На 6 декември се навърши една година от убийството на д-р Рифаат ал-Арир от държавата Израел (и съответно от нейния съучастник – САЩ). Ал-Арир беше един от най-важните литературни гласове на Палестина – поет, есеист и професор по английска литература, чието творчество промени живота на безброй хора както в Газа, така и далеч извън нея. Животът му беше брутално прекъснат от израелски въздушен удар, който Euro-Med Human Rights Monitor описва като „хирургически“ и „очевидно умишлен“, насочен конкретно към апартамента на сестра му. Това е вторият път, в който Ал-Арир е мишена на израелски бомби, след като в края на октомври 2023 г. той и семейството му оцеляват след удар по собствения им дом, и дойде след седмици на смъртни заплахи от израелски войници и техни поддръжници заради онлайн активността му – заплахи, подтикнати от редактора на Free Press Бари Уайс, който нарисува мишена на гърба на Ал-Арир в социалните медии. След първия въздушен удар Ал-Арир изказа предположение, че домът му е бил избран, защото е споделял електричество и други оскъдни ресурси със съседите си, „помагайки на хората да живеят „нормално“ въпреки опитите на Израел да ни умори от глад“, или може би „защото говоря с медиите“. Но ако израелските военни и техните поддръжници са се надявали, че ще могат да заглушат гласа на Ал-Арир или да спрат неговата активност, като отнемат живота му, те сериозно са се объркали. Те може и да са убили поета във физическа форма, но посланието му продължава да живее и една година по-късно то е по-силно и по-отчетливо от всякога.
След смъртта на Ал-Арир поемата му „Ако трябва да умра“ се превръща в една от най-четените през XXI век. Тя е преведена на повече от 70 езика, включително китайски, испански, иврит, гръцки, руски и хинди, и е прегледана повече от 33 милиона пъти в социалните мрежи. Тя е носена на ръчно изработени табели по време на улични протести, рецитирана е от известни шекспирови актьори като Брайън Кокс и е изрисувана с графити по стени от Ирландия до Атланта. Ако все още не сте я виждали, тя звучи така:
Ако трябва да умра,
ти трябва да живееш
за да разкажеш моята история
за да продадеш вещите ми
за да си купиш парче плат
и няколко връвчици,
(направи го бяло и с дълга опашка)
за да може едно дете някъде в Газа
когато гледа Небесата в очите,
чакайки баща си, който си е отишъл в пламъци –
без да се е сбогувал с никого,
дори със собствената си плът,
дори със самия себе си –
да види хвърчилото, моето хвърчило, което ти направи, да лети нагоре
и за миг да помисли, че това там е ангел
връщащ любовта
Ако трябва да умра
нека това донесе надежда
нека бъде притча.
Съвършените стихотворения са рядкост, но това е едно от тях. Дори критици, враждебно настроени към политиката и изкуството на Ал-Арир, като Максим Шрайер от списание Tablet, трябваше да признаят, че го намират затрогващо. Ако Ал-Арир не беше написал нищо друго, мястото му в литературната история щеше да бъде гарантирано само от „Ако трябва да умра“. Но както се оказва, той е написал и издал доста неща освен това прочуто стихотворение. Има я книгата му от 2014 г. „ Газа отвръща с думи“, в която събира разкази на свои студенти по литература и представя на света ново поколение палестински писатели. Сега тя е достъпна в мемориално издание, което предоставя актуална информация за това къде е всеки от авторите днес – тези, с които може да се установи контакт. На годишнината от убийството му O/R Books публикува събрано издание на творчеството на Ал-Арер, подготвено от бившия му ученик Юсеф М. Алямал и озаглавено „Ако трябва да умра: поезия и проза“. В тези страници можем да открием по-богат и по-подробен портрет на един учител и писател, който твърде рано си отиде от света.
