Журналистиката е мъртва. Журналистиката не е нищо друго освен още един жанр на развлечението. Някои хора гледат кулинарни предавания, други – филми на ужасите, трети се интересуват от спорт или от History Channel, а четвърти следят новините – за да излекуват скуката си, да убият време, да се почувстват умни, да изпитат емоция, да се развълнуват, да се почувстват свързани, да са част от нещо по-голямо от тях.
Но фактът е, че журналистиката е мъртва. Глупавата поговорка, която е в основата на нашата информационна епоха – че информацията е сила – трябва да бъде изведена до канавката и да бъде избавена от мъките ѝ. Информацията не е сила. Тя никога не е била. Ако нямаш власт, информацията е просто информация. А в нашето консуматорско-развлекателно общество информацията е точно това: развлечение.
Как иначе можеш да гледаш терабайтите видеоклипове на геноцид, които идват от Газа всеки ден… най-ужасните неща, които можеш да си представиш, публикувани от истински хора, които ги преживяват на живо… неща, на които преди са ставали свидетели само оцелелите от войни, а след това сагии потискали и държали в себе си, защото са били травмиращи за тях… сега се излъчват във фийдовете ни, сякаш са най-интересните моменти от футболен мач или нещо подобно, преплетени с реклами и селфита и трейлъри на филми на Marvel… с текущи коментари и клипове с реакции на възмущение в подкастове и TikTok, и цитати в Туитър. Всичко това в крайна сметка се превръща в спектакъл – геноцидът като спектакъл. Геноцидът стимулира ангажираността! Това е ужасно и депресиращо. И явно не променя нищо в Газа, независимо колко още доказателства се качват в новинарските ни потоци ни за деца, разкъсани на парчета от американските бомби, които Израел е изстрелял. Да кажеш това не е дълбоко или особено проницателно. Виждал съм хора в Газа да описват това усещане, ясно осъзнавайки, че са превърнати в развлечение, докато се борят за оцеляване и гледат как хората около тях биват убивани всеки ден.
“Не ми казвайте, докато седите на дивана си: „Бъдете в безопасност, борете се за живота си, грижете се за себе си“, а след това кликате на нещо друго и гледате някой хубав филм. Ние не сме съдържание; ние сме души, души, които биват отнемани всеки ден.”
Не съм сигурен какво да правим по въпроса. Дори това нещо, което пиша, е част от този развлекателен комплекс, предполагам. Всички ние сме хванати в капана на “Черния железен затвор” на Филип К. Дик. Няма измъкване. Това е една от причините, поради които ми беше трудно да пиша или да коментирам случващото се в Газа… и се опитах да насоча енергията си към написването на роман, който се занимава с някои от тези проблеми. Измислицата ми се струва някак си по-малко експлоататорска… по-честна.
И целият този проблем, за който говоря, надхвърля клането на Израел в Газа и Палестина. Той е навсякъде. Мисля си за интерактивните карти на живо, които всички големи новинарски сайтове пускат всеки път, когато в Калифорния бушува горски пожар. Те ни позволяват да наблюдаваме как гори в реално време, да увеличаваме мащаба и да виждаме напредъка на пожара от хиляди километри разстояние. Имаме този божествен достъп до информация и все пак… тя е безполезна. Не прави нищо, за да спре политическата власт на индустриалната машина, която изпепелява планетата ни и убива всичко по пътя си. Но тя помага да се прекарва времето… забавна е за минутата, в която хората я използват, а след това се прехвърлят да консумират нещо друго. Изберете любимия си поджанр на журналистиката и ще видите, че всичко е едно и също.
About The Author
