Ману Пинеда, бивш испански евродепутат от „Левицата“, вестник „Публико”
Събитията, натрупали се в навечерието на настоящата криза (с нападението н САЩ над Венецуела – б. р.), сочеха с обезпокоителна яснота към по-нататъшна ескалация: атаки срещу кораби, отвличане на петролни танкери, разрешаване на тайни операции на ЦРУ и разполагане в Карибието на безпрецедентен военен контингент, в това число ключови стратегически активи.
В този контекст Съединените щати атакуваха венецуелска територия на множество места в ранните часове тази сутрин. Към момента на писане на този текст, президентът президентът н САЩ разпространи в своите социални мрежи твърдението, че е отвлякъл президент (н Венецуела- б. р.) Николас Мадуро и съпругата му. Тази информация засега не е потвърдена или отречена от венецуелското правителство.
В същото време съобщението е част от поредица от събития, които, ако бъдат потвърдени, биха представлявали военна агресия с исторически размери. Мащабът на случилото се поставя Латинска Америка пред първата пряка военна агресия от страна на Съединените щати след нахлуването в Гренада през 1983 г. (авторът е пропуснал интервенцията на САЩ в Панама през декември 1989 г. – б. р.))
Това би било действие, лишено от каквато и да е международна правна основа и извършено дори без опит за създаване на подобие на законност. Нарушаването на международното публично право тук се явява като приета и провъзгласена практика.
Администрацията на Доналд Тръмп превърна в норма едностранните санкции, присвояването на стратегически ресурси, икономическата принуда срещу суверенни държави и делегитимирането на многостранните механизми, когато те разследват съюзниците им. Санкционирането на членове на Международния наказателен съд за разследване на Бенямин Нетаняху, кражбата на петролни танкери, съпроводени с публично хвалене за присвояване на товара им, и налагането на принудителни мерки срещу страни като Мексико, Колумбия и Бразилия, защото са упражнили суверенитета си, представляват последователен модел на поведение. Към това се добавят изрични декларации за анексиране или териториален контрол под претекст за „национална сигурност“, като например обявяването на желанието да се притежава Гренландия, защото Съединените щати „се нуждаят от нея“.
Това далеч не са изолирани инциденти. Тези събития изразяват доктрина за власт, основана на сила, сплашване и съзнателно пренебрегване на всякакви нормативни ограничения. Този модел отразява концепция за власт, която презира международното право, превръща насилието в критерий за легитимност и представя имперската експанзия като естествено право на най-силния.
В тази логика политическото лидерство е изградено върху нарцистичното възвеличаване на властта и откритото оправдание на потъпкването на всяка норма. Резултатът е системна опасност за човечеството и за самото оцеляване на планетата: никога досега такъв открито самореферентен профил, лишен от етични ограничения, не е акумулирал такава концентрация на военна, икономическа и медийна мощ.
Реакцията на международната общност изисква прекъсване на инерцията на ритуалните декларации и официалните изявления за загриженост. Историята показва, че фашизмът, когато приема империалистическа и експанзионистична форма, напредва там, където не среща организирана съпротива.
Опитът от ХХ век потвърждава, че декларациите не спират агресията. Ефективното сдържане изисква политическа координация, дипломатическа твърдост и пропорционални действия, които защитават суверенитета и международното право. Сблъсъкът с този неофашизъм включва поемане на политически, икономически и дипломатически разходи и изграждане на съюзи, способни да наложат реални ограничения на произволното упражняване на власт.
В този сценарий организираните граждани играят решаваща роля. Защитата на демокрацията и суверенитета на народите изисква устойчива социална мобилизация, присъствие по улиците и директно предизвикателство към правителствата да действат съгласувано. Пасивността, пресметливостта и въздържаността доведоха до опустошителни последици.
Геноцидът, който Израел, със спонсорството, подкрепата и защитата на Съединените щати, извършва срещу палестинския народ в Газа, представлява болезнено доказателство за последиците от безнаказаността и подчинението на законността на силата. Демократичната последователност днес изисква активна, видима и устойчива позиция.
В този контекст Венецуела се превърна в бастион срещу тази съвременна форма на фашизъм. Защитата на нейния суверенитет се основава на фундаментален принцип на международното право: самоопределението на народите и неприкосновеността на тяхната територия. Когато този принцип бъде нарушен без отговор, се създава прецедент и агресията се нормализира. Ако Венецуела падне, веригата от атаки неизбежно ще достигне до други страни и региони. Ето защо защитата на Венецуела придобива смисъл, който надхвърля нейните граници и се превръща в защита на международен ред, основан на споделени норми, а не на закона на по-силния.
Историческият момент ни поставя пред недвусмислен избор. Единството срещу неофашизма изисква много повече от думи или символични жестове. То изисква организация, мобилизация и политически решения, способни да спрат ескалацията.
Алтернативата е фрагментация, изолация и последователно поражение на народите, борещи се поотделно. Пред лицето на агресията, споделеният суверенитет и международната солидарност отварят хоризонт на ефективна съпротива. Пред лицето на безнаказаността, координираните действия утвърждават достойнството на народите и върховенството на закона.
На този исторически кръстопът мълчанието и неутралитетът се равняват на това, да се предадеш. Съзнателните и колективни действия утвърждават реалната възможност за различно бъдеще.
About The Author
