за трансатлантическото „партньорство” остава скрит един прост факт: Политиката на САЩ в Европа е насочена не към противодействие на чужди опити за хегемония, а към увековечаване на собственото им превъзходство.
Поради това не е изненадващо, че външнополитическата върхушка в САЩ не видя в края на Студената война подходящ случай да разпусне доминираното от Съединените щати НАТО. Но тъй като алиансът винаги е бил пробутван на американската публика като необходима противотежест на привидната съветска заплаха, външнополитическите гурута трескаво започнаха да търсят нова обосновка, с която да оправдават продължаващото съществуване на НАТО. Решението бе да се предотврати „излизането от бизнеса” на НАТО чрез „излизане от зоната” – съюзът да прибере държавите от Централна и Източна Европа, и скоро след това и страните от бившия Съветски съюз, под своя военен, политически и ядрен чадър.
Оправданието за разширяването на НАТО бе толкова опасно и с отворен край, колкото и неубедително: „Не може да има трайна сигурност в центъра, без да има сигурност в периферията”, заяви напевно тогава сенатор Ричард Лугър, водещ говорител на републиканците по външнополитическите въпроси. Съединените щати не само презрително раздуха своите защитни (а реално – ядрени) ангажименти, не само създадоха постоянно разширяващи се граници на несигурност, а и сякаш забравиха, че Русия – въоръжена с ядрени оръжия велика сила, която разбираемо се съпротивлява на абсорбирането си в един глобален ред, дирижиран от Америка – лежи в тази „периферия”.
По онова време почти всеки ясно разсъждаващ наблюдател предупреждаваше, че с придвижването на военния съюз към границите на Русия – нещо, което преди това Вашингтон обеща на Москва да не прави – САЩ подклаждат нова Студена война. Кенан нарече разширяването на НАТО „стратегическа грешка с потенциално епични размери”. Всеки руски лидер след Горбачов, както и цялата руска политическа класа, последователно твърди, че разширяването на НАТО е агресивно и опасно обкръжение. И разбира се, че го твърдят: От близо две столетия Съединените щати се позовават на доктрината „Монро” и настояват, че няма да позволят политически съюз между която и да е велика сила и която и да е страна от близката чужбина, която според разбиранията им се простира от арктическите райони на Канада до Огнена земя. Представете си как биха реагирали американците, ако една триумфираща Русия бе погълнала Канада във Варшавския договор.
През тези 21 години, след като НАТО тръгна на Изток, воденият от САЩ пакт прониква все по-дълбоко в историческата сфера на влияние на Русия – и дори в територията на бившия Съветски съюз. В добавка към продължаващите 17 години действия в Афганистан, САЩ започнаха две агресивни войни за смяна на режима срещу страни (Югославия и Либия), които, колкото и да бяха неприятни, не представляваха заплаха за който и да е член на НАТО. Войната срещу Югославия, която нямаше одобрението на ООН, бе насочена срещу традиционен руски съюзник. Лидерът на НАТО – Съединените щати, са развили такова преимущество в ядрените си възможности, че някои експерти убедително твърдят, че вече съществува опасно провокативен капацитет за първи удар срещу Русия (тези, които наперено говорят как трябва да се противодейства на Москва, не трябва да забравят, че ядрените подводници на САЩ и Русия винаги патрулират, а ядрените сили на двете страни са постоянно готови за атака). Лидерът на НАТО също така се намесва в политическите машинации преди и след преврата в Украйна – област, която е религиозно, културно и политически важна за руската нация, освен това е най-важната от бившите републики, откъснати от Съветския съюз. НАТО дава сигнали, че разширяването към Украйна е въпрос на „кога“, а не на „дали“.
И сега, след като си създаде враг, НАТО оправдава все по-провокативните си действия (големите ежегодни военни учения от 2010 г. насам в Полша, Литва, и на самия праг на Русия в Латвия и Естония; създаването на постоянен щаб на американската армия в Полша; съставени по съвет на Пентагона планове за евентуална продължителна война с Русия; изричното определяне на „зловредните действия на Русия”, като „основна” цел за НАТО от страна на щатския посланик в пакта) – като декларира, че тези неща не са нищо повече от необходима реакция на руската враждебност, или както The New York Times декларира в редакционен коментар тази седмица – необходимостта за „сдържане” на руската „заплаха”. И с какво руснаците са заплаха според Националната стратегия за отбрана на Пентагона от 2018 г.? С тяхната цел – която остава недоказана, макар да би била разбираема – да „разбият” НАТО, военният съюз, насочен срещу тях.
Предвид опасностите, създадени от този раздут и агресивен съюз, проблемът с фиксацията на Тръмп върху стария проблем за споделянето на финансовото бреме не е, че това е разрушително – проблемът е, че не е достатъчно разрушително, и че е разрушително по възможно най-погрешния начин. Гневните изблици на Тръмп реално се свеждат до искането този все по-опасен съюз да увеличи военните си разходи. Да настояваш европейците да усилят доминираният от САЩ военен пакт, който само създава заплаха за континента, влошава международните отношения и подхранва озлоблението, агресивността и параноята, които дебнат из Източна Европа, е в най-добрия случай опасно разхищение на ресурси. НАТО вече се е превърнало в колосалната „стратегическа грешка”, която Кенан правилно прогнозира. Алиансът съвсем не се нуждае от реформа. Той трябва да бъде изваден от бизнеса.
About The Author
