През следващата 2025 г. ще се навършат 80 години от края на Втората световна война: най-разрушителното и едновременно определящо събитие за Европа и до днес. Образът на Европа днес е изграден върху опитите да предотвратим подобна хуманитарна катастрофа и варварство в центъра на “цивилизацията” да се случат отново. Днес обаче отново войната е най-важната тема не само в Европа, а и в голяма част от света, а тази наша “цивилизация” на дело е сляпа за хуманитарните катастрофи: най-ярък и скорошен пример е масовото изтребление, което правителството на Израел, начело с Бенямин Нетаняху, извършва в Газа.
Фразата “никога повече” се произнася за първи път през 1945 г. в контекста на Холокоста от оцелели евреи в концентрационния лагер Бухенвалд. “Никога повече” се превръща в нов категоричен императив, след този на Кант за Германия след края на Втората световна война. Един от най-важните немски философи от еврейски произход на XX век Теодор В. Адорно казва следното в свой текст, озаглавен Образование след Аушвиц: „Организирайте мислите и действията си така, че Аушвиц да не се повтори и нищо подобно да не се случи“. Новият категоричен императив, който не е единствено морален, но и културен, образователен, правен, институционален и т.н., не се ограничава до концентрационния лагер Аушвиц, до другите лагери на смъртта, дори не се простира до Нацистка Германия и Хитлер, а до всичко онова, което е довело до и кулминирало в лагерите на смъртта: историческо засрещане между техническа рационалност и дехуманизираща идеология. Когато Адорно казва, че най-важната и първостепенна задача на образованието след Аушвиц е подобно събитие да не се повтори никога повече, той включва и всички съпътстващи за културата особености, които създават условия (било то с бездействие) за повтарянето нещо подобно. “Говори се за заплаха от връщане към варварството. Но това не е заплаха – Аушвиц беше това завръщане и варварството продължава, докато базовите условия, които благоприятстваха това връщане, остават до голяма степен непроменени.” (Adorno 2012, 125). Всъщност Адорно никога не говори изключително за Аушвиц и Холокоста като отделно, единично събитие; то е събитие в крайната точка на една ос, най-външната, абсолютната точка на варварството; но говори и за бомбардировките над Хирошима и Нагасаки и всички тези симптоми и събития като част от един цялостен контекст. Например през 60-те години Адорно вижда войната във Виетнам като пример за това как варварството продължава да съществува и след Холокоста и как светът не се е преориентирал радикално.
След това историческо и теоретично отклонение можем да се запитаме – валиден ли е този имератив, който преди всичко е насочен срещу дехуманизацията и буквалното физическо унищожаване на “други” човешки същества днес? Какво означава императивът да бъде валиден: имаме ли чувствителност и непоносимост срещу дехуманизацията, съпротивляваме ли се срещу масовото изтребление на човешки същества? Краткият отговор е: не достатъчно.
Примерът днес е онова, което се случва в Газа, защото е най-скорошен, най-фрапантен, той е илюстрация на това, което наскоро Джереми Корбин нарече “чудовищен провал на човечеството”. Да припомним, че Холокостът е обявен от международното право за престъпление срещу човечеството, а “никога повече” е императив насочен към предотвратяване на нови престъпления срещу човечеството. На подобни презумпции стъпват и международното право и Всеобщата декларация за правата на човека на ООН от 1949 г., Женевската конвенция и т.н. Опитите да се инструментализира фразата “никога повече” и Холокоста като оправдание от страна на правителството на Израел за извършване на нови военни престъпления и геноциди не е убедителен, а е по-скоро циничен. Катастрофата на Холокоста е и в това, че подобно събитие не може да послужи за нищо съзидателно и положително: не е жертва, от която един народ излиза по-силен и обединен; един геноцид не може да бъде индулгенция за извършването на друг. Важно е и да не се слага знак за равенство между евреи, еврейски народ и Израелско правителство, начело с Нетаняху, който инструментализира целия антисемитски наратив с цел да стабилизира властта си. Наративът, че всеки който протестира против изтреблението на палестинци от страна на Израелското правителство, е антисемит също е неубедителен. Кой би си представил, че 80 години след Холокоста в Германия полицията отново ще задържа и извежда евреи от протести, обвинявайки ги в антисемитисъм.
