Изминаха 440 дни. 440 дни постоянни бомбардировки. Безспир. 440 дни глад. След 17 години обсада и затвор. Десетки хиляди избити. Ранени. Осакатени. Пленени. Подложени на глад. Над 17 000 избити деца. Усеща се сякаш сме видели как ги убиват едно по едно. 440 дни хората в Газа споделяха на живо картини от собствените си екзекуции, от това как ги изгаряха живи. И не можем да сложим край на всичко това.
Тръмп каза, че ако заложниците не бъдат освободени през януари, ще настъпи истински ад. Какво говори той? Та адът вече е тук! Той започна да настъпва 16 години преди 7 октомври. И разбира се никой не говори за палестинските заложници.
Трудно е да повярваме, че идва още една Коледа, а геноцидът не спира. Напротив: той се разраства. Думите ни свършиха. Чувстваме се безсилни. За политиците, които вземат решения, е приемливо всичко това да продължава. За тях е лесно да прежалят палестинците – и те го съзнават. Те просто гледат.
И не е като да предстои ужасите на този геноцид да бъдат разкрити едва когато всичко приключи. Не, всичко е добре документирано. Всички ние сме свидетели. Дори извършителите, безмилостните войници и техните господари, споделят картините на своите скверни престъпления против човечеството и се хвалят с тях. За тях нашето изличаване, нашето изтребление е наслада.
Израелските медии съобщиха за войници, състезаващи се в произволното избиване на възможно по-голям брой цивилни. И не става дума само за войници, „изпълняващи заповеди“. Стана развлекателна дейност: човек може да се изкачи на някой хълм и да гледа на живо как ни екзекутират – има специално туристическо място за това. Или пък на разходка с корабче за цялото семейство! Ведър следобед на ликуване от бомбите над Газа. За тях това е забава. Не ни смятат за хора. Защото по тяхната логика това беше колонизация на земя, „празна“ от човеци, макар да знаеха, че там винаги все някой е живеел.
И въпреки всичко, това бяха и 440 дни на твърдост, и дори на красота. Мисля за нашите герои на Газа: лекарите, медицинските сестри, спасителите, доброволците – за всички онези, жертвали се и дали всичко за своите ближни. Мисля за хората, които организираха класни стаи в бежанските палатки. За хората, които свиреха музика на изселените деца, за да им дарят усмивка сред мъченията и разрухата. За готвачите, които приготвяха казани с храна. И за най-мъничките деца, които се грижеха за своите братя и сестри. Загубата е огромна. Но не сме изгубили нашата вяра, нито нашата обща човечност. Това е красотата, за която говоря.
С особена сила помним крепковерните ни църкви в Газа, които при все бруталността на ставащото наоколо прегърнаха и подкрепиха своите синове и щерки и пострадаха заради тях. Сред геноцида те продължават да се молят и да служат.
Днес питаме: какво стана с човечеството? Наистина ме е страх за човечността по света щом геноцид от такъв мащаб бива нормализиран и дори оправдаван. Страх ме е за душите ни, защото сме привикнали да виждаме образите на деца – безжизнени, изваждани изпод развалините; да виждаме как бомби падат върху брезентови и найлонови палатки, как хора биват подлагани на гладна смърт.
Как станахме така безчувствени? Как гледаме всичко това? Трябва да проведем вътрешна борба. Не можем просто да доволстваме. Трябва да се борим срещу нарастващата апатия. Не бива да спираме, нито да се уморяваме. Ако бихме го направили, това ще означава да изоставим не само хората в Газа, но и собствената си човечност. Ето защо нека продължаваме да говорим за Газа и за хората навсякъде, където са подложени на системно потисничество и убийство – докато това бъде спряно.
Миналата година казах, че мълчанието е съучастие. Сега сме отвъд това. Днес безчувствеността е предателството към човечността. Към вашата собствена човечност и към тази на хората в Газа.
Със също толкова голяма сила трябва да настояваме всички, извършили военни престъпления, да бъдат подведени под отговорност. Не може да нормализираме безнаказаността. Що за свят и бъдеще оставяме на децата си, ако приемем една действителност, в която военнопрестъпниците остават ненаказани, дори поощрени? В която те открито се хвалят със своите престъпления и вместо да бъдат изправени на съд, ги посрещат с аплодисменти в залата на американския Конгрес и с оправдания в европейските парламенти? И същите тези събрания все още се осмеляват да ни изнасят лекции за човешките права и международното право…!
