…Полето
със маслините
се разтваря
и затваря
като ветрило.
А над маслините –
небе склонено
и тъмна рамка
от звезди студени.
По бреговете на реката
треперят сенки и тръстика.
Куршумена се къдри маранята.
Маслините
от викове
са натежали.
Едно немирно ято
от пленени птици
опашки дълги и грамадни
поклаща в сенките прохладни.
ФЕДЕРИКО ГАРСИЯ ЛОРКА, „Пейзаж”
(Превод от испански: Александър Муратов, Атанас Далчев)
Много пъти е писано, как Лорка сякаш провижда в творбите си своята смърт – не са едно и две стихотворенията му, предрекли драмата чак до детайли…
…Било е призори на 18 или 19 август преди 88 години. И до днес датата не е установена с точност. Само за годината няма съмнение – 1936-та. Тогава е извършено убийството на големия испански поет Федерико Гарсия Лорка. Екзекутират го фалангистите, арестували го още на 16 август и командващи в Гранада след избухналия месец по-рано метеж на генерал Франко срещу Испанската република, с който започва гражданската война.
Разстрелват 38-годишния Федерико заедно с още трима арестувани републиканци – възрастния „червен” учител Диоскоро Галиндо и двамата тореадори анархисти Франсиско Галади и Хоакин Аркояс.
Не се знае нито къде точно е лобното им място, нито къде са костите им. И до днес не са намерени. Както и останките на повечето от общо 140 000 „безследно изчезнали” в онази отекваща и до днес война, завършила с разгрома на републиканците през 1939 г. и с последвала почти 40-годишна диктатура…
Знае се, че Лорка и другите трима обречени са подкарани от фалангистите с камион извън Гранада с ясната цел да бъдат ликвидирани. Камионът е спрял някъде между селата Виснар и Алфакар – и двете на по 8-9 километра от града. Зоната е планинска, има дерета, хълмове, потоци, храсталаци, маслинови горички. Именно в тази отсечка са извършвани и многобройни други разстрели на републиканци.
Според една от версиите поетът, учителят и тореадорите са разстреляни в дере край Виснар, където се смята, че са били избити и заровени стотици и стотици хора през годините на войната и диктатурата. Наричат мястото „дере”, но всъщност става дума за една доста обширна горска зона, залесена по-късно с борове. Специализирани звена от Университета на Гранада и от Асоциацията за възстановяване на историческата памет от години провеждат там разкопки. Известна част от откритите останки вече са идентифицирани и семействата на жертвите са поставили паметни плочи по местата на масовите гробове. Лорка не е сред тях. Но, както пише върху главния паметен обелиск в „дерето”: „Те всички бяха Лорка”.
Изворите
Друга версия сочи като лобно място на поета и другите трима, убити с него, Големият извор – това е местност в по-високата част на съседното село Алфакар, наречена така по същинския Голям извор, който пълни специално заградения за него с каменни стени резервоар с форма на сълза. Пълни го с чиста и свежа подпочвена вода, оттичаща се от планината.
Нататък потокът продължава през горички и поля като канал, който пои земеделски земи и стига чак до Гранада, а по пътя подхранва и река Бейро. Тя извира от планинската верига Алфагуара в община Виснар и на свой ред минава през Гранада, но скрита в тръбопровод.
На излизане от градската зона Бейро се влива в тръгващата от Сиера Невада по-голяма река Хенил, която пък прекосява града „на светло” – също като още една река, Даро, възпята заедно с Хенил в стихове на Лорка. И Даро е приток н Хенил.
Река Даро от много десетилетия вече също частично е прибрана в подземен канал там, където тече през центъра на Гранада. Но около красивия Нов площад с църквата на свети Хил и света Ана реката все още носи водите си на воля и наяве в романтичното си тясно корито, обрасло с буйна зеленина. Коритото и днес продължава да разделя хълма с кацналата на него средновековната мавърска крепост Алхамбра (пленителна емблема на Гранада), от отсрещния хълм с кварталите Албаисин и Сакромонте. Лете струйката на Даро в тази ѝ част доста изтънява, но все пак реката е дала име и на успоредната ѝ улица – „Пътеката на Даро”.
Още преди векове Даро е била впрегната от тогавашните мавърски владетели на града, за да осигурява вода за Алхамбра и за прилежащия към нея летен дворец с красиви градини Хенералифе. И до днес реката изпълнява тази си мисия.
А водите от Големия извор на Алфакар, каптиран за първи път по време на мавърската (берберска) династия Зири през XI век, не само напояват земите от там до Градана, но след стигането си до града, по акведукти, утоляват жаждата и на хълма Албаисин (също емблематично гранадско място).
Смята се, че село Виснар е било основано пак някъде тогава, тъкмо защото се падало по маршрута на живителната вода. Маврите са имали за тръгващия от съседното селище Алфакар Голям извор свое име – Айнадамар, което означава Изворът на сълзите…
Версията, че Лорка и другите трима републиканци са били разстреляни край Големия извор или Извора на сълзите е особено популярна в средата на 80-те, когато дори се твърди, че там са открити останките на поета – но после се оказва, че не са негови. Все пак именно в съседство с Големия извор през 1986 г., по повод 50-годишнината от гибелта на Лорка и в памет на всички жертви на фашизма, разстрелвани в онази зона, е изграден възпоменателен парк „Федерико Гарсия Лорка”.
А потокът от Големия извор на Алфакар продължава все така да тече и през земите на съседния Виснар, попивайки и неговите сенки, напоявайки пътьом маслиновите и портокаловите горички по близките склонове…
Често срещана метафора в биографиите на поета и в изследванията на творбите му е как със смъртта си сякаш се е влял във водите, бликащи из любимата му Гранада (не само в града, а из цялата област) и из творчеството му – в стиховете, в прозата, в театралните драми.
Изворите и реките, с които запазващата снега по склоновете си и в най-топлите месеци Сиера Невада дарява целия регион на Гранада, заедно с потоците и от други, по-ниски планински вериги наоколо, наистина са неделима част от детството, живота и безсмъртието на Федерико Гарсия Лорка.
Той е роден на 5 юни 1898 г. в село, което също съдържа в името си думата „извор” – Фуенте Вакерос или Изворът на краварите. Имало е и извор, край който наистина са се събирали крави за водопой, имало е и потоци, напояващи нивите, и красиви водоскоци.
