Учители на 24 май: Уморени сме, изнемогваме!

24 май е повод не само за празник, но и за споделяне на истини. Една от най-премълчаваните истини в дебата за образованието е огромната натовареност на редовия учител – този, който всекидневно работи с децата. Затиснати в тройно менгеме между чиновници началници, които никога не са влизали в класна стая, все по-претенциозни родители и отговорностите пред учениците,

от тях се изисква да бъдат свръхчовеци.

Може ли хем да учиш деца, хем да ги възпитаваш, да отговаряш за тяхната сигурност, а и развлечения, вътре в класната стая и в двора, да отговаряш пред родители, а и ръководители, като в същото време си винтче в една огромна бюрократична машина, която изисква от теб изпълнението на хиляди формални задачи?! Обикновените хора с едно дете не могат да се справят, а какво остава за също един такъв обикновен човек с цял клас, по 8 часа на ден! При това да вижда, че формалностите са истински безумия, бутафорна форма на „грижа за ученика”. И по тази бутафория чиновниците да го оценяват него самия!

В интернет в момента скорост набира петиция, която поставя ред текущи проблеми в българското училище и цели облекчаване на пренатоварения учител. Както става ясно от текста ѝ, ненужната бюрокрация  се продуцира от Министерството на образованието и науката (МОН). Инициатор на петицията е колективът на ОУ „Христо Смирненски” – Провадия, и въпреки не добрата разгласа, до момента са се подписали около 600 души. Петицията е отправена към преподаватели, родители, други граждани и цели поставянето на грижата за ученика в основата на образованието. Малко преди 24 май исканията бяха

пратени в МОН, но отговор до момента… няма.

Протестът засега не ражда нищо. А ето ги и исканията:

• Разтоварване на българския учител от огромния брой бюрократични задължения. В последните години количеството документи, които всеки един учител или директор трябва да попълва всеки ден, седмица, месец и учебен срок, нарасна неимоверно и заема значителна част от работния ден на педагогическия персонал. Повечето бюрократични задължение не само че са абсолютно безсмислени, но и отклоняват учителя от основаната му мисия – да бъде близо до учениците.
• Въвеждане на електронна документация, която да бъде единствено легитимна. В момента, ако някой документ има електронна форма, той задължително трябва да се попълва и на хартия. В 21 век се налага учители да прекарват десетки работни часове, пишейки на ръка в бележници и дневници.
• Отмяна на Наредбата за приобщаващо образование на МОН, обнародвана в Държавен вестник, бр. 89 от 11. 11. 2016 г., и приета с ПМС № 286 от 04.11.2016 г. Тази наредба постига точно обратните резултати – тя изисква попълване на ненужни документи и въвежда абсурдни задължения, спъващи същинската работа на учителите. На практика документът отнема времето и енергията, които учителите биха вложили за работа с учениците, обект на тази наредба.
• Гарантиране на приобщаващото образование с адекватни средства и отпускане на необходимия човешки и финансов ресурс. Приобщаването е път към освобождаването на потенциала у всяко дете. Невъзможно е обаче несвободният, лишен от време и енергия за творчество учител да възпита свободни хора.
• Адекватни мерки срещу постоянната умора и изтощение сред учителите. Тези явления са типични за всяко българско училище и са пряко свързани с увеличаващото се насилие. Раздвояването на класните ръководители между необходимостта да общуват с учениците си и задължението да „фабрикуват” десетки документи всяка седмица не позволява на учителите да се посветят изцяло на мисията си. Без ведро настроение и чувство за хумор възрастният човек не може да помогне на децата да се справят с агресията.
• Спиране на постоянното психологическо насилие над директори и учители, които държавната образователна администрация  упражнява чрез писма, заповеди, наредби и постановления. Лошото планиране от страна на администрацията рефлектира в постоянно изискване на спешни документи „за вчера“ от педагогическия персонал.
• Една насъщна необходимост – учителската квалификация – в момента също се осъществява главно чрез море от планове, протоколи, таблици за квалификационни кредити. А фактически нищо наистина ценно за развитието и усъвършенстването на учителите не се прави, защото липсват достатъчно пари за това. И перспективата, която се задава в това отношение – със задължителното самооценяване и т. нар. портфолиа, изглежда още по-ужасяваща.
• Да се промени изцяло концепцията за ролята и функциите на МОН и Регионалните инспекторати по образование. Хората, които не се грижат непосредствено за децата, а работят в администрацията на образованието, да имат задачата да се грижат за учителите, а не да им пречат да си свършат

  

  работата. Да отговарят на писмата ни, да обмислят заедно с нас проблемите в училище. А не да ни заливат с наредби, постановления и допълнителни разпоредби. Да се научат да очакват писмата ни и на тях да отговарят. Да идват на училище не за да „инспектират”, а за да проучват условията и да търсят – заедно с нас – изход. Защото промяната на думата „инспектор” с „експерт” е само един етикет, ако „експертът” си остане глух и сляп за истинското състояние на нещата. Не може обществото да очаква ефективно и мъдро справяне с проблемите в училище, ако там работят уморени, потиснати и несвободни хора, лишени от време и енергия за творчество.

Всичко това не е просто патетика. По същото време, далеч от провадийските учители, пред медиите от бумащина простена и директорът на столичното 148-о ОУ. „Уморени сме, изтощени, изнемогваме!”, крещят българските учители. Има ли кой да ги чуе?