Ненаучените уроци след края на ВСВ, изтляващата памет от варварствата на XX век не могат да бъдат обяснени само с факта, че онова старо поколение, което живо е помнело онези ужаси, вече си е отишло; новите поколения нямаме живата травма и живия имунитет към човеконенавистни и дехуманизиращи идеологии и политики. Обяснението не работи именно, защото най-чувствителните към масовото изтребление в Газа са именно най-младите – протестиращите пред кампусите на университетите студенти. Успокояващото в случая е, че образованието и възпитанието в духа на универсалните човешки права и непоносимостта към жестокост и дехуманизация е дало някакъв резултат. Поколението, което би трябвало по-живо да “помни” са управляващите (в САЩ), 70-80 годишните, които гласуват изпращането на 29 милиарда долара “помощ” за правителството на Нетаняху. “Помощ” за изтреблението на палестинци, повечето от които не са терористите от Хамас, а жени и деца, които не са били родени, когато Хамас се установява на власт в Газа.
Не само на образователно и културно ниво, не само на ниво чувствителност цивилизацията ни все повече се отдалечава от императива за предотвратяване на дехуманизацията, но и институциите, изградени именно по повод катастрофите на Втората световна война все повече започват да губят своята сила и функция: ООН и Международният наказателен съд. Преподавайки философия на политиката и правото в Софийския университет, когато дойде време да обсъждаме темата за човешките права, студентите задават резонния въпрос: каква е ролята на Декларациите за правата на човека, когато няма институция, (а не държава), която да гарантира тези права? Какво означава, че всички хора имат човешки права, освен чистото пожелание и надежда, питат студентите. Ще спестя моите отговори, вероятно юристите биха отговорили по-добре на тези въпроси; но това са въпроси, които изникват от реалността, която наблюдаваме, от лицемерните двойни стандарти на оценката и предприемането на действия: правата на кои човешки същества си струва да бъдат защитавани, кои геноциди си струва да бъдат посочвани и осъждани, агресията на кои военнопрестъпници подлежи на санкция и т.н.
Въпросът, който си струва да бъде задаван по отношение на хуманитарната катастрофа в Газа, е дали международната реакция, или поне реакцията на онова, което наричаме с геополитическия термин “Запад”, е отражение единствено на политическа и геополитическа конюнктура, или има нещо повече. Дали в това “повече” някъде дълбоко не се таи латентна дехуманизация? Ясно заявено е отношението към палестинците от страна на настоящото правителство на Израел и по-конкретно от министъра на отбраната Йоав Галант, който нарече жителите на Газа “човешки животни”. Наративът за периодичното “подкосяване на тревата” е експлицитно дехуманизиращ по отношение на палестинския народ. Въпросът дали по начало ционизмът почива на предпоставки, отричащи равноправието на палестинците и други арабски народи, също е предмет на множество спорове и анализи; изразът“земя без хора за хора без земя” е проблематичен – какво означава “земя без хора”? Тук ще заскобя тези въпроси; няма да говоря и за числата – средната възраст на жителите на Газа, броя на убитите, броя на убитите жени и деца, разрушените болници, университети, училища, убитите журналисти и хора, предоставящи хуманитарна помощ, причиненият глад и недохранване, осакатените деца… числата са потресаващи. Ако отношението на управляващите в Израел към палестинците е фундаментално дехуманизиращо – на думи и на дела, то какво е нашето отношение? Въпросът не е психологически или морален – дехуманизацията може да се проследи през отношението на медиите, на правителствата на държавите от т.нар. “Запад”, включително и България.
Привържениците на Израелската позиция отказват да броят жертвите в Газа под претекст, че източниците са палестински. Отказът да се броят палестинските жертви обаче указва отношението към тези животи: не са индивиди и личности онези, които “загиват” в Газа, а са аморфна човеко-животинска маса. Тук се намесва и структурната дехуманизация, която се проявява най-вече на ниво медийна видимост и внимание. Медиите и официалните политически изявления указват за животите на кои хора си струва да се скърби, кои са достойни за оплакване и кои – не. Междувременно смъртта (или убийството) на един политически опозиционер предизвиква повече медийно внимание, политическо внимание, възмущение и съпричастност от убийството на 20-30 хиляди палестинци.
Най-лесният начин за оправдание на нарушаването на човешки права, на масово изтребление на хора, е този, който го извършва и оправдава да извади жертвите от реда на човешкото – да ги обяви за подчовеци, животински човеци, по-нисша раса, зверове или други не напълно равни на “нас” човешки същества. Това се е случвало неведнъж в историята, продължава да се случва и днес. Въпросът е имаме ли ресурс за съпротива.
About The Author
