В последните месеци големите световни медии, международни институции и т.н. „световно обществено мнение” се възмущаваха от насилието, на което станаха жертва хората от общността рохинги, мюсюлманско етническо малцинство в Мианмар (доскоро известен като Бирма). Порицанията засягат директно Аун Сан Су Чи , която е де факто лидер на страната и дели властта с военните. Сан Чи беше доскоро „свещената крава“ на западния либерален мейнстрийм, носителка на Нобеловата награда за мир (1991 г.), почитана неведнъж от медии от ранга на BBC и CNN, дори героиня на филм на Люк Бесон с Мишел Йео в главната роля, – „Дамата“ („The Lady„, 2011 г.).
Въпреки че не от вчера има поводи за обвинения срещу политическата ѝ формация „Национална лига за демокрация“ – и дори да вземем предвид само насилието срещу рохингите, което започна през 2012 г. – то едва тази година случващото се в Мианмар изведнъж предизвика световен интерес. Невероятна бързо бяха събрани подписите на около 400 000 души в целия свят под петицията за отнемане на Нобеловата награда на „Дамата“ .
Мианмар е държава малко позната в Европа. Поддържа незначителни политически и културни отношения със Запада, а нейните езици, история, култура и политически машинации са известни само на тесен кръг от професионалисти в евроатлантическия свят, които в повечето страни се броят на пръстите на една ръка. Повечето от нас не знаят почти нищо за тази страна. Ето защо е важно да бъдем „нащрек“ и да си зададем правилните въпроси, когато така светкавично се променя досегашната версия на „истината“ за страната и нейния настоящ политически лидер.
Либерали и лицемери
Изведнъж се оказа се, че Аун Сан Су Чи е лицемер. Въпреки че може би винаги е била такава, и може би затова западния либерален мейнстрийм беше толкова влюбен в нея. Методите за ненасилие на Аун Сан Су Чи са задължителни в борбата на слабите, жертви на конфронтацията с подтисниците, срещу по-силните, срещу държавата и военния репресивен апарат, но не се отнасят за „силните“. Може би именно това е била целта – Су Чи и нейните политически съмишленици – да бъдат в безопасност, докато се съюзят с армията – Тамедо – и дойдат на власт. За западния либерален мейнстрийм вероятно нейните методи бяха най-добрата гаранция за пълен достъп до „плодовете“ на дивия бирмански капитализъм, в момента на неговата „либерализация“, на фона на красивата дребна „демократична“ лидерка.
Разбира се ние трябва да демонстрираме своето възмущение когато политическите лидери, които подкрепихме и на които повярвахме, че се стремят към установяване на мир, злоупотребят с нашето доверие. Но когато на мерника на тези петиции се оказват само лидерите на бедните страни от Третия свят (и Четвърти, както някои споменават), ограбени от колониалисти и неоколониалисти, това също в крайна сметка се превръща в явно лицемерие. Друг носител на Нобеловата награда за мир – Барак Обама продължи да води всички войни, оставени в „наследство“ от предшественика му Джордж Буш-младши (George Bush Jr.), започва няколко нови, беше единственият американски президент, който от първия до последния ден на двата си мандата беше във война, и доведе до невъобразим мащаб глобалната кампания за убийства, използваща дронове. Където бяха 400-те хиляди подписа да му се отнеме Нобеловата награда за мир?
Докато продължаваме да не търсим сметка на хора от „кръвната група“ на Буш, Блеър, Обама, Саркози и Нетаняху , за всички военни престъпления, етнически чистки и престъпления срещу човечеството, а само на мургави или тъмнокожи политици на почти пропаднали държави от Африка или Азия, дотогава тези селективни страсти към „правата на човека“ няма да имат много общо със справедливостта, а по-скоро с неоколониалното господство.
Насилие, мотиви и жертви
Как стана така, че насилието, от което бягат рохингите, „имаше нужда“ да просъществува почти пет години, за да привлече вниманието на Запада и на т.нар. „международна общност“?
Либералното фантазиране на темата за кристално чистата пацифистка Аун Сан Су Чи изигра огромна роля, но само по себе си това не е достатъчно като обяснение. Друг важен фактор е разпределянето на ролите – на „добри“ и на „лоши“ в списъка на расисткото западно въображение. Още от периода на петролната криза през 70-те години на 20-ти век (ако не и по-рано!) мюсюлманите и арабите са начело на списъка на „лошите“, но даваният за пример , образцов, евроатлантически либерал, не обича особено да си признава склонността към расизъм. В този контекст се нуждае от „добри“, които използва като доказателството, че всъщност, той обича, цени и дори уважава другите култури. Ролята на „добрите“ получиха привържениците на индуизма и будизма. Тези религии обаче се свързват както с иманентен пацифизъм и любов към хармонията между хората и между хората и света на природата, така и с неща като ролята на Дзен будизма в японския фашизъм или погромите на мюсюлманите в най-новата история на Индия.
