Мариам Мохамед Ал Хатиб, Wearenotnumbers. 10 юни 2024г.
Вече е станало необичайна гледка: да присъстваш на погребение и да видиш покров, а в него – цяло тяло с две ръце, десет пръста, два крака, две ходила и глава. Днес ние, хората от Газа, сме късметлии, ако изобщо ни погребат, ако тялото е цяло, или ако семейството и приятелите ни са с нас, за да се сбогуват с нас и да ни оплачат.
Това ми стана болезнено ясно в хода на отминалите над 245 дни геноцид.
В момента съм в Египет. Измъкнах се жива, но съм безкрайно нещастна. Чувствам се сякаш крача към пропаст. Чувам тежките, отекващи стъпки на другите, с които крачим заедно, като един, към общата ни гибел.
В съзнанието ми се е запечатал един образ от Газа – ужасяваща гледка на живо – мъртва двойка със стиснати ръце, двама души, вкопчили се един за друг, сякаш това да бъдат убити ще бъде по-поносимо, ако стискат достатъчно силно.
Нямах късмета да вървя в погребалните процесии на хиляди други мъченици в Газа, но видях телата им разскъсани и разхвърлени по земята, затиснати под отломките, овъглени.
Тези образи изникват в съзнанието ми отново и отново. Тежат ми. Но никой, който ме вижда на улицата тук, в Кайро, не би се досетил какво става вътре в мен.
Никой не умира непокътнат
След ракетен удар всички тръгват да търсят из отломките, за да сглобят отново близките си. Майките търсят главите на децата си, които да съберат с телата им. В останалата част от света да си добра майка означава да храниш децата си с хубава храна и да ги пазиш на топло, но в Газа да бъдеш добра майка означава да ги погребеш цели.
Дори два месеца по-късно, все още издирвам останките на приятелката си Израа. Редовно питам семейството си за новини – откриха ли още нещо от нея?
Ако те бяха убили в началото на геноцида, можеше да бъдеш погребан порядъчно, но сега вече няма официални гробища. И дори масовите гробове са разоравани с булдозери от израелските войници; сякаш искат да ни убият отново и отново, за да са сигурни, че сме напълно мъртви.
Преди няколко седмици с приятелката ми Маис бяхме заедно в палатката ми в Рафах и си представяхме по какъв начин ще умрем.
„Ако трябва да умра, поне ми се иска тялото ми да не бъде наядено от животни,“ каза тя. „Не искам да стана кучешка храна. Предпочитам да се разтворя в земята и да изчезна. Но май не ми се иска и да ставам тор.“
Преди седми октомври с приятелите ми си говорихме за какво си мечтаем и как ще го осъществим. Сега говорим за всички възможни начини да умрем: дали ще е ракета върху палатката ни? Или снайперистите на окупатора? Глад? Хепатит? Ще се стопим ли от слънчевата жега в палатките ни? Или ще дойде войник и ще ни убие? А може би ще е парче шрапнел, заседнало в тялото ни? Или ще умрем без въздух в капана на развалините?
Казах на Маис, че искам да загина поетично. Искам окупаторът да ме взриви, както палестинския писател и политик Гасан Канафани [през 1972 г.]. Искам историята да ме запомни.
Но докато седяхме в палатката с Маис си помислих, че аз няма да избера как ще умра и че Израелските окупационни сили няма да планират убийството ми. Ще ме убият в някоя касапница заедно с много други и трупът ми ще гние заедно с техните. Никой няма да може да оплаче тялото ми.
Често се чудя: ако умреш и никой не открие тялото ти, дали някой ще знае, че си умрял? И нима наистина си съществувал, ако не можеш да покажеш тялото си като свидетелство за своя живот?
Да умреш с цяло тяло в Газа е лукс
Смъртта си играе с нас на пъзел. Ракетата разбива малкото ти тяло; вече си на парчета; сега онези, които знаят, че си бил убит, трябва да подредят парчетата в твоя някогашен образ.
Приятелката ми Бутаина имаше красиви сини очи и сърце, открито като нежно цвете. Беше спокоен човек.
Окупаторът я уби при внезапно нападение над дома ѝ. Заедно с нея уби и мечтите ѝ да следва медицина. Когато видях снимка на тялото ѝ, не можах да повярвам, че очите ѝ са почернели. Но беше все така красива.
Нима ракетата впръсква черно мастило в очите ти?
Отхвърлих всички образи на приятелката си, които видях след като се бяха опитали да я сглобят. Исках да запазя в съзнанието си образа на непокътнатото ѝ тяло. На снимката, която имам, е млада жена на двадесет и няколко, със светла кожа и сини очи: грее като слънчоглед. Изправила се е гордо, облечена за медицинския университет.
Сините ѝ очи почерняха.
Отказвам да приема, че е мъртва.
Защо я убиха, докато учеше за приемните изпити? Защо отнеха живота ѝ, когато призванието ѝ беше да спасява живот?
Не можах да я оплача. Не бях на погребалната ѝ процесия. Не положих цялостното ѝ тяло в гроб, който да посещавам всеки ден и да оставям роза. Не можах да запазя лабораторната ѝ престилка.
В деня, в който Бутаина умря, реших, че искам да съм безсмъртна. Не бих понесла мисълта някой да ме види в състояние като това, което ѝ бяха причинили.
Научих какво е станало с нея, докато се връщах към палатката си. Бях пекла хляб. Влязох, хвърлих чантата и хляба, смъкнах си якето, изритах маратонките, седнах и заплаках.
Този геноцид направи всички ни сираци. Той превърна небето в град на изгубените деца и изчезналите хора – хора, които не могат да бъдат открити, не могат да бъдат оплакани, не могат никога повече да бъдат цели, живи тела.
***
Мариам Мохамед Ал Хатиб е студентка по стоматология, поетеса, изпълнителка на уд, преводачка и обществена активистка в местната общност. Участвала е в наградата „Hult“ – ежегоден конкурс за идеи, решаващи наболели социални проблеми, като продоволствена сигурност, достъп до вода, енергия и образование. Работи като писател и прави видеоклипове, като създава съдържание за Палестина.
About The Author