Четейки „Ако трябва да умра“, първото нещо, което забелязвате е, че Ал-Арир е очаквал смъртта си много отдавна. Всъщност заглавната поема не е написана по време на сегашната атака срещу Газа, макар че може да останете с такова впечатление от начина, по който тя е описвана в пресата като „последното произведение, споделено от Ал-Арир“. Споделено, но не създадено. Всъщност то е написано още през 2011 г., когато Ал-Арир е само на 32 години – и когато вече е започнал да вижда как израелската държава наранява и убива негови близки. Това е изключително важно да се осъзнае, защото служи като противовес на разказа, според който сегашното кръвопролитие е започнало на 7 октомври 2023 г. с атаките на Хамас срещу Израел. Напротив, много преди този ден голяма част от родословното дърво на Ал-Арир вече е било посечено. В есе, озаглавено „Те задържат дори нашите трупове“ , Ал-Арир пише трогателно за чичо си Оун, който е арестуван и измъчван до смърт от израелската армия през 1971 г., а синът му Ясер по-късно на свой ред е арестуван от войник, който му се подиграва, казвайки му „аз убих баща ти“. В „Израелската бюрокрация-убиец“ той ни разказва за живота и смъртта на Авад Ал-Арир, негов братовчед, който умира от рак, след като израелските служители настояват за безкрайни проверки за сигурност, които забавят лечението му, докато стане твърде късно. В същото есе той отбелязва кончината на чичото на Авад – Тайсер Ал-Арир, фермер, който е застрелян на собствената си земя от израелски войници през 2001 г. Той ни е оставил и разказа „Историята на моя брат, мъченика Мохамед Ал-Арир“, който е убит от израелска бомба на 31-годишна възраст. Ал-Арир си спомня как баща му е бил тежко ранен през 1985 г. от градушка от израелски куршуми, изникнала от нищото и поразила автомобила му „Пежо“, и как оттогава се е страхувал да се вози на предната седалка. Нищо чудно, че след като е видял всичко това, той може да напише стихотворение като „Ако трябва да умра“ – или дори „О, Земя“ от 2012 г., в което моли земята „да ме погълне/да не страдам повече“. За него ранната смърт винаги е била по-вероятна, отколкото не.
Почти всяко произведение в книгата е в някаква степен елегия, а Ал-Арир описва войната и смъртта като член на семейството – „мърморещ стар роднина, когото не можем да понасяме, но и от когото не можем да се отървем“. В едно есе от 2021 г. той казва за себе си и съпругата си, че „Нусайба и аз сме напълно средностатистическа палестинска двойка; помежду си сме загубили повече от тридесет роднини“. До края на октомври 2023 г. броят им се е увеличил до „над петдесет“. (Впрочем самият Ал-Арир също не е последният загинал, тъй като дъщеря му Шимаа бе убита при поредния въздушен удар през април тази година). По този начин Ал-Арир наистина са „напълно средностатистически“, тъй като Израел е унищожил всеки член на поне 902 различни палестински фамилии – още едно доказателство, ако имате нужда от такова, за геноцидния характер на така нареченото „право на Израел да се защитава“. Старото клише гласи, че „една смърт е трагедия, но милиони смърти са статистика“, и отразяването на събитията в Газа често се усеща именно по този начин; когато видите заглавие като „Броят на загиналите в Газа от войната между Израел и Хамас надхвърля 44 000 души“, мащабът на опустошението е толкова огромен, че е трудно да се схване в човешки план, подобно на разстоянието между Земята и Слънцето. Ал-Арир ни връща обратно на индивидуално ниво и ни показва трагедията, за която ние в Съединените щати сме косвено отговорни.
Странно преживяване е да четеш „ Ако трябва да умра“ в навечерието на американския празничен сезон, когато собственото ти семейство планира да организира вечери за събиране без глад или заплаха от внезапна смърт. Това е напомняне за това колко крехък и временен е човешкият живот и носи със себе си силно чувство на вина за това, че си седиш и четеш удобно у дома, докато хората в Газа не могат да направят същото. И все пак книгата е и дълбоко трогателна. Знаейки, че животът им може да бъде потушен във всеки един момент, Ал-Арир прави всичко възможно, за да увековечи хората, на които най-много държи, в поезия, допълнена с всички особени детайли от тяхната история и личност. Най-добрият пример за това е „Отвъд стената“, възпоменание за неговата баба :
„Ето там“ – посочва баба.