„Никога повече!“ в само лозунг. Празни думи. Защото тези слова трябва да означават „никога вече!“ за всички народи. „Никога повече! се превърна в „отново!“. Отново за превъзходството на едни хора над други. Отново за расизма. Отново за геноцида.
За жалост „никога повече“ се превърна в „отново“ и що се отнася до използването на Светото писание като оръжие, до мълчанието и съучастничеството на западните църкви. Отново църквата застана на страната на властта, на империята.
Днес, след цялото разрушение и изтребление (Газа изличена, милиони бездомни бежанци, десетки хиляди избити), защо все още изобщо се спори дали това е геноцид или не? А когато някой предводител на църквата дори само призове за разследване, той бива упрекнат и това се превръща във водеща новина.
Доказателствата са ясни. Истината е наяве за всички. Въпросът не е дали е геноцид – не за това е думата. Истинският въпрос е този: защо светът и църквата не го наричат така? Много е показателно, когато някой отрича, пренебрегва или се въздържа да използва това определение. Това е признак на двуличие – защото същите тези хора години наред ни разясняваха международното право и правата на човека. Признак е и как гледат на нас, палестинците, както и е признак за моралните им стандарти. То казва зад какво стоят онези, които се отвръщат от истината, отказвайки да именуват насилието с истинското му име.
Или да не би ако признаят реалността – че това е геноцид – те няма да признаят и вината си? Защото това беше война, която мнозина защитаваха като „справедлива самоотбрана“.
Геноцидът някога ще спре. Молим се това да е скоро. Но историята ще запомни кой къде е стоял и какво е изрекъл. И никой няма да може да претендира, че не е знаел. Затова настояваме, че става дума за повече от Газа и Палестина. Понеже у нас, в Палестина, се срещат колониализмът, расовото превъзходство, правото на по-силния, военщината и религиозният фундаментализъм.
Палестина е човешка и морална кауза. За църквата тя е и богословска криза, както наскоро каза един мой приятел. Тя засяга достоверността на нашето свидетелство. В нея се сблъскваме с трагичните последствия на една лоша теология. Всъщност тази криза отива далеч отвъд „лошото богословие“ и идеология. Ционизмът, включително християнският, е идеология на превъзходството. Той е расизъм. Ционизмът превърна Господа в племенно божество по свой образ и подобие. И затова трябва да бъде назован с истинското му име.
Днес също така обаче приветстваме всички, които застанаха на страната на справедливостта и истината; всички, които казаха „не“ на обезчовечаването. Много от тях платиха тежка цена. Приветстваме ви! По своята същност солидарността струва скъпо. През последните 440 дни ние ви чувахме: във вашите църкви, джамии и синагоги, по улиците, в университетите, в правителствените сгради, пред заводите за оръжия – протестиращи, организиращи, оказващи натиск… Чувахме ви.
Скъпи приятели, наистина боли да живеем във време, в което пред очите на света се извършва геноцид, а всички ние сме безсилни да го спрем. Днес се събираме пред образа на Христос сред развалините; помним децата на Газа, децата на Витлеем преди тях и многото други по целия свят, паднали жертва на тиранията на Ирод и днешните му превъплъщения. Избиването на младенците.
„Глас се чува в Рама, писък и горко ридание“, проплака пророкът преди хиляди години (Иер. 31:15). „Рахил плаче за децата си и не иска да се утеши за тях, защото ги няма.“ Глас се чу и във Витлеем, а днес чуваме същия глас в Газа: писък и горко ридание.
Ридаем, съкрушени сме, страдаме. Викаме: „Колко още, Господи? Защо, Боже наш? Защо позволяваш това и защо мълчиш?“ Човечеството пое по пътя на Ирод. То възхвали властта и жестокостта. Възхвали господството, алчността, оръжието и дори изтреблението. Ирод не бе първият, нито последният. Това е логиката на империята. Как така сме направили Бог по неин образ и подобие, как така сме Го превърнали в божество на войната?
Това, наред с другото, е резултат и от претенцията за превъзходство. Дори Господа се опитваме да превърнем в божество племенно, подбиращо и изключващо – божество на един народ за сметка на друг, на една религия за сметка на друга, на една държава за сметка на друга. Човешкият ни расизъм се стреми да направи от Господ расист!
