Майката на 12-годишния Ахмад Зейдан е застреляна пред очите му, докато се опитвала да намери храна за гладуващото си семейство в един от новите разпределителни пунктове в Газа, спонсорирани от САЩ. Той лежал до тялото ѝ с часове, страхувайки се да се изправи и да побягне, защото всяко движение могло да му струва живота.
Смъртта на майка му е една от многото през последните дни, причинени от израелските сили по пътя към или в обекти, управлявани от Хуманитарната фондация на Газа (GHF). В неделя, 1 юни, бяха убити повече от 30 души. В понеделник, 2 юни, бяха убити трима. Във вторник, 3 юни, бяха убити 27 души . В неделя, 8 юни, бяха убити четирима. Във вторник, 10 юни, бяха убити 17 души. В сряда, 11 юни, бе съобщено 60 убити души. (Масовите убийства продължават буквално всеки ден. На 18-ти юни израелски танкове убиха поне 59 души, чакащи за помощ. Бел. прев.)
В Газа, гладът се използва като военно оръжие от началото на геноцида, за да ни отслаби и контролира. Когато американската хуманитарна организация започна да подготвя пунктове за разпределение, за да осигури хранителни доставки за хората в Газа, тя даде искрица надежда, че този глад най-накрая ще бъде облекчен. Сега няма никаква надежда. Тези пунктове за помощ са се превърнали в смъртоносни капани. Мрачно ми напомня за епизода „Червена светлина, зелена светлина“ от „Игра на калмари“, само че в Газа никой не печели.
В разпределителния пункт Нецарим отслабените от глад хора изминаха до 15 км по горещия пясък, но след като пристигнаха, бяха спрени на бариери и принудени да преминат през тях един по един. След това бяха отведени в зона, заобиколена от огради, където по земята бяха разпръснати кутии с основни продукти, което предизвика трескаво боричкане. Хората се бореха отчаяно, за да ги достигнат.
Някои взеха само неща, които смятаха за ценни, като например брашно, което стана недостъпно, и оставиха останалото. Нямаше ясни системи за приоритизиране на уязвимите лица, като вдовици, ранени или възрастни хора. Сцената приличаше на това да хвърлиш месо в клетка на гладуващи лъвове и да ги гледаш как се борят за оцеляване. Разбира се, печелят само най-силните.
Само след 10-15 минути танковете започнаха да се приближават към оградите и откриха огън по тълпата, като стреляха по всички – и по млади, и по стари. Хората започнаха да бягат, отчаяно опитвайки се да избягат. Някои носеха малкото, което успяха да грабнат, други бягаха с празни ръце. Виждаха как хората падат около тях, но не можеха да спрат, за да помогнат. Да спрат означаваше да умрат.
Някои от тях се измъкнаха живи от посещенията си в пунктовете за помощ. Чух как съседът ми се връща от пътуване, продължило повече от четири часа. Той се обаждаше на децата си: „Баба, Баба, донесох ви хляб! Баба, донесох ви захар!“ Погледнах през прозореца и видях децата му да крещят от радост и да го прегръщат. От него капеше пот, беше облечен само с жилетка. Ризата му беше вързана на гърба, пълна с малкото количество помощи, които беше успял да събере.
Хората са отчаяни. Хората са гладни. Ние не сме лоши хора. Не сме агресивни или диви. Ние сме хора, които ценят достойнството си повече от всичко. Но гладът, с който се сблъскваме, е неописуем. Храната е право, а не привилегия, за която трябва да се борим. Но въпреки това сме подложени на глад. Просто няма какво да ядем. Когато отиваме на пазарите, няма нищо. Пътищата са пълни с въоръжени мъже, които се насочват към слабите, за да вземат всяка помощ, до която успеят да се доберат. След това търговците я вземат и я продават на изключително завишени цени.
За разлика от това системата за помощ на ООН предлагаше различен модел, който е структуриран, хуманен и основан на общността. Баща ми, който е учител в училищата на ООН, работеше с тях при разпределянето на хранителни продукти и консумативи за хората. Помощта се раздаваше от познати, доверени членове на общността – учители, съседи – под закрилата на местната охрана. Най-важното е, че хората бяха третирани с достойнство.
Системата е разделена на месечни кръгове, които започват с големите семейства и след това преминават към по-малките, като всяко семейство има регистрационен номер. Всяко семейство в Газа получаваше своя справедлив дял чрез тази система – брашно, газ, захар, олио и други стоки от първа необходимост – всичко това се разпределяше чрез купони по организиран и достоен начин.
Въпреки че нямаше много видове храна, поне не умряхме от глад. Имахме достатъчно храна, за да напълним стомасите си. Днес ние гладуваме. Това е всичко друго, но не и хуманитарна помощ. Това е унижение, нищо повече.
*Есраа Камар е писател, живеещ в Газа
About The Author
