С воински почести на 15 януари Куба посрещна урните с праха на своите 32-ма бойци от охраната на венецуелския президент Николас Мадуро. Те загинаха, защитавайки го при атаката на американските спецчасти срещу Венецуела на 3 януари, когато венецуелският държавен глава и съпругата му Силия Флорес бяха отвлечени в САЩ.
Падналите в боя са двама полковници, един подполковник, четирима майори и носители на други военни звания, на възраст от 26 до 67 години. Списъкът с имената им бе оповестен от кубинското правителство още на 6 януари. Освен загиналите, сред кубинските бойци има и неколцина ранени, които също са транспортирани от Венецуела в Куба.
Поклонението бе в сградата на министерството на кубинските Революционни въоръжени сили в Хавана, където хиляди и хиляди граждани отдадоха почит към героите. Пред урните им се поклониха също генерал Раул Кастро и президентът на Куба Мигел Диас-Канел.
На 16 януари на площадката „Антиимпериалистическа трибуна“ пред разположеното на крайбрежния булевард „Малекон“ посолство на САЩ се състоя масов митинг в памет на 32-та кубински герои. Митингът остро осъди американското нападение над Венецуела и отвличането на президентската ѝ двойка. Решително осъдени бяха и заканите на американския президент Доналд Тръмп, отправени през последните дни към Куба. Проведе се и масов „Марш на борческия народ“. Включилите се в него около половин милион души преминаха с лозунги и скандирания покрай посолството на САЩ.
На митинга слово произнесе президентът на Куба Мигел Диас-Канел. Ето какво каза той:
Слава и чест на нашите герои, паднали в битка!
Скъпи роднини,
Другари по оръжие и приятели на нашите бойци,
Съотечественици,
На 3 януари 2026 г., в най-тъмния час преди разсъмване, докато благородният ѝ народ спеше, Венецуела бе подло нападната по заповед на президента на Съединените щати Доналд Тръмп.
Отново се потвърждава, този път в собствената му родина, пророческата мисъл на Боливар, че „Съединените щати сякаш са предопределени от Провидението да измъчват Америка с нещастия в името на свободата“, както и предупреждението на Ернесто Че Гевара, че „на империализма не може да се има доверие, ни най-малко, никак“.
Бомби и отвличане бяха отговорът на Съединените щати на изявленията на венецуелския президент, който часове по-рано изрази готовност да води диалог по всеки въпрос.
Това беше тежка утрин за Куба, когато пристигнаха първите новини за коварната атака срещу няколко щата на братската страна, където стотици кубински сътрудници изпълняват своите мисии.
Минаха горчиви часове на възмущение и безсилие, след като стана известно, че президентът Николас Мадуро Мороc и съпругата му Силия Флорес са били отвлечени.
Ние, които приемаме смелите бойци от Личната охрана като част от нашето семейство и познаваме тяхната спартанска решимост да защитават живота, поверен на тяхната грижа, знаехме още преди да бъде потвърдено, че те ще се държат като титани до последната си битка.
„Само през трупа ми ще могат да отведат или убият президента“, бе заявил неведнъж старши полковник Умберто Алфонсо Рока, началник на малката група кубинци, които в онази утрин защитаваха президентската двойка с цената на собствения си живот.
Те, заедно с бойците от Революционните въоръжени сили, които също паднаха под бомбардировките на нападателите, обобщават в своите забележителни служебни досиета всички качества, които отличават героите – кубинските герои!
Така те прекрачиха националните граници, за да се превърнат в примери в историята на борбите за обединена Америка – мечта, която Боливар и Марти така и не успяха да осъществят.
Свещените останки на нашите 32-ма сънародници пристигнаха вчера в родината, като вечни воини на неизменното ни единство. Те са единствената възможна мяра за доблестта и характера на кубинците, верни на братството, изковано още от времето на Боливар, възпято от Марти и станало вече легендарно чрез съкровената връзка между Фидел и Чавес, лидерите на регионалната интеграция, която за няколко години ликвидира неграмотността, възвърна зрението и даде медицински грижи и възможност за развитие на милиони венецуелци и на други жители на нашата Латинска Америка и Карибския басейн.
Организаторите на нападението и отвличането на президента Мадуро и съпругата му, прибягвайки до най‑омерзителните методи на фашизма, изплетоха гъста мрежа от лъжи и клевети срещу боливарските лидери, преди да се нахвърлят малодушно върху Венецуела.
Потъпквайки открито границите на международното право, което досега гарантираше поне минимално цивилизовано съжителство между народите, настоящата администрация на Съединените щати отвори вратата към епоха на варварство, грабеж и неофашизъм, без да се интересува какво може да означава всичко това – повече война, разрушение и смърт.