Навремето си е било село точно на хора, които са се занимавали с животновъдство и земеделие. Такъв е и бащата на поета – Федерико Гарсия Родригес, богат фермер, който притежава доста земи в околността, отглежда тютюн и печели добре от търговията с него. След като първата му съпруга Матилде Паласиос умира, той наследява къщата на улица „Тринидад” във Фуенте Вакерос и голяма сума пари, които влага умело и те подсилват селскостопанския му размах. По-късно се жени Висента Лорка Ромеро, десетина години по-млада от нго учителка, назначена в училището във Фуенте Вакерос. Тя пристига през 1893 г., придружена от майка си, която умира след няколко месеца. Доня Висента ражда на дон Федерико-старши общо пет деца. Първият е Федерико-младши. Ражда се, когато баща му е на 38 години – на същата възраст, на която поетът ще бъде разстрелян…
Семейството живее в къщата на улица „Тринидад” само няколко години, през които там се появяват на бял свят още двама братя на малкия Федерико. Това са Луис, починал на двегодишна възраст през 1902 г., и Франсиско (Пако), роден в същата 1902-ра. Федерико и Пако са много близки, а след смъртта на поета по-малкият брат издава свои вълнуващи спомени за него с много лични и семейни подробности, озаглавявайки книгата си „Федерико и неговият свят”.
Когато през 1903 г. се ражда сестра им Консепсион (Кончита), семейството вече се е преместило в друга къща на улица „Иглесия” пак във Фуенте Вакерос.
Федерико казва по-късно за родното си село, че е било „издигнато върху вода”, а „от всички посоки пее бълбукането на потоци и растат високи тополи, в които лете вятърът свири своята нежна музика”.
Фамилията остава във Фуенте Вакерос до 1906 г., когато заради разширяващия се фермерски бизнес на бащата се премества в друго близко село. Днес то се нарича Валдерубио, а в онези времена е било Аскероса. На испански това означава „Отвратителна” и Федерико много е страдал от това грозно име. А то всъщност е резултат от изкълчено с времето произнасяне на оригиналното наименование на селото – Агуароса или Вода от роза. Да, и там е имало много вода, особено важна за отглеждането на светлия сорт американски тютюн, който носел добри приходи на бащата. През 1943 г. селото ще бъде преименувано на Валдерубио, както се нарича и сега – това име идва от „долината на русия (светлия) тютюн”. Там тече река Кубияс, приток на Хенил.
От първите години на Федерико най-важният човек за него е майка му, която го учи „на букви и музика”, както сам разказва по-късно. Именно доня Висента събужда у него още от най-ранна възраст тръпка към литературата и изкуствата. Насърчава го да чете световни класици като Виктор Юго. Благодарение на нея Федерико става и вдъхновен пианист – където и да живеят, в дома им винаги има пиано.
В Аскероса/Валдерубио малкият Федерико пише първите си стихове. И пак там за първи път вижда пътуващ куклен театър, който пленява въображението му. Дотолкова, че се захваща сам да изработи с подръчни материали в хамбара на семейния дом марионетки за куклен спектакъл, който ентусиазирано подготвя и представя на роднини и съседи.
Все пак по онова време печели най-много възхита предимно с изпълненията си на пиано. Съучениците му и приятелите и в следващите години остават убедени, че неговият основен талант е музикалният.
Литературната му дарба е забелязана доста по-късно. А когато е забелязана, активна роля за утвърждаването на талантливия си син изиграва бащата – именно дон Федерико финансира първите му две книги: пътеписно-есеистичната „Впечатления и пейзажи” (1918), съдържаща и политически коментари, и поетичната „Книга с поеми” (1921). Бащата продължава така още дълго, подкрепяйки паричо всички творчески начинания и пътувания на Федерико-младши. Едва през 1933 г. прочулият се вече като поет и драматург Лорка за първи път започва да печели от своето творчество – от театралните постановки по негови драми отначало в Аржентина, а после и в Мадрид.
Бащата – дон Федерико, е бил с много либерални за времето си възгледи. Другарувал е с преподаватели, културни дейци и общественици с прогресивни убеждения. Бил е отзивчив и състрадателен човек. Не е отказвал финансова или друга помощ на роднини, приятели, съседи, съселяни, работници от фермите му, които са се обръщали към него. Подпомагал е училища и други образователни институции.
Гранада
Дон Федерико е държал на доброто образование на всичките си деца. Именно по-качественото им обучение е мотивът фамилията да се премести в Гранада през 1908 г. Там се нанасят в триетажна къща с градина на улица „Асера дел Даро” („Тротоарът на Даро” – тогава в тази централна част на града реката още не е била скрита в подземен канал).
От онази къща не е оцеляло почти нищо до днес, защото сградата многократно е била преправяна и достроявана през десетилетията. Навремето, в оригиналния си вид, тя е подслонявала както семейство Гарсия Лорка, така и още роднини и близки – било е винаги оживено и шумно. Децата са се радвали на градината във вътрешното дворче с фонтан, на подскачащите в тревата жаби, на гонещите ги котки и на гълъбарника, добре описани в мемоарите на по-малкия брат – Франсиско/Пако.
Федерико често е изпълвал дома със звуците на пианото – по онова време негов учител по музика и солфеж е вече възрастният музикант и композитор Антонио Сегура Меса, който силно влияе на младежа с разговори и за живота на творците. От него Федерико запомня фразата: „Аз не успях да достигна облаците, но това не значи, че облаци няма”. Учителят скоро умира. Федерико силно страда и по-късно именно на него посвещава първата си книга „Впечатления и сюжети”.
В същата тази къща на „Асера дел Даро” през 1909-та се ражда и най-малкото дете в семейството – Исабел, за която с особена нежност се грижи баткото Федерико. Организира ѝ куклени представления, пее ѝ, свири ѝ, забавлява я с игри и пръв ѝ показва буквите, научавайки я да чете.
Докато живеят там, Федерико учи успоредно в две престижни гимназии – едната с технически, другата с хуманитарен профил. След това по настояване на бащата се записва да следва литература, философия и право в Университета на Гранада. Сред преподавателите му има изтъкнати писатели и интелектуалци на епохата, които му оказват силно влияние и разбуждат желанието му да пише. Някои от тях са и семейни приятели с родителите му.
Силно влияние му оказва Мартин Домингес Беруета от Факулета по право, който е привърженик на т. нар. „свободно образование” и води студентите на пътувания из Испания, за да опознават „на живо” важни места и личности. Така Федерико и другите студенти се срещат в град Баеса с големия испански поет Антонио Мачадо (1975-1939), а в Университета на Саламанка – с ректора му и знаменит философ и писател Мигел де Унамуно (1964-1936).
Още по-важна роля в живота на Федерико – и то в продължение на много години – изиграва близкият със семейството Фернандо де лос Риос, също преподавател по право в Университета на Гранада, авторитетен юрист, деен социалист, по-късно политик, министър и дипломат. Широко скроена личност, хуманист с интереси и в историята, философията и културата, той подхранва вълненията на младия Федерико от обществените проблеми и неговата чувствителност към социалните неправди.