Имала е палатка, която беше дом.
Имала е коза и камила.
Имала е гребло, вила и мистрия.
Имала мачете и лейка.
Имала горичка и двеста растения.
Имала дете и още едно, и още едно.
„Ето там“ – настоява тя.
Не можех да видя
Заради стената.
Не можех да чуя
Заради шума.
Не можех да усетя миризмата
Заради барута.
Но винаги мога да кажа,
Сигурен съм в баба
Която винаги е била
И все още е
И винаги ще бъде.
Това е несъмнено политическа поема. В нея се отправя остра критика към израелската стена на апартейда, която отделя Газа от останалия свят, към насилието, което е необходимо, за да се наложи това разделение, и към историческата кражба на палестинските ферми и домове по време на Накба. Но запазвайки спомена за баба си в писменото слово, където куршумите и експлозиите не могат да я докоснат, Ал-Арир предлага и нещо друго: прост жест на любов от страна на един внук.
Всъщност, въпреки често мрачната и изпълнена със смърт тематика на книгата, любовта е постоянна тема в „Ако трябва да умра“. Освен към собственото си семейство, Ал-Арир проявява силно чувство на преданост и към своите ученици, които сякаш възприема като свое семейство. В есето „Газа пита: кога ще премине това?“ той пише, че след операция „Излято олово“– още една от многото израелски атаки, тази през 2008 г. и началото на 2009 г. – „реших, че ако оживея, ще посветя голяма част от живота си на разказването на историите на Палестина, на укрепването на палестинските разкази и на възпитаването на младите гласове“, като обучава младите жители на Газа да разказват историите си на английски език, за да ги чете целият свят. Това отново е политически проект. Способността да се чете и пише добре на съвременният lingua franca винаги е била мощен инструмент. Заради това поробителите в Съединените щати са забранявали на поробените да стават грамотни и затова „Всеки един ще научи още един“ е бил лозунг за революционните движения по света. Ал-Арир е преподавал на много повече от един и в предговора към „Ако трябва да умра“ Юсеф Алямал – който е бил един от неговите ученици – го описва като човек, който се опитва да отгледа „армия от млади писатели и блогъри, способни да оспорят израелския разказ за Палестина“. Но това е нещо повече от политика; това е и доказателство за голямата вяра в способностите на неговите ученици и желанието им да имат бъдеще, което да е по-светло от живота, който самият Ал-Арир е живял. Аладжамал пише, че Ал-Арир е бил „дълбоко обичан от своите студенти“ и че „обожанието бе взаимно, тъй като Рифаат се грижеше за студентите си като за свои собствени деца“, а подобно влияние няма да бъде забравено скоро.
Това от своя страна обяснява защо Израел е сметнал за необходимо да убие Ал-Арир. Организацията на обединените нации е установила „модел на нападения срещу училища, университети, учители и студенти“ в Газа, където Ал-Арир е само един от „5479-те учащи, 261 учители и 95 университетски преподаватели“, убити към 18 април. Преднамереното унищожаване на образователната система е престъпление с очевиден мотив. Както пише Джеймс Болдуин за Съединените щати: „Жертвата, която е в състояние да изрази положението на жертвата, е престанала да бъде жертва: тя или той се е превърнал в заплаха“. Израел, подобно на всички потиснически държави, силно желае да предотврати появата на подобни заплахи за своето господство. Подобно на английските крале, окупирали Ирландия в продължение на векове, Израел използва унищожаването и потискането на окупираната култура, за да затвърди властта си. И така красноречиви и откровени палестинци като Рифаат Ал-Арир са обречени на смърт от момента, в който поставят перото върху хартията.