Но точно както изглеждаше подозрително дългогодишното пренебрегване от страна на международната общност на насилието срещу етническите малцинства в различни части на Бирма (не само по отношение на общността рохинги), точно така подозрително изглежда и рязката промяна на това поведение, което би трябвало да повиши нашата бдителност. Колко масови насилия в отдалечени части на света не се появиха никога на първите страници на The New York Times или в емисиите на BBC, и не привлякоха вниманието на „международната общност“, просто защото нямаха геополитическа значимост, или защото фокусът върху тях не „пасваше“ на интересите на някоя от „империите“? Отговорът на този въпрос е известен например на населението в Демократична република Конго и в Мосул. И всъщност на какво сме свидетели днес – на внезапно глобалното пробуждане на съвестта, или на факта, че насилието в Мианмар изведнъж за някой придоби геополитическо значение?
Докладът на проф. Саския Сасен (Saskia Sassen), виден холандско-американски социолог, икономист и изследовател на глобалните икономически и демографски колебания на съвременния капитализъм, публикувани на страниците на британския The Guradian, е първата публикация, която открихме в англоезичните традиционните медии, и която разглежда кризата в Мианмар в по-широк контекст. Сасен обръща внимание на факта, че в Бирма хора напускат селата се вече в продължение на години, и причината за това са все по-големите инвестиции насочени към изземането на нейните природни ресурси, суровини и материали (и Мианмар не е единствената страна в Азия засегната от тази политика). Тези инвестиции предвиждат развитие на различни видове индустрии и за това първата стъпка е да бъдат прогонени местните жители, които до този момент са се прехранвали със земята. Проф. Сасен заявява, че това насилие провокирано от икономически интереси е започнало още през 90-те години на 20-ти век, по време на управлението на хунтата. Насочено е както към мюсюлманските, така и към будистките селища – Не е вярно, че е насочено единствено към рохингите като привърженици на исляма.
Вероятно пратениците на капитала свирят на религиозната струна за да поддържат напрежението и да мистифицират истинската причина на тази „операция“ пред принудените към бягство селяни. Сметката им е проста – бедните ще се убиват и ще подпалват селата си помежду си, борейки се в името на божества, демони и пророци, вследствие на което земята ще опустее и в преносен и в пряк смисъл, и следващата година на нея „ще пораснат“ – тук газопровод, там мина за нефрит, и т.н.
Но въпросът е защо всичко това – че става въпрос за земята и че не само рохингите са жертви на насилие – не се появява на страниците на повечето западни медии? Защо англоезичния канал на Al Jazira говори за икономическия контекст на проблема, но CNN – не?! Ние знаем защо капитала иска изгонените селяни и редници в униформа да мислят, че проблемът е религиозен, но защо западните медии искат и ние да вярваме, че конфликтът в Мианмар е с чисто етно-религиозна основа, а не конфликт свързан със земята и нейната концентрация в ръцете на индустриални и промишлени експлоататори? За да не разберем и ние – въпреки безразличието ни към тези далечни богословски страсти – какво всъщност се случва там?
Принцип на недоверие
Междувременно информационните агенции в Азия, например Asia Times от Хонконг ни съобщава факти, които изключително трудно се вписват в западния наратив. Например, че военната организация, която се представя за радетел за свободата на рохингите – Армия на спасението на рохингите от Ракхайн (АСРР, အာရ်ကန်ရိုဟင်ဂျာ ကယ်တင်ရေးတပ်မတော်) – съвсем наскоро, а именно през 2016 г., промени името си, за да прикрие пред западните медии фундаменталистко – религиозното си родословие. Първоначално се казваше Хараках ал-Якин, което означава „Движение на вярата“. И че противно на това, което твърдят нейните лидери, организацията има връзки с джихадистите в Пакистан, а нейният лидер Аттоллах Абу Амар Джунджуни (наричан също Атаулла абу Аммар Юнуни или Ата Улла), също известен като Хафиз Тохар, е преминал обучение в Саудитска Арабия. Че АСРР използва тактики, които водят до това, че бирманската армия стреля по цивилни граждани и обратно на традицията на сепаратистката борба в други части на страната, войниците им се смесват с цивилните, обличат се като тях, и т.н. Един от лидерите на тази организация съществува само под псевдонима „Шариф“ и никога не се показва в пропагандните видео материали, очевидно, защото има твърде силен чужд акцент (който прилича на урду, официалният език на Пакистан, като вероятно е негов матерен език). В социалните медии така наречената обикновена селска организация също така използва изненадващо добър английски език.