Фернандо де лос Риос често гостува на семейство Гарсия Лорка заедно със своето. Съпругата му Глория Хинер, също уважавана преподавателка, обучава на история и география едновременно и собствената им дъщеря Лаура, и малката Исабел, сестричката на Федерико. Двете момиченца стават неразделни приятелки. А след години Франсиско (Пако) Гарсия Лорка се жени за порасналата Лаура де лос Риос. Тяхната дъщеря, кръстена също Лаура – Лаура Гарсия Лорка, след още много години ще оглави фондацията „Федерико Гарсия Лорка” след смъртта на леля си Исабел, ръководила я дотогава…
През 1916 г. семейство Герсия Лорка се мести в апартамент на друг адрес в Гранада – на централната улица „Гран виа”, където обаче остават за кратко, защото децата не харесват мястото. През 1917 г. заживяват другаде – в къща на улица „Асера дел касино” („Тротоарът на казиното”), където фамилията заема втория и третия етаж. Радва се и на осмоъгълно вътрешно дворче. Там се чувстват добре и остават до 1933 г., когато се пренасят вече в Мадрид. Къщата на „Асера дел касино” е съборена още през 70-те години и на нейно място днес има висок жилищен блок.
За формирането на естетическите и социалните възгледи на младия Федерико от съществено значение е и редовното му участие в периода 1915-1918 г. в така наречената Тертулия „Ринконсийо”. Понятието „тертулия” в Испания означава дискусионна сбирка на хора с близки интереси най-вече в културния и обществен живот, които редовно се срещат, за да обсъждат вълнуващата ги проблематика и често излизат с предложения и инициативи. Такива „тертулии” сформират влиятелни идейни и естетически кръгове, общности от граждански активни личности, които въздействат и на общественото развитие. Тази традици е жива в Испания и до днес – или поне беше до не тъй отдавна…
Гранадската Тертулия „Ринконсийо”, в която е участвал младият Федерико, често водейки и брат си Франсиско, би могла да се преведе като Кръгът „Кътче” (от „кът”). Събират се и дискутират с особен плам за войната, мира и изкуството (това е времето на Първата световна война) около няколко маси в един от ъглите, в „кътче” от тогавашното кафене „Аламеда” в центъра на Гранада. Оригиналното заведение отдавна го няма, но на негово място има ресторант, който е заделил предполагаемо същото „кътче” с маса от онова време. На нея седи бронзовата фигура на Федерико Гарсия Лорка, а табелка на стената обяснява за какво става дума.
Всъщност, още на входа на Гранада би трябвало да има табелка, известяваща, че това е градът на Лорка. Защото наистина присъствието му е навсякъде в тук. А и по света споменаването на Гранада е неделимо от мисълта за Лорка. Но най-важното – самият Федерико е бил напълно запленен от Гранада, от нейната история, култура, уникален дух, слял в „единство и борба на противоположностите” и мюсюлманската традиция, и еврейската, и испанската католическа, плюс страстта на циганското cante jondo („дълбоко пеене” – което той не приема да бъде идентифицирано с „деградиралото” фламенко).
Самият поет синтезира в едно от малкото си интервюта – даденото през 1931 г. за „Гасета литерариа”, каква точно сила черпи от Гранада: „…Това, че съм от Гранада, ми дава възможност да разбирам преследваните и да им симпатизирам. Циганите, негрите, евреите…, маврите, които всички носим в себе си. Гранада мирише на мистерия, на нещо, което не може да бъде, но все пак несъмнено го има. Не съществува (материално – б. пр.), но влияе. Или – то влияе, именно защото не съществува, няма тяло, но запазва нарастващ аромат. Сякаш е притиснато в ъгъла и се опитва да се присади към всичко, което го заобикаля и което застрашава да го унищожи, уж помагайки му”.
С това Лорка по своя неповторим начин е казал всичко за Гранада – и за смазаното през 1492 г. от надмощието на католическите крале (Фернандо и Исабел), но оживяло старинно мавърско наследство, и за краткия привиден мир между мюсюлманството, юдейството и католицизма, и за насилственото покръстване и прогонване на евреи и маври (в оригинала на интервюто си той използва думата „морискос” – това са приелите христианството маври, само и само да останат по домовете си, но въпреки това преследвани и гонени), и за все пак оцелелите културни паметници и традиции, и за сплавта на всички тези идентичности, страдания и надживявания, попили в духа на Гранада и гранадци.
Федерико е познавал добре и е обичал да посещава, особено с приятели и гости, наследената от маврите крепост Алхамбра и красивите дворци на династията на Насридите на нейна територия – най-добре запазените образци на мюсюлманската архитектура и изкуство на територията на Европа. Те и до днес зашеметяват с изключително фината изработка на всички орнаменти, богато покрили всяка извивка на многобройните арки, колони, сводове, куполи, порти. Част от тях са дърворезби, други са с керамични елементи, но истински спират дъха онези, които са най-много и са все от камък, превърнат в дантела от древните майстори.
Изумителната красота очевидно е омаяла и католическите крале, и потомците им, които запазват и крепостта, и дворците непокътнати, като се наслаждават и да живеят в тази източна приказка.
Крал Карлос (Първи испански и Пети на Свещената Римска империя, 1500-1558), внук на Исабел и Фернандо, решава да издигне близо до дворците на Насридите и собствен дворец. Строежът започва през 1526 г. Архитектът Педро Мачука, учил в Италия, гради масивна двуетажна сграда с високи тавани в ренесансов стил – в пълен дисонанс със стила на Алхамбра и наследството на Насридите. Нищо не върви добре около това начинание – строителните работи са прекъсвани покрай въстания и войни, така че в продължение на векове дворецът остава недовършен. Едва през 30-те години на ХХ век му е сложен и покривът. Днес в него е Музеят на изящните изкуства и Музеят на Алхамбра, но тежката, тромава и студена сграда продължава да стои като чуждо тяло на всичко наоколо.
Федерико Гарсия Лорка също не е харесвал този мастодонт. Увличал го е другият дух, владеещ мястото. Именно заради него през 1922 г. избира централния площад в Алхамбра, разположен между отбранителната ѝ част – Алкасаба, и дворците, да стане сцена на зрелищен конкурс за cante jondo. Инициатори на конкурса са самият Федерико и установилият се в Гранада две години по-рано композитор Мануел де Файя. Двамата стават добри приятели и музикални съмишленици – еднакво увлечени са от кръстосването на класическата музика с фолклорната традиция и с авангардизма А конкурсът им за cante jondo се превръща в международен феномен, привлякъл вниманието към народното андалузко изкуство.
Де Файя и Лорка оставят ярък спомен и с едно съвместно подготвено от тях домашно представление на куклен театър в началото на 1923 г., специално за малката сестра на Федерико – Исабел, и за приятелката ѝ Лаура де лос Риос, на което присъстват и много гости. После за него говори целия град.
Де Файя живее със сестра си в къща на хълма, на който се извисява Алхамбра. Федерико често гостува там и работи заедно с композитора по замислена от двамата лирична опера – но така и не я завършват.
Младият поет редовно обикаля с приятели и отсрещния хълм – живописния Албаисин с тесните му улички, другото живо наследство от маврите, наричано и „старият град на Гранада”. Там е имало селище още по римско време. Федерико обича да се наслаждава на гледката, която се открива от площадката „Сан Николас” (по името на намиращата се там църква, строена върху основите на стара джамия) в Алабаисин към отсрещния хълм с Алхамбра. Двата хълма са разделени от коритото на река Даро.