Новината за агресията ни потресе. Повече от 25 години Куба и Венецуела споделят идеали и дела в името на един по‑добър възможен свят, готови да завоюват пълна справедливост по пътищата на социализма, но всяка страна със своите методи и различни реалности.
Само онези, които не познават стойността на приятелството, солидарността и сътрудничеството, изковавани между народите, могат да объркат отношенията между кубинци и венецуелци с обикновен бизнес или вулгарна размяна на стоки и услуги.
Преди всичко ние, кубинците и венецуелците, сме братя!
Да дадеш собствената си кръв и дори живота си за братски народ може да е странно за другите, но не и за кубинците.
Американски служители признаха с изненада, но и с нескрито възхищение, храбростта на тази шепа мъже, които, при явно превъзходство на силите и огневата мощ на противника, оказаха яростна съпротива на похитителите, като дори раниха неколцина от техните бойци и, доколкото знаем днес, извадиха от строя частично едно от техните транспортни средства.
Колкото и да настояват да възхваляват своите войници, маскирани с каски и бронежилетки, с уреди за нощно виждане, свръхзащитени от самолети, хеликоптери и рояци дронове, насред умишлени прекъсвания на тока, нападението на терористите от „Делта“ не беше разходката, както разказаха пред света. Някой ден ще узнаем цялата истина, но дори Тръмп не успя да отрече, че неколцина от нападателите са били ранени.
Нашите смели бойци, с конвенционални оръжия и без други „жилетки“ освен морала си и своята вярност към изпълняваната мисия, се биха до смърт и нанесоха поражения на своите противници!
Никой от тях не беше свръхчовек, те бяха достойни военни, формирали се в етичната школа на Фидел и Раул, в дух на патриотизъм, антиимпериализъм и единство, наследници на идеите на Антонио Масео, който увековечи Барагуа със своя мъжествен отказ да преговаря за мир без свобода, и на Хуан Алмейда, който извика под дъжд от куршуми сред поле от захарна тръстика: „Тук никой не се предава!!!“
Настоящият „император“ на Белия дом и неговият безчестен държавен секретар не спират да ни заплашват. „Няма накъде по-голям натиск да се упражни“, каза Тръмп, в мълчаливо признание за крайностите, до които е ескалирала блокадата, наложена на Куба вече повече от шест десетилетия.
„Да нахлуем и да разрушим това място“ – ето какво им остава според тяхната имперска логика, за да ни подчинят. Гротескната фраза, която предизвика дълбоко възмущение сред кубинския народ, може да се тълкува само като подстрекателство към безмилостно клане в една страна, която никога не е проповядвала омраза към друга.
Кубинският патриотизъм е изразен доста отдавна от Марти в стихотворението „Абдала“: „Любовта, майко, към родината / не е нелепата любов към пръстта, / нито към тревата, която тъпчат нозете ни; / тя е непоколебима омраза към онзи, който я потиска, / тя е вечна ненавист към онзи, който я напада“.
Кубинският народ не е станал антиимпериалистически по учебник. Империализмът ни направи антиимпериалисти. Но не само Куба, а и светът ще става все по‑антиимпериалистически след това посегателство срещу всички международни норми, след тази обида към човешкия разум и достойнство, след този акт на престъпна надменност, с който една суверенна държава е нападната от империя, презираща останалите народи.
Всички победи на кубинския народ са свързани със силата на единството. Всеки път, когато патриотичните сили са се разделяли, сме губили. Всеки път, когато са се обединявали – сме побеждавали. Враговете на нацията знаят това добре и затова залагат на разбиването на това единство.
Настоящите им заплахи ни напомнят за предишвите, отправяни от почти всички американски администрации, контролирани от така наречените „ястреби“, привърженици на войната. Дали днешните „ястреби“ знаят, че революционната стратегия за отбрана, известна като „Война на целия народ“, се роди в отговор на най-тежките заплахи от други „ястреби“? Дали знаят колко инвестираха техните войнстващи предшественици в „ерата пост-Кастро“, след като се провалиха във всички опити да унищожат едно нерушимо лидерство?
През последните дни младежи разпространиха масово в мрежите една история за рибата пикуа (баракуда – б. р.), преживяна и разказвана от Фидел. Той описва как, плувайки под водата, видял една пикуа да идва към него и първата му реакция била да отстъпи. Но веднага размислил и се хвърлил към агресивната риба, която изчезнала от погледа му. Така трябва да се действа пред империята, която е пикуа, пираня, акула и хищник. Но подчертавам и повтарям един факт: именно кубинските младежи направиха това видео популярно в мрежите.