Подобно на повечето от нас, нямам възможност да проверя източника на информацията и съответно да оценя доколко всяка от версиите отговаря на действителността. Но явно се вижда,че нещо тук „не е наред“, че „намирисва“ особено,че наратива сервиран от корпоративните западни медии май е различен от реалността. Ето защо, не разполагайки с необходимите средства за проверка на това, което изведнъж чуваме за Мианмар и имайки предвид, че това е една страна толкова малко позната, би трябвало да бъдем внимателни и да се придържаме към принципа на недоверие. Още повече, че към групата на пробудилите се защитници на рохингите изведнъж се присъедини– ах, каква изненада! – Бернар-Анри Леви , който прекара последните десетина години в ролята си на „интелектуална защитник“ на френските исламофоби и професионален подпалвач на света. Разбира се, всеки има право да вярва в неговото внезапно морално преобразуване – точно същото, както на еднорозите, които изведнъж се превръщат в джуджета.
Ами ако не е случаен факта, че през последните години Мианмар все повече се сближи с Китай и реши именно с тази държава да прави своите най-значителни бизнеси? Бяха предвидени доставки на бирмански газ в Китай, а също така и тръбопровод, по който да преминава през Мианмар и достига до Китай, нефт и газ, идващ от страните от Персийския залив, с което значително се намалява времето за доставка на ценните енергийни ресурси. До този момент Китай ги получава по морски път през Сингапур и Южнокитайското море.
Ами ако не е случаен факта, че внезапното откритие от „международната общност“ на насилието в Мианмар, фокусирано само върху една етническа група, съвпада по време с големия геополитическа провал на САЩ в Близкия изток, краха на операцията за свалянето Башар ал-Асад в Сирия, и също така засилването на напрежението със Северна Корея? На Асад вероятно му остават само още няколко битки за да спечели (с помощта на Русия) войната с джихадистите, спонсорирани от Запада, арабските монархии и Израел. Ако това наистина се случи, Вашингтон ще трябва да признае, че доктрината за смяна на властта е окончателно остаряла и приключила поне на Близкия изток. Освен ако не реши да влезе във война с Русия.
Но все пак, Хилъри Клинтън, кандидатка на клана на американския военно промишлен комплекс и на буржоазията, които са за въоръжена конфронтация с Москва (нейната кампанията беше финансирана от 9 от общо десетте най-големи оръжейни корпорации), загуби президентските избори в САЩ, давайки Белия дом на Доналд Тръмп. Той, от своя страна започна да говори за нормализиране на отношенията с Русия (единствената рационална точка от неговата „политическа програма“). Но позицията на Тръмп в Белия дом не е стабилна и е критикувана от много страни и среди (дори само да споменем непрекъснатата медийна кампания под мотото „Дължи позицията си на Путин“). Ами ако Тръмп, за да избегне война с Русия и да запази властта си, е обещал да „удовлетвори“ американския военно промишлен комплекс „създавайки“ война другаде? Разбиване на Евразийския съюз между Москва, Пекин и Техеран, с удар не в Русия, а в Китай, започвайки от непосредствените му съседи и партньори (икономически и политически) – Северна Корея и Мианмар?
С пълно право можем да бъдем критични към Аун Сан Су Чи, която е виновна поне за сериозните пропуски и явно некоректен подход в контекста на етническите малцинства в страната си. Но това не ни освобождава от други насоки и обекти на нашата критика и подозрение. Аун Сан Су Чи е лицемер и нейната Лига отдавна е загубила всякакво политически ценно съдържание. Но това не означава, че тя е виновна за всичко – насилията в Бирма започнаха много преди Су Чи да дойде на власт. Това не означава непременно, че намеренията на най-яростните ѝ критици днес са толкова искрени и честни за колкото искат да се покажат.
Може би Су Чи се превръща пред очите ни в следващия Саддам Хюсеин, бивша любимка и галеничка на Запада, подкрепяна от потока от американски долари, която се вписа в „черния списък“ на САЩ само защото се вкопчи в друг съюзник и реши да прави нещата по свой собствен начин, а не под диктата на Белия дом и Уолстрийт. В същото време, западният либерал може да се утеши – след десетилетия ислямофобия, която превърна в руини не една мюсюлманска държава, доведе до сериозна ескалацията на расово и религиозно насилие в САЩ и Европа, той сега не е расист, не е ислямофоб, тъй като „тъжи” за мюсюлманите в Мианмар, и дори подписва петиция в Интернет за тях. А когато Вашингтон, под прикритието на някаква международна коалиция, свали от власт Су Чи, междувременно прекръстена „азиатският Хитлер с пола“, още един милион души ще загинат в поредната „хуманитарна военна намеса“, процесът на ограбването и заемането на земята ще продължи и този път в полза на американската и вероятно английска промишлености, несмущавани от никого, защото ние, както бирманските селяни, позволихме да ни разказват приказки от 1001 нощ, че проблемът е религията.
Текстът бе за пръв път публикуван в полския ляв портал „Страйк“.
About The Author