Също толкова е харесвал и обратния изглед – от Алхамбра към Албаисин. И звуците, които е долавял там и които описва така: „…Всяко нещо има свой звук. Звучи светлината, звучи цветът, звучат формите (…). Всеки час от деня си има различен звук. Чуват се симфонии от сладки звуци”.
Най-силно са го пленявали звуците на cante jondo. Откривал ги е при циганите, населяващи и до днес друга част от хълма Албаисин, известна като Сакромонте. Те живеят в така наречените „пещери”, издълбани в скалите по склона. Такива пещери там е имало, още преди циганите да си ги харесат за „свои”.
Любопитна е легендата за появата им. Тя пак е свързана с прогонването на „морискос”, след като католическите крале обсебват Гранада. Заможните „морискос” нямало как да вземат със себе си всичките си богатства, когато били принудени да напуснат града и Испания, без да знаят къде отиват и дали няма да ги нападнат по пътя. Затова мнозина от тях закопавали скъпоценностите си на хълма Албаисин, там, където днес е Сакромонте. Вярвали, че някой ден ще се върнат и ще ги изровят.
Слугите им, повечето чернокожи, виждали всичко това. И когато господарите им ги „освободили”, защото и тях нямало как да вземат – а всъщност ги изоставили да се оправят сами, както могат, черните бивши прислужници масово се хвърлили да преравят Сакромонте, та дано намерят някое съкровище. Няма сведение някой нещо да е намерил, но така, дълбаейки упорито в скалата, създали въпросните „пещери”, гласи легендата. И се заселили в тях.
По-късно, когато там дошли и циганите, за да останат също по „пещерите”, те дълго правели всевъзможни магии с вода и с огън, та дано изтръгнат някое съкровище от скалата. Федерико е бил свидетел на такива оцелели през вековете ритуали – и оставал очарован от артистизма им.
Днес „пещерите” са снабдени с удобства, варосани са отвътре, обзаведени и аранжирани са с циганска екзотика и повечето от тях са превърнати в атракция за туристите. Талантливи цигански фамилии представят там концерти с изпълнения на „автентично фламенко”. За пред туристите върви отлично. Но Федерико Гарсия Лорка би възразил, че тези ефектни иначе спектакли са много далеч от cante jondo.
Ако се излезе от туристическия пояс на Сакромонте и се продължи към по-дивата част на хълма, могат да се видят и нови „пещери”, изкопани в скалата от нови номади – мигранти от Магреба и Черна Африка, които няма къде другаде да се приютят. Има и хора, изгубили жилищата си при голямата испанска ипотечна криза, останали безработни – те също намират подслон из такива „пещери”. Това е съвременното мрачно продължение на вечните люшкания на Гранада между красотата и трагедията…
А иначе на „Сан Николас”, на Албаисин, и днес винаги е оживено от любители да се насладят на гледката към Алхамбра. Задължително има и цигански групи, изпълняващи фламенко или нещо друго по вкуса на туристите…
Федерико е имал и още едно любимо място, пряко свързано с Алхамбра – това е намиращият се източно от крепостта летен дворец на мавърските владетели Хенералифе с прилежащите му градини и фонтани. Освен красивата основна сграда на двореца с типичните ажурни арки и колони и с водоскоците сред цветята в двора, особено го е омайвала бликащата там откъде ли не вода – включително в улеи по перилата на градински стълби.
В своя беседа, изнесена в Буенос Айрес през 1933 г., Лорка говори за Хенералифе така: „…Ритъмът на водата… Но не някоя луда вода, която отива където си иска. Вода с ритъм, а не просто бълбукаща, вода премерена, справедлива, следваща геометричния канал и ритъма на една творба, която напоява. Вода, която утолява жаждата и пее тук, долу, и вода, която страда и стене, пълна с малки бели цигулки там, в Хенералифе”.
От 2001 г. насам на голямата открита сцена сред градините на Хенералифе с пейки за стотици зрители ежегодно се провежда голям летен фестивал на cante jondo под надслова „Лорка и Гранада”. 23-тото му издание тече в момента – започнало е на 3 август т. г. и ще завърши на 31-ви.
Когато големият испански поет Хуан Рамон Хименес (той получава Нобелова награда през 1956 г.) гостува в Гранада през 1924 г. със съпругата си Сенобия Кампруби, също известна писателка и преводачка, Федерико въодушевено ги разхожда заедно със сестрите си тъкмо из Хенералифе. Запазена е снимка на компанията насред Алеята с кипарисите, които днес са достигнали гигантска височина. Приятелството с Хуан Рамон Хименес е много важно за оформянето на поетичния профил на Федерико.
Пиететът му към красотата го прави голям почитател на наследеното от мавърската култура и безпощаден критик към резултата от наложеното испанско надмощие. Ето какво казва в последното си интервю, публикувано в мадридския вестник „Сол” през юни 1936 г. в отговор на въпрос как гледа на предаването на ключовете на Гранада от последния ѝ мавърски владетел на католическите крале през 1492 г.: „Било е много лош момент, независимо какво ни разказват в училищата. Изгубена е уважавана цивилизация, поезия, астрономия, архитектура, деликатност – уникални за света, за да се даде път на един беден и уплашен град, на една „земя на чавикото”, където днес се изявява най-лошата буржоазия на Испания”.
Трябва да се поясни, че „земя на чавикото” е специфичен израз за Гранада, в който „чавико” е диалектно произнасяне на наименованието на дребна монета. Изразът буквално означава нещо като „земя на скъперници”. Често се употребява за богаташи, натрупали състояние на гърба на другите – и именно в този контекст го използва тук Лорка.
Ясно е, че с такива съждения добре е подхранвал омразата към себе си точно на онези среди в града, които после ще насъскат и убийците му…
Ето още някои от мислите на Федерико за Гранада: „Гранада е беззащитна пред хората, защото никой не е способен да се защити от ласкателите”; „Гранада е създадена за мечти и за още мечти, навсякъде граничи с неизразимото”; „Гранада винаги ще бъде повече пластична, отколкото философска, повече лирична, отколкото драматична”.
Вдъхновения, горчивини, кипежи
Докато живеят поред в трите си жилища в Гранада, семейство Гарсия Лорка запазват до 1926 г. и къщата си в Аскероса/Валдерубио, където прекарват всяко лято от онзи период. Това е свързано и със сезонните работи в обширните полета на дон Федерико-старши край селото.
В онези изпълнени с много роднински събирания лета Федерико-младши се наслаждава на весели компании с песни и танци, на дълги излети с братя, сестри и братовчеди из любимата природа наоколо, по поречието на Кубияс, но и на вдъхновено писане. Реди стихове, докато седи с часове на брега на Кубияс или край любимите си извори наблизо – Теха и Карура. От тези стихове после се раждат стихосбирки като „Книга с поеми”, „Песни”, „Сюити”.
