Това е традиция на „Оскар“-ите: сериозна политическа реч пробива балона на блясъка и самохвалството. Следват враждебни реакции. Едни обявяват речта за пример за артисти, които променят културата по най-добрия начин; други – за егоистично узурпиране на иначе празничната вечер. След това всички продължават постарому.
И все пак подозирам, че въздействието на сепващата реч на Джонатан Глейзър на наградите „Оскар“ миналата неделя ще бъде значително по-дълготрайно, а смисълът и значението ѝ ще се анализират още дълги години.
Глейзър получи наградата за най-добър международен филм за „Зона на интерес“, вдъхновен от действителния живот на Рудолф Хьос, комендант на концентрационния лагер Аушвиц. Филмът проследява идиличния домашен живот на Хьос със съпругата и децата му, който се развива във величествена къща и градина в непосредствена близост до концентрационния лагер. Глейзър описва героите си не като чудовища, а като „немислещи, буржоазни, амбициозни кариеристични кошмари“, хора, които успяват да превърнат дълбокото зло в бял шум.
Преди церемонията в неделя, „Зона на интерес“ беше възхвален от няколко божества на света на киното. Алфонсо Куарон, носителят на „Оскар“ за „Рома“, го нарече „вероятно най-важният филм на този век“. Стивън Спилбърг го обяви за „най-добрия филм за Холокоста, на който съм ставал свидетел след моя собствен“ – препратка към „Списъкът на Шиндлер“, който преди 30 години обра Оскарите.
Но докато триумфът на „Списъкът на Шиндлер“ представлява момент на дълбоко утвърждаване и единство за основната еврейска общност, „Зона на интерес“ пристига в съвсем различен момент.
В момента се водят дебати за начина, по който трябва да се помнят нацистките зверства: дали Холокостът трябва да се разглежда изключително като еврейска катастрофа, или като нещо по-универсално, с по-голямо признание за всички групи, които са били обект на изтребление? Дали Холокостът е уникален разрив в европейската история, или е завръщане на по-ранни колониални геноциди, заедно със завръщането на техниките, логиката и фалшивите расови теории, които те са разработили и приложили? Дали „никога повече“ означава никога повече за никого, или никога повече за евреите – залог, за който Израел се представя като един вид недосегаема гаранция?
Тези войни относно универсализма, собствената травма, изключителността и сравнението са в основата на знаковото дело за геноцид на Южна Африка срещу Израел в Международния съд, а също така разкъсват еврейските общности, конгрегации и семейства по целия свят. В рамките на една наситена с действие минута, и то в момент на задушаваща автоцензура, Глейзър безстрашно зае ясни позиции по всяко от тези противоречия.
„Всички наши избори са направени, за да отразяват и да ни изправят пред настоящето – не за да кажем: „Вижте какво са правили тогава“, а по-скоро: „Вижте какво правим сега“, каза Глейзър, като бързо се отърси от схващането, че сравняването на днешните ужаси с нацистките престъпления по своята същност е минимизиране или релативизиране, и не остави съмнение, че изричното му намерение е да подчертае приемствеността между чудовищното минало и нашето чудовищно настояще.
И стигна по-далеч: „Ние стоим тук като хора, които отказват техният еврейски произход и Холокоста да бъдат отвлечени от окупацията, която доведе до за конфликт толкова много невинни хора, независимо дали става дума за жертвите от 7 октомври в Израел или за продължаващото нападение срещу Газа.“ За Глейзър Израел не получава индулгенция, нито пък е етично да се използва еврейската травма от Холокоста, която се предава между поколенията, като оправдание или прикритие за зверствата, извършвани от израелската държава днес.
Разбира се, и други са изказвали тези мнения преди и много от тях са платили скъпо, особено ако са палестинци, араби или мюсюлмани. Интересно е, че Глейзър хвърли реторичните си бомби, защитен от еквивалента на броня, заставайки пред блескава тълпа като успешен бял евреин – заобиколен от други двама успешни бели евреи – които заедно току-що са направили филм за Холокоста. И тази фаланга от привилегии все пак не го спаси от потока от клевети и изопачавания, които подмениха смисълът на думите му, за да твърдят погрешно, че той се е отрекъл от еврейството си, което само подчерта мнението на Глейзър за онези, които превръщат позата на жертва в оръжие.