Но питането остава: защо мълчи Той? Колко дълго ще плаче Рахил за децата си? Колко дълго ще плаче Газа? Задавахме този въпрос докато не видяхме как същия този Бог стана плът и сподели нашата съдба. Той преживя своето детство, но не и своята младост . Като дете Той избяга и стана бежанец в Египет, но като млад човек не оживя. Бог бе разпнат, убит от логиката на империята, от обожествяването на властта и екстремизма. Той сподели нашата съдба и страдание и извика както ние викаме днес: „Боже Мой, защо си Ме оставил?“ (Марк. 15:34).
Ето защо миналата година казахме: „Христос е сред развалините“, а тази година казваме: „Христос все още е сред развалините“. Те са неговата ясла. Иисус е при отритнатите, измъчените, угнетените, прокудените. Поглеждаме към Светото семейство и го виждаме във всяко изселено и бездомно семейство, живеещо в отчаяние. В историята на Коледа, Бог върви с тях и ги нарича Свои.
Нека днес помислим за младенеца Иисус, детето на Витлеем. В сърцето на Въплъщението е един младенец. В Своята слабост, Той е нашата надежда, утеха и сила. Това дете разлюля трона на Ирод. Докато някои говорят за своята „Римска империя“ и възвеличават Ирод като „велик“, ние, християните, пеем за дете, родено от бежанци, бягащи от изтребление. Не може и двете.
Моля се образът на Младенеца сред развалините да пусне дълбоки корени в нашите сърца и умове. Той живя между нас и беше в света в най-трудните и сурови обстоятелства (Иоан. 1:10-14). Семейството му пострада много, за да Го защити. Младенците от Витлеем бяха избити, но не всички. Иисус оцеля в геноцида, стана бежанец със семейството Си в Египет, за да се върне в Своята земя и народ, за да служи, да работи и донесе спасение и изкупление. В този дарен с твърдост младенец намираме надежда. Това дете, което днес съзираме сред развалините, някога се изправи пред Пилат и Ирод, пред самата смърт, и ни даде вечно изкупление.
Устояваме с тази надежда и вяра. Отказваме да се предадем на отчаянието, понеже надеждата ни е за възкресение. Сред развалините ще покълне стръкът на живота, обещаващ нова зора, уверяващ ни, че ще дойде жътва, в която тържествуват мира и правдата, и плодът на лозницата ще подхрани идните поколения. Както каза поетът Махмуд Даруиш: „Зрънцата от умиращ житен клас ще изпълнят с жито долината“.
На драго сърце носим призванието си в този страдащ свят и страна. Настояваме да виждаме образа Христов във всяка жертва на потисничество, прокуждение, на войнстващите идеологии на имперското превъзходство. Ще продължим да свидетелстваме за Божията добрина и справедливост.
Изминаха 440 дни на твърдост или както ние, палестинците, казваме: сумуд. Даже 76 години. Но не сме изгубили надежда и няма да я изгубим. Да, това са 76 години Накба, продължаващата наша катастрофа, но и 76 години постоянство – отстояване на справедливостта на каузата ни. 76 години песни и молитви за мир… упорит народ сме. Ще продължим да повтаряме словата на ангелите: „Слава във висините Богу, и на земята мир!“ (Лук. 2:14).
А днес казваме: вярата ни в Господа на истината и справедливостта ни дава надежда. Днес продължаваме да Го призоваваме, тъй като вярваме че Той ни чува и вярваме в Неговата справедливост и доброта – вярваме, че подкпрепя потиснатите. „Зная, че Господ ще извърши съд за угнетените и правда за бедните.“ (Псалом 139:13)
В нашата твърдост и постоянство – сумуд, нека имаме способността да вярваме и знаем, че всеки Ирод ще отмине, че всеки Цезар ще отмре, че империите имат срок на годност, и нека помним, че кротките, а не силните ще наследят земята (Мат. 5:5). В нашата болка и угнетение може би ни се струва, че последната дума е на смъртта, че господар е Ирод. Но благодарение на очите на вярата, виждаме, че последната дума е на Господа: слово на светлина и живот, не на мрак и смърт. На Коледа звучи Словото Божие и то е Христос. Алилуя, Христос се роди! Мир на земята! Така да бъде, амин!
Преподобният д-р Мунзир Исаак е палестински християнски пастор и богослов. Той е пастор на Евангелската лютеранска коледна църква във Витлеем и на Лютеранската църква в Бейт Сахур. Той е и академичен декан на Витлеемския библейски колеж
About The Author
