Ирфан Галария, Los Angeles Times
В края на януари напуснах дома си във Вирджиния, където работя като пластичен и реконструктивен хирург, и се присъединих към група лекари и медицински сестри, които пътуваха до Египет с групата за хуманитарна помощ MedGlobal, за да работят като доброволци в Газа.
Работил съм и в други военни зони. Но това, на което станах свидетел през следващите 10 дни в Газа, не беше война – това беше унищожение. Най-малко 28 000 палестинци вече са убити при израелските бомбардировки на Газа. От Кайро, столицата на Египет, пътувахме 12 часа на изток до границата при Рафах. Минахме покрай километри паркирани камиони с хуманитарна помощ, тъй като те не бяха допускани да влязат в Газа. Освен моя екип и други членове на пратеника на ООН и Световната здравна организация, там имаше много малко други хора.
Навлизането в южната част на Газа на 29 януари, където много хора са избягали от северната част на Ивицата, приличаше на първите страници на антиутопичен роман. Ушите ни изтръпнаха от постоянното бръмчене на това, което ми казаха, че са дронове за наблюдение, които кръжат постоянно. Носовете ни бяха погълнати от миризмата на 1 милион разселени хора, живеещи наблъскани заедно без адекватни санитарни условия. Очите ни се изгубиха в морето от палатки. Отседнахме в къща за гости в Рафах. Първата ни нощ беше студена и много от нас не можаха да заспят. Стояхме на балкона, слушахме бомбите и виждахме как димът се издига от Хан Юнис.
На следващия ден, когато наближихме Европейската болница в Газа, улиците бяха блокирани от редици палатки. Много палестинци се насочиха към тази и други болници с надеждата, че те ще представляват убежище от насилието – те грешаха.
Морето от хора се прехвърляше и в болницата: живееха в коридори, стълбища и дори в складови помещения. Широките някога пешеходни пътеки, проектирани от Европейския съюз, за да поемат натоварения трафик на медицинския персонал, носилките и оборудването, сега бяха сведени до еднопосочен проход. От двете страни висяха одеяла от тавана, за да обособят малки зони за цели семейства, предлагайки частица уединение. Болницата, проектирана за около 300 пациенти, сега се бореше да се грижи за повече от 1000 пациенти и стотици други, търсещи убежище.
Имаше ограничен брой местни хирурзи на разположение. Казаха ни, че много от тях са били убити или арестувани, като за вторите не е ясно къде се намират и дали изобщо са живи. Други са останали в капана на окупираните райони в северната част на Газа или на близки места, откъдето е било твърде рисковано да се пътува до болницата. Беше останал само един местен пластичен хирург, който обслужваше болницата 24 часа в денонощието, 7 дни в седмицата. Домът му беше разрушен, така че живееше в болницата и успяваше да натъпче всичките си лични вещи в две малки ръчни чанти. Този разказ стана твърде често срещан сред останалия персонал в болницата. Този хирург имаше късмет, защото съпругата и дъщеря му все още бяха живи,докато почти всички останали работещи в болницата скърбяха за загубата на близките си.
Започнах работа веднага, като извършвах по 10-12 операции на ден и работех по 14-16 часа. Операционната зала често се тресеше от непрекъснатите бомбардировки, понякога на всеки 30 секунди. Оперирахме в нестерилни условия, които биха били немислими в Съединените щати. Имахме ограничен достъп до важно медицинско оборудване: Ежедневно извършвахме ампутации на ръце и крака, като използвахме трион Gigli – инструмент от епохата на Гражданската война, който по същество представлява сегмент от бодлива тел. Много ампутации можеха да бъдат избегнати, ако имахме достъп до стандартно медицинско оборудване. Беше трудно да се опитаме да се погрижим за всички ранени в рамките на здравна система, която е напълно срината.
Слушах пациентите си, които ми шепнеха историите си, докато ги вкарвах в операционната за операция. Повечето от тях бяха спали в домовете си, когато са били бомбардирани.Не можех да не си помисля, че късметлиите са загинали мигновено, или от силата на експлозията, или са били погребани в развалините. На оцелелите им предстоеше многочасова операция и многократни посещения в операционната, като в същото време оплакваха загубата на децата и съпрузите си. Телата им бяха пълни с шрапнели, които трябваше да бъдат хирургически извадени от плътта им, парче по парче.
Престанах да следя колко нови сираци съм оперирал. След операцията те бяха предавани някъде в болницата, без да съм сигурен кой ще се грижи за тях и как ще оцелеят. При един случай няколко деца, всички на възраст около 5-8 години, бяха донесени в спешното отделение от родителите си. Всички имаха единични изстрели от снайперист в главата. Тези семейства се връщали към домовете си в Хан Юнис, на около 2,5 мили от болницата, след като израелските танкове се били изтеглили. Но снайперистите очевидно са останали. Нито едно от тези деца не оцеля.
В последния ден, когато се връщах в къщата за гости, където местните хора знаеха, че са отседнали чужденци, едно момче се приближи и ми подаде малък подарък. Беше камък от плажа с арабски надпис, написан с маркер: „От Газа, с любов, въпреки болката“. Докато стоях на балкона и гледах към Рафах за последен път, чувахме безпилотните самолети, бомбардировките и откосите картечен огън, но този път нещо беше различно: Звуците бяха по-силни, а експлозиите – по-близки.
Тази седмица израелските сили нахлуха в друга голяма болница в Газа и планират сухопътна офанзива в Рафах. Чувствам се невероятно виновен, че успях да замина, докато милиони хора са принудени да изтърпяват кошмара в Газа. Като американец си мисля, че нашите данъци плащат за оръжията, които вероятно са ранили моите пациенти там. Тези хора, които вече са прогонени от домовете си, няма към кого да се обърнат.
*Ирфан Галария е лекар с практика по пластична и реконструктивна хирургия в Чантили, щата Вирджиния
About The Author