Също толкова важно е това, което можем да наречем метаконтекст на речта: това, което я предшества и следва непосредствено след нея. Тези, които гледаха само клипове онлайн, пропуснаха тази част от преживяването и това е твърде лошо. Защото веднага след като Глейзър завърши речта си – посвещавайки наградата на Александра Бистрон-Колоджейчик, полякиня, която тайно е хранела затворниците от Аушвиц и се е борила с нацистите като член на полската нелегална армия – излязоха актьорите Райън Гослинг и Емили Блънт. Без да има и най-малката рекламна пауза, която да ни позволи да се възстановим емоционално, веднага бяхме изхвърлени в битката „Барбенхаймер“, в която Гослинг каза на Блънт, че нейният филм за изобретяването на оръжие за масово унищожение е постигнал успех в боксофиса закачен за розовото палто на Барби, а Блънт обвини Гослинг, че си е нарисувал плочките на корема.
Отначало се опасявах, че тази невъзможна съпоставка ще подкопае намесата на Глейзър: как би могла скръбната и разтърсваща реалност, на която той току-що се беше позовал, да съжителства с тази енергия на калифорнийския гимназиален бал? После ми хрумна: подобно на вбесените защитници на „правото на Израел да се защитава“, натруфената изкуственост, която заобикаляше речта му, също помагаше да се аргументира позицията му.
„Геноцидът се превръща във фонов шум на живота им“: така Глейзър описва атмосферата, която се опитва да пресъздаде във филма си, в който героите му се занимават с ежедневните си драми – незаспиващи деца, трудна за угаждане майка, случайни изневери – в сянката на димящи комини, изхвърлящи човешки останки. Не че тези хора не знаят, че точно отвъд градинската им ограда фучи индустриална машина за убиване. Те просто са се научили да водят задоволителен живот със заобикалящия ги геноцид.
Именно това е най-съвременното, най-актуалното в този ужасен момент в зашеметяващия филм на Глейзър. Повече от пет месеца след всекидневното клане в Газа, когато Израел нагло пренебрегва заповедите на Международния съд, а западните правителства нежно мъмрят Израел, докато му доставят още оръжия, геноцидът отново се превръща във фонов шум – поне за онези от нас, които имат щастието да живеят от безопасните страни на многобройните огради, които разсичат нашия свят. Изправени сме пред риска това просто да продължава, да се превърне в саундтрак на съвременния живот. Дори не се считта за основното събитие.
Глейзър неведнъж е подчертавал, че темата на филма му не е Холокостът с неговите добре познати ужаси и исторически особености, а нещо по-трайно и всеобхватно: човешката способност да се живее с Холокоста и други зверства, да се примирява с тях, да извлича полза от тях.
Когато премиерата на филма се състоя през май миналата година, преди нападението на Хамас от 7 октомври и преди нестихващата атака на Израел срещу Газа, това беше мисловен експеримент, който можеше да бъде разгледан с известна интелектуална дистанция. Зрителите на филмовия фестивал в Кан, които дадоха на „Зона на интерес“ възторжени шестминутни овации, вероятно са се чувствали в безопасност, играейки си с предизвикателството на Глейзър. Може би някои от тях са погледнали към лазурното Средиземно море и са се замислили как те самите са се примирили, дори не са се интересували от новините за лодки, пълни с отчаяни хора, които са били оставени да се удавят точно до брега. Или може би са се замислили за частните самолети, с които са пътували до Франция, и за начина, по който емисиите от полетите са свързани с изчезването на източниците на храна за бедните хора далеч от тях, с изчезването на видове или с потенциалното изчезване на цели нации.
Глейзър иска филмът му да провокира такива тревожни мисли. Той е казвал, че е видял „мрачния свят около нас и имах чувството, че трябва да направя нещо по отношение на сходството ни с извършителите, а не с жертвите“. Искал е да ни напомни, че унищожението никога не е толкова далеч, колкото ни се струва.
Но по времето, когато „Зоната“ влезе в кината през декември, финото предизвикателство на Глейзър към публиката да се замисли за своите вътрешни Хьосета, беше много по-близо до сърцето. Повечето творци отчаяно се опитват да се докоснат до духа на времето, но „Зоната“, чието пускане по кината е приглушено предвид първоначалния отзвук, може би страда от нещо рядко срещано в историята на киното: излишък на актуалност, свръхпредлагане на актуалност.