Тук сме – не един, а милиони продължители на делото на Фидел, на Раул и на тяхното героично поколение. Ще трябва да отвлекат милиони или да ни заличат от картата, и пак завинаги ще ги преследва духът на този малък архипелаг, който е трябвало да бъде смазан, защото не са могли да го подчинят.
Не, господа империалисти, не изпитваме абсолютно никакъв страх от вас! И не ни харесва, както каза Фидел, да ни заплашват. Няма да ни сплашите!
Като сноповете тръстика, завързани в центъра на герба, единството е най-мощното оръжие на нашата Революция.
Скъпи съотечественици,
Няколко другари, които бяха на първата огнева линия, вече са в родината, с тела, осеяни с шрапнели, като медали за храброст. Един от тях, подполковник Хорхе Маркес, беше този, който удари хеликоптер и кой знае колко души от екипажа му. Направи го, стреляйки със своето противовъздушно оръжие, въпреки че беше ранен и кървеше обилно от единия крак.
Кураж е думата, с която всички описват сблъсъка с агресорите. И назовават старши полковник Ласаро Еванхелио Родригес Родригес, който оглави опита за спасяване на първите паднали, докато един от вражеските дронове не го порази. „Раниха ме. Да живее Куба!“, бяха последните му думи.
Когато изглежда, че светът погребва и последната си утопия, че парите и технологиите стоят над всички човешки мечти, че човечеството се уморява, точно в този миг 32-ма смели кубинци отдават живота си и се извисяват в яростна битка до последния куршум! До последен дъх! Няма враг, способен да уплаши такъв героизъм.
Прекършената без време младост на повечето от падналите в бой ни припомня стиховете на Марти за осемте студенти по медицина, убити от испанската метрополия през 1871 г.: „Скъпи покойници, вие, които някога /бяхте мечтите на моята родина“. Всичко, което знаем за техните лични истории, за любовта и храбростта, които отличаваха действията им, за отдадеността и себеотрицанието, с които влязоха в бой, прави болката още по-остра, болка, която не стихва, а възвисява още повече патриотизма и щедростта на кубинците. Днес ненадминатата дефиниция на Марти, че „Родината е човечество“, има 32 нови лица, 32 нови истории.
Те не само защитиха суверенитета на Венецуела, президента Николас Мадуро и съпругата му Силия Флорес; те защитиха човешкото достойнство, мира, честта на Куба и на нашата Америка. Те бяха мечът и щитът на нашите народи срещу настъплението на фашизма. И ще бъдат завинаги символ, доказателство, че няма малък народ, когато неговото достойнство е толкова твърдо!
Благодаря ви за куража и примера, другари!
Днес прегръщаме техните близки – майки, бащи, съпруги, деца, внуци, братя, сестри, баби и дядовци, техните другари по оръжие и приятели. Болката не се споделя, каза навремето Главнокомандващият на траурната церемония за мъчениците от Барбадос. „Болката се умножава. (…) И когато един енергичен и мъжествен народ плаче, несправедливостта трепери!“ Силвио (Силвио Родригес е известен кубински бард . б. пр.) пееше тогава: „Нека трепери несправедливостта, когато плаче каленият в битки народ на Фидел“.
Куба не заплашва и не предизвиква! Куба е земя на мира! Именно тук, в Хавана, и по кубинска инициатива, преди дванадесет години, по време на Втората среща на върха на CELAC (Общност на латиноамериканските и карибските държави – б. пр.) Латинска Америка и Карибите бяха провъзгласени за Зона на мира – едно постижение, брутално разкъсано от фашисткия удар във Венецуела.
Този стремеж към мир по никакъв начин не накърнява готовността за битка в защита на суверенитета и териториалната цялост. Ако бъдем нападнати, ще се бием със същата ярост, която ни завещаха поколения смели кубински бойци- от войните за независимост през XIX век, през Сиера Маестра, нелегалната борба и Африка през XX век, до Каракас в този XXI век. Не е възможна нито капитулация, нито отстъпление, както и никакъв вид разбирателство на основата на принуда или заплаха.
Куба не трябва да прави никакви политически отстъпки, и това никога няма да бъде на масата в преговори между Куба и САЩ. Важно е да се разбере: винаги ще бъдем готови за диалог и подобряване на отношенията между двете страни, но при равни условия и на основата на взаимно уважение. Така е било повече от шест десетилетия. Историята и сега няма да бъде по-различна!
На империята, която ни заплашва, казваме: Куба – това сме милиони! Ние сме народ, готов да се бие, ако ни нападнат, със същото единство и ярост като 32‑та кубинци, паднали на 3 януари.