Федерико открива и колоритни персонжи и сюжети за бъдещите си театрални драми сред самия живот на обитателите на Аскероса/Валдерубио. Някои сцени от „Йерма” и „Кървава сватба” идват именно оттам.
Последната пиеса на Лорка, която е и най-значимата в драматургичното му творчество – „Домът на Бернарда Алба”, пресъздава страсти и типажи тъкмо от това село. Семейство Алба са съседи на семейство Гарсия Лорка и споделят общ кладенец. От дочути край този кладенец разговори и от гостувания в дома на леля си Матилде, Федерико изплита интригата в пиесата си. Той дълго я пише и преработва. Още е в чернова, когато слуховете за какво разказва, стигат до първообразите – и кипват гневни възмущения сред разпозналите се в героите. Авторът обявява творбата за завършена на 19 юни 1936 г., само два месеца преди да бъде убит. Пиесата не е допускана до поставяне на театрална сцена в Испания чак до 1950 г. Упорити са слуховете, че сред убийците на Лорка има и лично обидени от „Домът на Бернарда Алба”.
От летните гостувания в Аскероса/Валдерубио се точи и още една отровна нишка към убийството му. Селските сбирки с многобройната рода на бащата далеч не са само весели и приятни. Сред роднините има и доста хора с противоположни политически възгледи, крайнодесни, агресивни и непримирими, като при някои това се подхранва и от спорове за имоти и наследства. Отдавна е доказано, че сред активните фигури, участвали в ликвидирането на Федерико Гарсия Лорка, както и на други прогресивни членове на семейството, има негов братовчед и още няколко роднини…
Поетът никога не е бил политически активист. Но семейната среда, възпитала го да подава ръка на по-слабите, най-силно повлиялите му преподаватели, творческите среди, в които се чувства добре и намира приятели, са все леви, със социалистически, а някои и с комунистически убеждения. Така че, следвайки своите човешки и естетически стремежи, Лорка съвсем естествено се оказва сред левите интелектуалци и републиканците в една вододелна и драматична епоха.
Много важен период от неговото творческо и обществено развитие е животът му от 1919 г. до към 1925 г. във феноменалната Студентска резиденция в Мадрид. Формално това е нещо като общежитие за студенти, които посещават университетски лекции, а освен това участват и в много дискусии и културни прояви в самата резиденция и извън нея, получавайки възможност да създават и представят и собствено творчество. Де факто това е авторитетен център за отворена и модерна форма на университетско образование под егидата на действащия тогава Съвет за разширяване на обучението и на научните изследвания. Студентската резиденция е създадена през 1910 г. и е просъществувала до 1939 г. – до края на Републиката и на Гражданската война. През това време (и особено в първия период до началото на 30-те години) там са „отгледани” много ярки личности от културния и научен живот в Испания.
Фернандо де лос Риос е този, който убеждава семейство Гарсия Лорка, че Федерико трябва да замине за Студентската резиденция в Мадрид и така да отвори нов хоризонт за таланта си. Де лос Риос пише две препоръчителни писма за настаняването му там – до първия директор на Резиденцията, известния педагог и професор Алберто Хименес Фрауд, и до поелия от него този пост през 1914 г. Хуан Рамон Хименес – да, същия голям поет, който, след като опознава Федерико в Резиденцията, му гостува в Гранада семейно през 1924 г.
Хименес е и гуру на известното литературно обединение „Поколение 27”, чието ядро е предимно от изкласили под крилото му възпитаници на Студентската резиденция. Обединението се създава по време на честването през 1927 г. в Севиля на 300-годишнината от смъртта на бароковия поет Луис де Гонгора, когото младите поети приемат като свой предшественик в стремежа им да обединят народната и академичната традиция в испанската поезия с настъпващия от Европа авангардизъм. Хуан Рамон Хименес насърчава това движение, част от което наред с Федерико Гарсия Лорка стават и други таланти на епохата като Хорхе Гилен, Педро Салинас, Рафаел Алберти, Дамасо Алонсо, Херардо Диего, Луис Серунда, Висенте Алейксандре и т. н.
С времето част от членовете на групата се обявяват за привърженици на „чистата лирика”, други се отдават на академичната филология. Но повечето от „Поколение 27” застават активно на страната на Испанската република, изпълват поезията си със социални послания, държат изкуството да се обърне към народа. Такъв е и изборът на Лорка.
Периодът му в Студентската резиденция е много плодотворен, макар и с емоционални амплитуди – и като творчески опит, и като персонално съзряване, и като приятелства. Федерико попада сред цяла плеяда млади като него, все талантливи и заредени с устрема да преобразяват или поне да скандализират света творци. Сред тях има и неколцина участници в гранадската Тертулия „Ринконсийо”. Очароват го и новите приятелства, които открива в Студентската резиденция – с поета Рафаел Алберти, с художника Салвадор Дали, с кинематографиста Луис Бунюел и с още много ярки индивидуалности.
Не всичко е гладко, защото нито личността на Федерико е едноизмерна, нито времето е лесно, да не говорим за винаги сложното съжителство на много таланти накуп. Федерико хем е лъчезарен, весел, искрящ от жизнелюбие, пълен с шеги и с предизвикателни идеи, хем изживява и черни периоди на пълно емоционално пропадане. Така реагира например на провала на първата си пиеса в стихове, която представя в Мадрид през 1920 г. – „Проклятието на пеперудата”. Публиката изобщо не харесва алегорията с героите му – хлебарки и случайно попаднала сред тях ранена пеперуда.
Но по-често причините за дълбоките му сривове са свързани с неговия вече ясно осъзнат хомосексуализъм, който обаче той не може открито да признае – онази епоха е безпощадна към хора като него.
С много тъга, но и със светли преживявания е съпроводена невъзможната му любов към по-младия от него художник Салвадор Дали, който не е в състояние да откликне, защото не е гей, и същевременно държи на приятелството им. По покана на Дали Лорка гостува през 1925 г. и през 1927 г. в летния му семеен дом в каталунското рибарско селище Кадакес и е запленен от разчупената и нестандартна атмосфера в семейството на Салвадор. Става приятел и със сестра му Ана Мария. А през 1926 г. му посвещава своята „Ода за Салвадор Дали”, написана в кубистичния стил, с който експериментират и двамата. Дали насърчава Лорка да рисува, а Лорка Дали – да пише.
Когато през 1928 г. Федерико издава нашумялата си стихосбирка „Цигански романс”, Салвадор не я харесва, струва му се прекалено „принизена” до фолклора и съветва приятеля си да не отстъпва от авангардизма.