Една от най-запомнящите се сцени във филма е, когато в дома на Хьос пристига пакет, пълен с дрехи и бельо, откраднати от затворниците в лагера. Съпругата на коменданта, Хедвиг (изиграна почти твърде убедително от Сандра Хюлер), постановява, че всеки, включително и прислугата, може да избере един предмет. Тя запазва коженото палто за себе си и дори пробва червилото, което намира в един джоб.
Интимността на преплитането с мъртвите е толкова смразяваща. И нямам представа как някой може да гледа тази сцена и да не си помисли за израелските войници, които са се снимали как претърсват бельото на палестинците, чиито домове са окупирали в Газа, или се хвалят, че крадат обувки и бижута за своите годеници и приятелки, или си правят групови селфита на фона на развалините в Газа.(Една такава снимка стана популярна в интернет, след като писателят Бенджамин Кункел добави надпис „Зона на Pinterest“.)
Тези отзвуци са толкова много, че днес шедьовърът на Глейзър прилича повече на документален филм, отколкото на метафора. Сякаш, заснемайки „Зоната“ в стила на риалити шоу, със скрити камери в цялата къща и градина (Глейзър го нарича „Биг Брадър в дома на нацистите“), филмът предусеща първия геноцид, излъчван на живо – версията, заснета от извършителите.
„Зоната“ предлага екстремен портрет на семейство, чийто спокоен и красив живот е пряко свързан с механизмите, поглъщащи човешкия живот в съседство. Това категорично не е портрет на хора, които отричат: те знаят какво се случва от другата страна на стената и дори децата си играят с изхвърлени човешки зъби. Концентрационният лагер и семейният дом не са отделни единици; те са свързани. Стената на семейната градина – създаваща затворено пространство за игра на децата и сянка за басейна – е същата стена, която от другата страна огражда лагера.
Всички, които познавам и които са гледали филма, не се сещат за нищо друго освен за Газа. Това не означава, че мога да твърдя, че има еднозначно равенство или сравнение с Аушвиц. Няма два идентични геноцида: Газа не е фабрика, умишлено създадена за масови убийства, нито пък сме близо до мащабите на нацистките убийства. Но цялата причина, поради която следвоенната сграда на международното хуманитарно право беше издигната, беше да разполагаме с инструменти за колективно идентифициране на моделите, преди историята да се повтори в голям мащаб. И някои от моделите – стената, гетото, масовите убийства, многократно заявеното намерение за изтребление, масовият глад, грабежите, радостното дехуманизиране и умишленото унижение – се повтарят.
Подобни са и начините, по които геноцидът се превръща във фонов шум, начинът, по който тези от нас, които са малко по-далеч от стените, могат да блокират образите, да заглушат виковете и просто… да продължат. Ето защо Филмовата академия аргументира позицията на Глейзър, когато без пауза се прехвърли на на Барбенхаймер – което само по себе си е тривиализиране на масовото клане. Зверството отново се превръща във фон. (Човек би могъл да разглежда целия спектакъл на Оскарите като своеобразно продължение на „Зоната на интереса“, нещо като представление на отрицанието.)
Какво да направим, за да прекъснем динамиката на тривиализацията и нормализацията? Това е въпросът, с който толкова много от нас се борят в момента. Моите ученици ме питат. Аз питам моите приятели и другари. Толкова много от тях предлагат своите отговори с непрестанни протести, гражданско неподчинение гласуване с „не подкрепям никого“, прекъсвания на събития, конвои с помощи за Газа, събиране на средства за бежанците, произведения на радикалното изкуство. Но това не е достатъчно.
И тъй като геноцидът все повече остава на заден план в нашата култура, някои хора стават твърде отчаяни за всички тези усилия. Гледайки Оскарите в неделя, където Глейзър беше единственият сред парада от богати и влиятелни оратори по подиума, който спомена Газа, си спомних, че са минали точно две седмици, откакто Аарон Бушнел, 25-годишен член на американските военновъздушни сили, се самозапали пред израелското посолство във Вашингтон.
Не искам никой друг да използва тази ужасяваща протестна тактика; вече има твърде много смърт. Но трябва да прекараме известно време в размисъл с изказването, което Бушнел е оставил – думи, които аз възприемам като завладяваща, актуална кода на филма на Глейзър:
„Много от нас обичат да си задават въпроса: „Какво бих направил, ако бях жив по време на робството? Или по времето на законодателството Джим Кроу в Юга? Или на апартейда? Какво щях да направя, ако моята страна извършваше геноцид?’ Отговорът е, че вие правите точно това. Точно в момента.“
About The Author