Любовта към изкуството и културата заради самите тях също е безспорна в „Ако трябва да умра“. Подобно на Едуард Саид, негов предшественик в областта на палестинската литература и политика, Ал-Арир вярва в „културния универсализъм“ – идеята, че големите художествени произведения могат да бъдат оценени от всеки, без оглед на нацията или етническата принадлежност на автора или читателя. Писането на Ал-Арир е богато на препратки както към палестинските писатели, така и към класиците на англоезичния свят, смесени равностойно, точно както преподаването му цели да помогне на хората от двете страни на културната пропаст да се разбират по-добре. В едно от стихотворенията той заимства стих от „ Макбет“, за да напише, че „Всички благовония на Арабия не могат да убият дъха на гнило, който Израел ражда, докаъо сее смърт“; в друго се шегува с пиесата на Оливър Голдсмит от 1773 г. „Тя се унижава, за да победи“. Една от най-ранните му публикувани творби е обширен анализ на „Скромно предложение“ на Джонатан Суифт, а докторската му дисертация е посветена на Джон Дон – поет от XVI в., когото само най-зубрещите магистри по английска литература в тази страна все още четат с голям ентусиазъм, но който е любимец на Ал-Арир. В лекциите си, които все още са достъпни в YouTube, той преподава Уилфред Оуен, Лорънс Стърн, Т.С. Елиът, Елизабет Барет Браунинг и дузина други. Нещо повече, той е преподаваше равностойно на студенти и студентки – факт, който би бил почти неразбираем за западните писатели, които обичат да представят целия Близък изток като сексистки зандан и да използват правата на жените като оправдание за империалистка война. Той дори имаше моменти, в които звучеше като раздразнена американска феминистка, припомняйки си в есето „Въведение в поезията“ как е трябвало да поправя класа си за поетесата Фадва Тукан: „Моля, не я представяйте като „сестрата на Ибрахим Тукан“.
Парадоксалното е, че въпреки че англоговорящите консерватори обичат да каканижат за значението на така наречения западен литературен канон, Ал-Арир разбира неговите съкровища много по-добре от мнозинството от тях. Подобно на Саид, който е трябвало да бъде свободен да пише поезия, както някога в младостта си, Ал-Арир, с неговите таланти и любов към писаното слово, е трябвало да има спокойствието, от което се нуждае, за да напише една наистина отлична книга за Дон. Голяма несправедливост е, че той е бил принуден да навлезе в безвкусния свят на геополитиката и да прекарва толкова много от времето си в писане за смърт и разрушение. Фактът, че Ал-Арир е бил лишен от възможността да изрази по-пълноценно творчеството си, едва ли е най-голямата несправедливост в Газа, но все пак жегва.
Ал-Арир дори изпитва изненадваща степен на състрадание – ако не точно привързаност – към своите потисници в Израел. В стихотворението „Аз съм ти“ той се обръща директно към израелците, апелирайки към моралната им съвест и опитвайки се да събуди у читателя чувство за споделена човечност:
Аз не те мразя.
Искам да ти помогна да спреш да мразиш
и да ме убиваш.
Казвам ти:
Шумът на твоята картечница
те прави глух
Миризмата на барут
превъзхожда тази на кръвта ми.
Искрите обезобразяват
изражението на лицето ми.
Бихте ли спрял да стреляш?
За миг поне?
Би ли…
Всичко, което трябва да направиш
е да затвориш очи
(Свидетелството на тези дни
заслепява сърцата ни.)
Затвори очите си, плътно
за да можеш да видиш
с очите на ума си.
След това се погледни в огледалото.
Едно. Две.
Аз съм ти.
Аз съм твоето минало.
И убивайки ме,
ти убиваш себе си.