„Цигански романс” не се харесва и на третия им приятел – кинорежисьора и също поет Луис Бунюел, който има доста суров нрав. Той особено остро критикува и дори подиграва стихосбирката и автора ѝ. В свои късни мемоари Бунюел казва, че не е харесвал и драматургията на Федерико, изтъквайки: „Изключителното беше неговият живот, неговият финес, неговата личност, неговото въображение. Тези качества далеч надминаваха творчеството му, което често ми изглеждаше риторично и маниерно”.
Въпреки разминаванията с вкусовете на Дали и Бунюел, „Цигански романс” има голям успех сред публиката. Лорка хем се радва, хем се дразни, че започват да му пришиват етикета на „поет на циганската душа”. Пише в едно от писмата си: „Безпокои ме малко този цигански мит. Циганите са просто една тема. И нищо повече. Освен това сякаш се опитват да ме изкарат с ниска култура, необразован, див поет. Не искам да ме вкарват в клетка. Имам чувството, че ми слагат вериги”.
С времето приятелството на Лорка с Бунюел и Дали се охлажда. Това се свързва с обидата на Федерико към Луис и Салвадор заради техния излязъл през 1929 г. филм „Андалузкото куче“, който става емблема на сюрреаализма. Поетът дори не гледа самия филм, но чете сценария и разпознава себе, андалусеца, в заглавието, в част от мизансцените, в един от персонажите. Бунюел до края на дните си ще твърди, че заглавието не е визирало Федерико, а по идея на Дали е било взето от заглавие на стихотворение на самия Бунюел. Доколко е сериозна ролята на филма е трудно да се каже, но развитието сложните отношения с Бунюел и с Дали – хем на приятелство, хем на неразбирателство в творческите позиции, хем на взамни отрицания – оставят наранен емоционалния Федерико. Биографите му твърдят, че към 1934 г. това напрежение се стопява – когато Лорка и Бунюел се засичат отново в Мексико и се сдобряват напълно.
Смъртта на Федерико разтърсва и Бунюел, и Дали. Режисьорът, въпреки признанието си, че не харесва пиесите му, на два пъти се опитва да екранизира „Домът на Бернарда Алба“ в памет на мъртвия приятел, но така и не успява по ред причини. А Дали умира с името на Федерико на уста. Последните му думи са: „Моят приятел Лорка“.
През 1929 г. излиза второ издание на също много успешната стихосбирка на Федерико „Песни“, а в Гранада е представена пиесата му „Мариана Пинеда“, чиято премиера жъне успех две години по-рано в Мадрид. Но нищо не радва печелещия слава поет и драматург – Лорка е потънал в дълбока меланхолия, няма желание да пише. Причината е, че не може да се съвземе след раздялта с Емилио Аладрен – млад бисексуален скулптор, с когото две години е поддържал любовни отношения. Аладрен го изоставя, за да се ожени за ефектна англичанка.
По-късно Аладрен се утвърждава като добър скулптор и парадоксът е, че след гражданската война е доста търсен, за да прави по поръчка бюстове на изяавени франкисти…
За да се пребори депресията на Федерико, неговият неизменен покровител Фернандо де лос Риос, който междувременно е заел още по-авторитетни позиции и в науката, и в политиката, като дори е бил и депутат, предлага на семейство Гарсия Лорка да го вземе със себе си на дълго пътуване в САЩ. Де лос Риос има да изнася лекции в Колумбийския университет в Ню Йорк и изкушава Федерико той пък да усъвършенства английския си там.
Тази нюйоркска година, допълнена накрая и с жизнерадостно зареждане в музикална Хавана, се оказва изключително плодотворна и тонизираща за Лорка. Той не само се събужда за активен живот и творчество, но изостря вече много контрастно социалните, антирасистки и антикапиталистически послания в поезията си. От пътуването се ражда най-протестната му и най-авангардистка стихосбирка – съдържащата 35 стихотворения „Един поет в Ню Йорк“, в която, наред с много друго, разкрива и „болезненото робство на слетите ведно човек и машина“. Да не забравяме, че годината е 1929-та, настъпва сривът на Нюйоркската борса, кризата е жестока – и поетът Федерико в Ню Йорк, в епицентъра на онзи трус, намира в поезията си най-резонансните думи, за да покаже на света какво иде. Обрисува всички кухини, пропукващи капитализма – механизираното и бездушно общество, унизителния живот на трудещия се човек, жестоката расова дискриминация, съсипването на природата.
Следващите няколко години на Лорка, който се завръща в Мадрид през лятото на 1930-та, са много интензивни и наситени с творчески кипеж и в поезията, и в театъра. Те са свързани и с политическия климат на обновление, съпътстващ установяването на Втората република в Испания през 1931 г.
В тази обстановка Федерико и неговият приятел и съгражданин от Гранада Едуардо Угарте – писател, сценарист, режисьор, сценограф – създават заедно университетската театрална група „Барака“. Получават за нея финансиране от Министерството на образованието, оглавявано по онова време от все същия „добър дух“ на Федерико – социалиста Фернандо де лос Риос. Театърът дава безплатни представления. Целта му е да носи култура и образованост сред народа. Обикаля цяла Испания, представяйки по села и градове, пред селяни и работници, пред грамотни и неграмотни най-добрите и изпълнени с най-хуманни послания творби на испанската класика и на съвременни драматурзи. За някои от зрителите това е първият досег с изкуството изобщо. Лорка е литературният директор на театъра – подбира творбите.
Благодарната публика с етусиазъм и радост посреща спектаклите на „Барака“. Но десницата настървено атакува властите, че правели чрез групата своя „пропаганда“. Така че по време на гастролите не липсват и нападения, и провокации.
Федерико обаче е щастлив – това е изкуството, което той харесва. Не потънало в самоцелни артистични експерименти, а помагащо за просветляването на народа. Колкото повече се изостря политическата обстановка в Испания, толкова по-социално ангажирани стават и поетичните му, и театралните му изяви. В едно от интервютата си по онова време заявява: „Един чувствителен театър, добре ориентиран във всичките си измерения – от трагедията до водевила, може в рамките на броени години да промени осъзнатостта на народа. А един разрушителен театър, в който копита земянат крилата, може да съсипе цяла нация“.