Съотечественици,
Да вървим единни! И пред паметта на техния героичен пример, нека се закълнем:
Родина или смърт! Ще победим!
Родина или Смърт! Ще победим!
Родина или Смърт! Ще победим!
Винаги до победа!
Речта на президента Мигел Диас-Канел бе емоционално съпровождана със скандирания и аплодисменти от около половинмилионното човешко множество, събрало се на митинга и преляло след това в шествието „Марш на борческия народ“.
Междувременно кубински медии разказват и за някои от ранените на 3 януари кубински бойци, като например полковник Педро Ядин Домингес, който отиде в инвалидната си количка и с незаздравели военни рани да се поклони пред паметта на падналите си бойни другари.
Той разказва пред в. „Гранма“ за тежката битка и благодари за грижите, които са били положени за сериозните му рани във венецуелска болница. На свой ред офицерът Йоандрис Варона Торес разказва не само за неравното сражение с превъзхождащите сили на противника, но и как въпреки ожесточения вражески огън е успял да изнесе от бойното поле телата на всички загинали кубинци, за да бъдат почетени в родината и да легнат завинаги в родна земя.
На 16 януари Асоциацията за приятелство България – Куба публикува в София следната своя декларация:
Асоциацията за приятелство България–Куба категорично осъжда ескалацията на заплахите срещу Република Куба, отправени от представители на администрацията и политическия елит на Съединените американски щати, в контекста на извършената военна агресия срещу Боливарска република Венецуела. Тези действия разкриват целенасочена политика на сплашване и разширяване на конфронтацията, която застрашава Латинска Америка и Карибите като зона на мир. Отдаваме почит на 32-мата кубински бойци интернационалисти, загинали в защита на законно избрания президент Николас Мадуро по време на военната агресия на САЩ срещу Венецуела на 3 януари.
През последните дни президентът Доналд Тръмп, както и високопоставени представители на неговата администрация и Конгреса на САЩ, отправиха директни и завоалирани заплахи към Куба, включително ултиматуми за „сделка“, предупреждения за „последствия“, открити внушения за смяна на политическата система и публични изявления, че „дните на Куба са преброени“. Тази реторика, съчетана с икономическа блокада, санкции и демонстрация на военна сила, представлява грубо нарушение на принципите на суверенитет и ненамеса.
Особено тревожни са изказванията, които целят да внушат, че след агресията срещу Венецуела Куба е следващата цел. Подобна логика превръща Латинска Америка и Карибите от призната зона на мир в поле за геополитически експерименти и военен натиск, с непредвидими последици за регионалната и глобалната сигурност. Подобни заплахи бяха отправени и към Мексико и Колумбия – държави, които, независимо от различията си, са подложени на натиск, условия и обвинения, целящи да ги принудят да се подчинят на външно наложени политически и военни решения. Тази практика представлява грубо нарушение на принципите на суверенитет, равноправие между държавите и ненамеса във вътрешните работи.
Заплахите не се ограничават до региона. В същия период администрацията на Доналд Тръмп си позволи безпрецедентни изявления, насочени срещу териториалната цялост на Гренландия, както и открити нападки и условия към съюзници от НАТО, поставящи под съмнение самите основи на колективната сигурност. Това показва, че става дума не за отделни инциденти, а за цялостен модел на поведение, при който силата и принудата се издигат над правото, договорите и международните ангажименти.
Изключително опасно е, че президентът на ядрена държава и на най-мощната военна сила в света открито заявява, че действията му не се ръководят нито от международното право, нито от общоприети морални норми, а единствено от собствения му, при това открито съмнителен, морален компас. Подобно поведение превръща личната воля на човек изпаднал в неоимперски делириум в критерий за легитимност и поставя световния мир в състояние на постоянен риск.
Асоциацията за приятелство България–Куба подчертава, че действията и заплахите на администрацията на Тръмп представляват заплаха не само за Куба, Венецуела и народите на Латинска Америка и Карибите, но и за глобалния мир и международния ред, основан на правила, диалог и равноправие между държавите.
Изразяваме пълната си солидарност с народа и правителството на Република Куба и с всички държави, които са обект на заплахи, натиск и шантаж. Призоваваме международната общност да прекрати политиката на двоен стандарт, да отхвърли езика на ултиматумите и да предприеме реални действия в защита на международното право, суверенитета и мира.
Мълчанието и бездействието пред подобна ескалация не са неутрална позиция – те са форма на съучастие, която насърчава нови агресии и приближава света към още по-опасна конфронтация.
About The Author