Това е точно отражение на аргументите на членове на израелското антивоенно движение, като журналиста Гидеон Леви. Леви казва, че „Убийството на Газа“ (заглавието на неговата неотдавнашна книга) е лошо не само за Газа, което е очевидно, но е лошо и за Израел, тъй като неговото общество е „промило мозъците си“ от страх и омраза, за да мисли за всички палестинци като за смъртни врагове. В „Ако трябва да умра“ Ал-Арир се опитва да разчупи тази омраза, като на едно място дори пише: „Понякога си мисля, че един ден може да намерим сили да простим на израелските лидери“, след като окупацията на Газа приключи. Той също така категорично отхвърля антисемитизма, говорейки с любов за „щедрите еврейски домакини“, които са му предоставили място за престой по време на турне на книгата в Съединените щати. Той обещава да научи дъщеря си Шимаа, че борбата за освобождение на Палестина е политическа, а не религиозна по своята същност:
„Ще ѝ кажа, че ни е внушено, че борбата е между евреите и палестинските християни и мюсюлмани. И ще ѝ кажа, че Израел строи стени и контролно-пропускателни пунктове, за да поддържа тази измислица и да ни държи в изолация. Ще ѝ кажа, че по време на обиколката си научих, че евреите също могат и са били жертви и че юдаизмът е бил похитен от ционизма.“
В друго есе Ал-Арир си спомня как преподава на студентите си „Венецианският търговец“ и как постепенно им помага да преодолеят първоначалната си липса на симпатия към еврейските герои на Шекспир:
„Работих много тясно с моите студенти, за да преодолеят всички предразсъдъци, когато преценяват хората или поне когато анализират литературни текстове. Затова и Шейлок се превърна от опростената представа за евреин, който просто иска да получи един фунт плът, за да задоволи някакви канибалски примитивни желания за отмъщение, в съвсем друго човешко същество. Шейлок е бил точно като нас, палестинците. […]
Може би най-емоционалният момент в шестгодишната ми преподавателска кариера в катедрата по английски език на [Ислямския университет в Газа] беше, когато попитах студентите си с кой герой се идентифицират повече: Отело, с неговия арабски произход, или с евреина Шейлок. Повечето студенти смятаха, че са по-близки до Шейлок и му симпатизират повече, отколкото на Отело. Едва тогава осъзнах, че съм успял да помогна на учениците си да израснат и да разрушат предразсъдъците, с които са израснали заради окупацията и обсадата.“
За благодарност скоро след това Израел бомбардира университета на Ал-Арир, твърдейки, че той е „център за разпространение на оръжия“. Всичките му записки по модула „Шекспир“, които той планира да превърне в книга, са изгубени и светът е лишен от още един увлекателен научен труд. По-късно същата дъщеря, която той е учил на религиозна толерантност, е убита при израелска бомбардировка. Фразата „никое добро дело не остава ненаказано“ изниква в съзнанието.
В месеците след смъртта му се полагат целенасочени усилия тези факти да бъдат пренебрегнати и Ал-Арир да бъде представен като яростен антисемит. Жалко е, че това дори трябва да се споменава в рецензия за книгата му, но този разказ е устойчив и трябва да бъде разгледан. В своя профил за Ал-Арир в Tablet Максим Шрайер пише, че „поетите от Газа са гласове на омразата към Израел по избор и канали на антисемитизма по подразбиране“, и казва, че „би се радвал да види някакви доказателства, които да сочат обратното“. В още по-грубо изказване, често нелепата организация „StopAntisemitism“ стигна дотам, че нарече Ал-Арир „антисемитско чудовище, нищо повече“ на годишнината от смъртта му. („Нищо повече“ е особено обидно, тъй като дори да смятате, че Ал-Арир е имал някакви антисемитски възгледи, той очевидно е бил и друго.) Основанието за това обвинение, доколкото има такова, идва от два инцидента: единият, когато Ал-Арир публикува в Туитър груба шега за слуха, че Хамас е изпичал деца във фурни на 7 октомври, като попита дали това е „с или без бакпулвер?“, и другият, когато описва някои израелски стихотворения – най-вече на Тувия Рюбнер – като „опасни“ и казва, че „този вид поезия отчасти е виновна за етническото прочистване и унищожаването на Палестина“. Само на пръв поглед това е доста тънък материал, за да се оправдае обвинението, че някой е „антисемитско чудовище“, но етикетът се разпада още повече, когато се вгледате в двата инцидента. В първия случай никога не е имало реални доказателства, че някой, млад или стар, е бил изпечен във фурна на 7 октомври; всъщност, когато репортери от „Ха’аретц“ и ултраортодоксалния уебсайт „Кикар Хашабат“ попитаха служители на израелската армия и спасители-доброволци в района, където се предполага, че е станало това, всички те казаха, че „не са запознати с инцидента“. До днес все още няма солидни доказателства за предполагаемото злодеяние, въпреки че Хамас е извършила много истински злодеяния, които са достатъчно лоши и без да измисля нови. Така че изглежда, че Ал-Арир е имал право, когато е отхвърлил историята за „пещите“ като абсурдна военна пропаганда. Несъмнено шегата му е била с лош вкус – но мисля, че хората, които активно са бомбардирани в домовете си, имат право на малко лош вкус от време на време.