Докато продължава да обикаля Испания с „Барака“, през лятото на 1933 г. Федерико е зарадван от вест, дошла от Южна Америка – в Буенос Айрес (Аржентина) и в Монтевидео (Уругвай) огромен успех жъне неговата „Кървава сватба“, представена от трупата на аржентино-испанската актриса Лола Мембривес. По този повод Лола и съпругът ѝ го канят да гостува в Буенос Айрес, да подготви нова постановка и да изнесе серия лекции пред нетърпеливата да го види и чуе на живо тамошна публика. Това пътуване носи на Федерико нов силен заряд с позитивна енергия. В Аржентина той с изненда осъзнава каква внушителна популярност си е спечелил в цяла Латинска Америка. Раздава многобройни интервюта, представя поетичен моноспектакъл, акомпанирайки си на пиано, ръководи постановките на още няколко свои пиеси, а най-незабравими спомени оставя с един рецитал, който изнасят „на два гласа“ заедно с големия чилийски поет Пабло Неруда (по онова време – консул на Чили в Буенос Айрес) и посвещават на емблематичния никарагуански поет модернист Рубен Дарио. Оттогава е и топлото му приятелство с Пабло Неруда, който после става консул в републканска Испания и пише разсътрсващи стихове от бомбардирания Мадрид по време на Гражданската война. След разгрома на републиканците Неруда осигурява с помощта на тогавашното чилийско правителство на Народния фронт голям канадски кораб, с който спасява около 2000 републиканци и семействата им, откарвайки ги в емиграция в Чили…
Докато Лорка е в Буенос Айрес, пътува за 18 дни и до съседната уругвайска столица Монтевидео, където също се среща с атристични и поетични среди – и там е посрещнат като истинсак звезда…
След завръщнето си в Мадрид през 1934 г. Лорка е в творчески подем. Работи едновременно върху няколко пиеси, редактира няколко готови вече поетични книги, продължава обиколките с „Барака“, основава театрални клубове.
Писането му върви най-добре в Уерта де Сан Висенте. Това е новата двуетажна лятна къща на семейство Гарсия Лорка, с която то се сдобива през 1926 г. Тогава тя се намира сред зеленчуковите градини в подстъпите към Гранада, а днес е почти в центъра на много разрасналия се оттогава насам град. Първоначално мястото се нарича Уерта де лос мудос – Зеленчуковата градина на немите. Бащата е недоволен от името – и го променя на Уерта де Сан Висенте, тоест кръщава зеленчуковата градина на светията, чието име носи жена му Висента.
Макар че води интензивен творчески живот и много пътува, Федерико обича да идва в тази обградена от зеленина къща, където вдъхновението постоянно му прави компания и вратата на балкона в неговата стая винаги е отворена към градината. Там пише или довършва произведения като „Йерма“, „Кървава сватба“, „Цигански романс“, „Самотната доня Росита“, „Публиката“, „Да минат пет години“ и други. Обича да свири на пианото на първия етаж.
Къщата днес е музей, поддържан от общината на Гранада и от фондация „Федерико Гарсия Лорка“. В такива музеи са превърнати и родната къща на Федерико във Фуенте Вакерос, и другата – в Аскероса/Валдерубио. За тях отговарят местните им общини и пак фондацията.
Когато бях в Уерта де Сан Висенте през юни т. г., навръх рождения ден на поета, в четири от стаите на горния етаж бе подредена експозиция с творби на младия испански художник Алваро Гарсия, който държи да се представя и подписва с творческия си псевдоним Seis Dedos („Шест пръста“). Творбите му, обединени под надслова „Кралят на Харлем“, бяха вдъхновени изцяло от стихосбирката на Федерико „Един поет в Ню Йорк“ – с много препратки и към нашата съвременност.
Някогашните земи на семейство Гарсия Лорка зад къщта днес са превърнати в красив парк – разбира се, парк „Федерико Гарсия Лорка“.
Творческата енергия на Лорка блика щедро през 1934-1935 г., но това става на фона на все по-напрегнатата политическа обстановка и растящата поляризация в Испания. Десницата настървено атакува републиканското правителство и неговите привърженици, включително и в културните среди. Лорка е взет на мушка за нападки като „червен“ заради позициите си и заради приятелствата си с изявени дейци на левицата като Фернандо де лос Риос или поета комунист Рафаел Алберти.
Федерико обаче продължава по своя път. От септември до декември 1935 г. прави много успешно гостуване в Барселона, предствяйки свои творби. Това е организирано от голямата актриса и негова близка приятелка Маргарита Ширгу, каталунка по произход и също убедена републиканка, също клеймена като „червена“. Тя блести с таланта си, играейки в много от неговите пиеси. Възторжената публика в републиканска Барселона буквално носи на ръце по улиците Федерико и нея.
Лорка пише по това време в писмо до родителите си: „Театърът е школа за смях и сълзи, свободна трибуна, чрез която хората могат да покажат стария или погрешен морал и да обяснят с живи примери вечните норми на сърцето“. Коментира пак в писмо отзвука от успеха си в Барселона така: „Разбира се, че десните ще използват това, за да продължат кампанията си срещу мен и Маргарита, но няма значение. Почти добре е, че го правят, да се знае къде стъпваме. Естествено, в Испания не можеш да бъдеш неутрален“.
Лорка посещава също и Валенсия, където изнася свои рецитали. Продължава и обиколките си с „Барака“, макар че в края на 1935 г. постоянно намаляващите заради политическата нестабилност държавни субсидии за групата съвсем спират.
Точно в „Барака“ Федерико среща последната си любов. Това е включилият се в нея като актьор Рафаел Родригес Рапун, когото поетът често нарича „трите Р-та“. Рафаел е от работническо семейство. Футболист е в „Атлетико“-Мадрид и членува в Социалистическата партия. Освен това играе и в „Барака“.
Разбира се, Лорка и в този случай не афишира естеството на отношенията със своя любим. Навсякъде, където ходят заедно, го представя като „секретар“ на „Барака“.
Когато Рафаел Родригес Рапун научава за убийството на Лорка, се записва като доброволец в републиканската армия. Точно една година глед гибелта на поета – на 19 август 1937 г., Рафаел умира от раните си, получени седмица по-рано на фронта в Кантабрия, когато край него пада и се взривява бомба.
„Барака“ дава своето последно представление в началото на 1936-та, когато вече и въздухът е натежал от политическото напрежение в Испания, а театралалната група и всички, свързани с нея, са нарочени от десницата за „врагове“ – защото групата е подписвала антифашистки манифести, защото си е сътрудничала с хуманитрната Международна организация за подпомагане на революционните борци, създадена от Комунистическия интернационал по подобие на Международния червен кръст.
Има различни свидетелства за реакцията на Лорка на нажежаването на обстановката в Испания в навечерието на Гражданската война. Според част от тях, той не си давал сметка за нивото на озлобление и жестокост в надигащата се десница. Бил като едно голямо дете, което си мислело, че нищо лошо не може да му се случи, защото нищо лошо не е правел. И защото – което е факт – имал приятели и почитатели включително и сред десните. Познавал се е дори с основателя на Фалангата Хосе Антонио Примо де Ривера, който също е бил поет. Често онези, които твърдят, че Лорка не е имал ясни идейни позиции, цитират извадка от негово интервю, в която той обявява, че се чувства „едновременно католик, комунист, анархист, либертарианец, традиционалист и монархист“. Тази фраза напълно отговаря на провокативния му стил и на стремежа му да не дели публиката си, но трудно може да се приеме за сериозна.
Много по-сериозно и съществено е следното, казано в последното му интервю пред мадридския вестник „Сол“ през юни 1936-та: „Аз съм испанец по същност и би ми било невъзможно да живея извън моите географски граници. Но мразя тези, които са испанци, само защото са испанци и нищо друго. Аз съм брат на всички и проклинам онзи, който се жертва за една националистическа, абстрактна идея, само заради факта, че обича страната си с превръзка на очите. Добрият китаец ми е по-близък от лошия испанец. Аз пея за Испания и я нося и в мозъка на костите си, но преди всичко съм човек на света и брат на всички“.
Доста изследователи на Лорка смятат, че той е бил съвсем наясно с ужаса, който ще донесе идващата Гражданска война. Далеч не е бил наивник. Освен това е пълно със свидетелства на негови близки приятели, включително на Дали, Бунюел и Алберти, че винаги е бил обсебен от предчувствието за собствената си трагична гибел – многократно е повтарял, че ще загине млад, ще го убият жестоко, по тъмно…
Фаталната грешка, която прави, е, че не преценява добре къде ще е в по-голяма безопасност – в Мадрид или в Гранада. Решава, че в столицата е по-опасно за него. И на 14 юли 1936 г. завинаги напуска жилището си там, за да се прибере при семейството си в Уерта де Сан Висенте, в Гранада.
Само четири дни по-късно – на 18 юли, се вдига генералският метеж, с който започва Испанската гражданска война. И в Гранада също се развилняват фалангистите, които взимат под своя контрол градската управа на 20 юли. Нахълтват в кметството и арестуват кмета социалист Мануел Фернандес-Монтесинос, който е женен за една от сестрите на Федерико – за Консепсион (Конча) Гарсия Лорка. Мануел и Конча вече имат две деца. В момента на ареста му тя е бременна с трето. То ще се роди вече след убийството на бащата…
Фалангистите започват арести и безчинства с обиски и тормоз над всички, които смятат за „червени“ или „подозрителни“. Сред тях е и Федерико, разбира се. Няколко пъти агресивно нахлуват в Уерта де Сан Висенте, правят там унизителни претърсвания и заплашват с разправа поета. Затова той напуска вилата на родителите си и се пренася в семейния дом на своя приятел, поета Луис Росалес, чиито братя също са фалангисти – смята, че поради този факт там ще е в по-голяма безопасност. Но не става така. Именно в дома на Росалес идват да го арестуват в същия ден, в който разсрелват зет му Мануел, кметът – на 16 август 1936 г.
Обвиняват Лорка, че е „шпионирал“ за СССР, че предавал на руснаците тайни по радиостанция, че е бил „секретар“ на Фернандо де лос Риос, че е хомосексуалист…
Луис Росалес се опитва да се застъпи за него – прогонват го и го предупрждават да не се обажда, за да не си изпати и той. Мануел де Файя също отива да ходатайства за Федерико – и на него му се заканват с арест, ако не спре да се бърка.
…А на 18 или 19 август идват онези изстрели в тъмното – там някъде, край Големия извор на Алфакар или в дерето на Виснар, които Федерико винаги е предчувствал и с които прекрачва в безсмъртието…
Няма край
В историческия център на Гранада, на площад „Романия“, съвсем близо до Катедралата, през 2015 г. е открит Център „Федерико Гарсия Лорка“ – модернистична сграда, чиято фасада откъм входа е оформена като голяма, бяла, отворена книга. Центърът е създаден и се поддържа от Министерството на културата на Испания, от Съвета по културата към местното правителство на Андалусия, от кметството на Гранада и от институцията, отговаряща за опазване на културното наследство в цялата провинция Гранада.
Центърът си сътрудничи с фондацията „Федерико Гарсия Лорка“, създадена през 1984 г. от сестрата на поета Исабел Гарсия Лорка. Днес начело на фондацията е племенничката му Лаура Гарсия Лорка, дъщеря на брат му Франсиско и на дъщерята на Фернандо де лос Риос, също Лаура.
Оригиналите на творбите на Федерико Гарсия Лорка, много документи, писма и снимки на поета се съхраняват в Центъра в Гранада от 2018 г. насам. Преди това са били в Мадрид, в Студентската резиденция, но семейството на поета настоява всичко да се събере именно в Центъра в Гранада.
В сградата има експозиционна част и кино-театрална зала. Но има и друга част, в която се намира специалното хранилище. То виси от тавана и е над библиотеката за изследователи. Това хранилище е „сърцето на Центъра на Лорка“. Там цялото наследство се съхранява при специални условия на светлина, температура и влажност, така че да не бъде засегната хартията или какъвто и да е вид наличен документ.
Така се пазят ръкописи на Федерико, първите издания на негови стихове и пиеси, рисунки, кореспонденции, снимки, партитури, грамофонни плочи, изрезки от пресата, семейната библиотека на Федерико и брат му. Общо в центъра на Лорка има около 5000 документа. Към всеки заведен документ има по още няколко приложения.
Подредени са и неговите рисунки, каквито той е правел на всякаква хартия. По-късно много от тях са помествани в книгите му. Но има и самостоятелни рисунки, които са били част от авангардната живопис.
Не всички документи на поета или свързани с него, са в хранилището на Центъра, а само тези, които са принадлежали на Фондацията „Федерико Гарсия Лорка”. Има и много други, които са в лични колекции, защото са били продадени на търг или защото самият поет ги е подарявал.
В Центъра на Лорка творбите, които са част от съвременната библиотека, са на разположение за работата на изследователите. Съвременната библиотека се състои от всички книги с поезия, драматургия, биографии и критически изследвания за поета от други негови съвременници, или публикувани в днешни списания. Има и стари списания, но те са в хранилището.
До местните избори в Испания през 2023 г. Гранада беше управлявна от Испанската социалистическа работническа партия. В изборите за първи път от много време надделя дясната Народна партия, която получи мнозинство и в местния парламент на цяла Андалусия. Съответно през март тази година Народната партия излъчи и нов директор на Патроната (колективен орган), който отговаря за опазването на родната къща на Федерико Гарсия Лорка във Фуенте Вакерос. И господинът веднага се прояви с подигравателен коментар в социалните мрежи към действащите в Испания съгласно Закона за опазването на историческата памет организации за издирвне на жертвите на Гражданската война.
В резултат племенничката на поета Лаура Гарсия Лорка, която по традиция, като представител на семейството, е член на Патроната, възмутено обяви, че го напуска.
Испанската Гражданска война не свършва…
Но Лорка и Гранада остават неразделни и неразделими – във вечността.
Изпука счупеният бисер –
черупката му с форма чиста –
под шепота на маргаритите
и аз разбрах, че ме убиха.
Из църкви, гробища и кръчми обикаляха,
из скринове и дупки ровиха
и трите скелета събориха –
златните им зъби да изтръгнат.
Мен не намериха.
Не ме намериха?
Не. Не намериха.
Но помнят, как последната луна
срещу течението тръгна като лед,
и тутакси смраченото море
припомни всички имена
на всички жертви – до една.
ФЕДЕРИКО ГАРСИЯ ЛОРКА, „Историята и кръговратът на трима приятели”, от стихосбирката „Един поет в Ню Йорк”
About The Author