В същото време твърдението, че Ал-Арир е антисемит, защото не харесвал някои израелски стихотворения, е още по-безсмислено. Когато се загледате в (силно редактирания) видеозапис на лекцията, който беше използван, за да го очерни като „хейтър“, едно от въпросните стихотворения на Тувия Рюбнер гласи следното:
ТАМ, КАЗАХ
Тръгнах от временния си дом
да покажа на синовете си мястото, от което съм дошъл
„Там“, казах аз. „Легнах на земята
с камък за възглавница, по-нисък от тревата,
като прахта на земята;
Там всичко се е запазило.“
Забелязвате ли какво се казва тук? Говорещият тръгва от „временния дом“ към „мястото, от което дойдох“ – ясна алегория за преместването от Европа в Палестина – нещо, което Рюбнер действително прави през 1941 г., бягайки от нацистка Германия. Мястото, което той нарича „Там“, е описано като състоящо се от камъни, трева и прах, „запазени“ сякаш за ползване от говорещия, без хора. Това лесно може да бъде разчетено като изображение на колониалния мит, че Палестина е била „празна“ преди Накба през 1947 г., „земя без народ за народ без земя“ , който израелският учен Илан Паппе блестящо развенчава в книгата си „Десет мита за Израел“. Можете да не се съгласите с преценката на Ал-Арир, че стихотворението е „опасно“, и можете да дебатирате по този въпрос; за това са литературните списания. Но остава фактът, че разказите за „пустата земя“ като този, който вероятно изобразява стихотворението на Рюбнер, са допринесли за отричането и оправдаването на насилието от Накба, точно както казва Ал-Арир. Във всеки случай, да го отхвърлим като просто бесен антисемит е нелепо, особено когато го разгледаме в контекста на усърдната работа на Ал-Арир срещу антисемитизма в класната стая. Това е политически мотивирана атака и презрителен опит да се хвърли мръсотия върху името на човек, който вече не е тук, за да се защити.
Израел уби Рифаат Ал-Арир и светът е по-беден без него. Но в опита си да го накарат да замълчи, те случайно направиха обратното и разпространиха думите му до повече хора от всякога. Дори без нито една книга, написана (а не издадена) под негово име, той се е превърнал в палестинския еквивалент на някой като Чинуа Ачебе или дори на самия Шекспир, чиито произведения са синоним на историята, културата и борбите на родината му. Сега, благодарение на работата на Юсеф. Алямал и O/R Books, той има книга, и то прекрасна. Ал-Арир ще продължи да живее в стиховете и есетата си, а хората все още ще четат творбите му, когато Бенямин Нетаняху, „геноцидният Джо“ Байдън и останалите военни и политици, които отнеха живота му, ще бъдат само лош спомен. Той ще продължи да живее в своите ученици като Ахмед Сбайх, Уесам Або Марк, Амна Шабана, Махмуд Алязджи, Хенд Гази Алфара, Сахар Кешта и Сара Набил Хеги, които написаха трогателни възпоменания за него и несъмнено ще продължат да учат и вдъхновяват други. Той ще продължи да живее в проекти като мобилната библиотека „Рифаат Ал-Арир“ , програма за взаимопомощ, която осигурява книги на хора, които не могат да си ги позволят по друг начин в Атланта, в лагера „Рифаат Ал-Арир“, който в момента осигурява медицински грижи в самата Газа, и в „ Ние не сме числа“, организация с нестопанска цел, за чието създаване той помогна, за да свърже млади палестински писатели с наставници, които да им помогнат да овладеят изкуството си. И той ще продължи да живее във всеки човек, който прочете думите му и се развълнува да говори срещу геноцида и да работи за освобождението на Палестина и нейния народ. Неговите хвърчила вече летят навсякъде, с всеки изминал ден те стават все повече и повече, и целият свят може да ги види.
About The Author
