На 8 октомври 1967 г., след неравен бой с боливийската войска в долината Юро в Боливия, воденият от легендарния латиноамерикански революционер Ернесто Че Гевара партизански отряд е разбит, а самият Че е ранен и пленен заедно с още неколцина свои другари. Всичките са отведени в селцето Ла Игера и заключени в училището.
На следващия ден – 9 октомври, Че и другите пленници са разстреляни по заповед на тогавашния боливийски президент Рене Бариентос, пряко съгласувана с американското ЦРУ, чийто представител Феликс Родригес координира операцията и присъства на разправата.
Телата на Че и другите партизани са откарани с хеликоптер в районния център Вайегранде. Мъртвият Че е представен като трофей на поканени представители на местната и чуждата преса, пред които боливийските военни се хвалят как са унищожили заговорници срещу националната сигурност начело със станалия световноизвестен с Кубинската революция аржентинец. Докато фотографите снимат трупа на Че, положен върху мивката за мъртъвци на местната морга, другите убити партизани лежат, хвърлени на пода.
За да докажат кого са унищожили, убийците на Че отрязват ръцете му до китките и ги слагат в стъкленица със спирт, която изпращат в столицата Ла Пас за идентификация по пръстовите отпечатъци. А телата на Че и другарите му са погребани на тайно място на територията на военната база във Вайегранде – целта е гробовете да останат неизвестни, за да не се превърнат в места за поклонение. По-късно върху тях е изградена и писта за военно летище.
Ще ги открият чак 30 години по-късно, през 1997-ма, в резултат на общите усилия на международна изследователска група, съставена от кубинци, аржентинци и боливийци. И след като ги идентифицират, всичките ще бъдат откарани в Куба и погребани с почести в обща костница и мемориал в Санта Клара – града на бойната слава на Че Гевара, чието превземане от неговата партизанска колона през декември 1958 г. е решаващо за победата на Кубинската революция.
Но още много преди историята да подреди нещата така, избиването на Че и другите партизани в Ла Игера на 9 октомври 1967 г. ще се окаже само началото на една легенда, срещу която убийците ще са безсилни. Вместо отсъствието на партизански гробове да прекършва желанието за следване на бунтовния пример, то добива точно обратната сила – ражда се легендата, че „Свети Ернесто от Игера” и бойците му не са мъртви, че още бродят из планините и бранят бедния и потиснат народ, като това само вдъхновява нови и нови техни следовници.
Атеистът и бунтовникът Че едва ли си е представял така своето безсмъртие, но е факт, че митът за него добива собствен, отделен живот и харизма сред латиноамериканските народи и политическите течения на континента през последвалия над половин век. И ако част от този ефект е с катализираща сила за търсенията на световни леви алтернативи, то друга негова част е агресивно обсебена и комерсиализирана от онзи капиталистически антиморал, чието отрицание винаги е бил Че. Така образът му и неговите изкривявания са превърнати в търговски продукти, сведени са до безопасно за статуквото идолопоклонничество, а в последните години е добавена и откровена кампания за очернящи паметта на истинския Че лъжи и фалшификации.
На фона на всичко това днес смятаме за особено важно да му отдаваме почит чрез реални факти и документи, в които остава отпечатана същността на неговата личност и идейна категоричност.
Предлагаме тук писмото на 28-годишния Ернесто Гевара, който тъкмо се превръща в легендарния Че (прозвище, дадено му от неговите кубински другари – б. пр.), до майка му Селия де Ла Серна (21.06.1906-18.05.1965). Писмото е написано на 15 юли 1956 г. от затвора в Мексико, където Ернесто попада заедно с новите си кубински приятели – емигранти, революционери, замислили да освободят родината си от жестокия диктатор Фулхенсио Батиста.
Ернесто се е присъединил към тях, спечелен от пламенността на само две години по-големия от него техен водач – юриста Фидел Кастро, вече опитал един неуспешен бунт в родината си. Но решен да го поправи с нова, по-добре подготвена партизанска война. Увлеченият от мечтата за една свободна и справедлива Латинска Америка безработен доктор Гевара, вече преминал през огъня на смазаната с американска интервенция демократична революция в Гватемала, също е твърдо решен да търси реализация за усилията си за преобразуване на света чрез борбата на кубинските си приятели. Но мексиканското правителство усеща, че нещо прекалено парливо се пече под носа му – и арестува мечтателите.
В крайна сметка този епизод не успява да осуети плановете им и историята прави своя шумен пробив в Куба. Но по времето, когато пише предлаганото тук писмо до майка си, Ернесто Гевара още е зад мексикански решетки и не знае как точно ще се завъртят идещите събития. Въпреки това характерът му и решимостта му на революционер очевидно вече са узрели напълно. Не го спира дори обичайният за масовата психика конформизъм, тъй типичен за женен човек с дете – а той вече може да се радва на малката си дъщеря Илдита от перуанската си съпруга (впрочем, също революционерка) Илда Гадеа, само когато вижда двете по време на посещенията им при него в затвора в Мексико…
Какво зарежда онази неистовост на 28-годишния Ернесто зад мексиканските решетки, която той ще запази и през целия си живот? Нека ни разкаже самият той, чрез писмото до майка си:
„Не съм ни Христос, ни филантроп, старице моя, съвсем обратното на Христос съм, а филантропията ми изглежда… (нечетлива дума – б. р.). Боря се за нещата, в които вярвам, с всички достъпни ми оръжия и се опитвам да спечеля на моя страна другите, вместо да се оставям да ме приковават на кръста или някъде другаде. Относно гладната стачка грешиш напълно: започнахме я два пъти, първия път пуснаха 21 от 24 задържани, втория път обявиха, че ще освободят Фидел Кастро, ръководителят на Движението. Това ще стане утре. Ако всичко върви според обявеното, само двама души ще останем в затвора. Не искам да се подвеждаш по думите на Илда, че ние двамата, които ще останем, сме пожертваните. Ние просто нямаме документи, които да са в ред, и затова не можем да се възползваме от начините, които облагодетелстват нашите другари. Смятам да замина за най-близката страна, която ще ми даде убежище, но това е трудно, като се има предвид стоварената ми всеконтинентална слава. Ако успея, там ще бъда в готовност за момента, когато ще се нуждаят от услугите ми. Пак повтарям, че е доста вероятно да не мога да ти пиша за кратък или малко по-дълъг период от време.
Това, което наистина ме стряска, е твоето неразбиране за всичко това и твоите съвети за умереност, егоизъм и т.н., тоест най-отвратителните качества, които човек може да притежава. Не само, че не съм умерен, но ще се опитам никога да не бъда. А ако си дам сметка, че свещеният пламък е отстъпил място на плаха малка оброчна светлинка, най-малкото, което мога да направя, е да започна да повръщам върху собствените си гадости. Що се отнася до апела ти към умерен егоизъм, тоест към вулгарен и страшен индивидуализъм, към ценностите на XX век, трябва да ти кажа, че направих много, за да ликвидирам това. Нямам предвид някакъв непознат, смекчен вид, а другия, бохемския, незаинтересования от ближния, с чувството за самодостатъчност заради сбъркано или неподвластно ми съзнание. В тези затворнически дни и в предишните, когато тренирахме, тотално се идентифицирах с другарите си по делото. Спомням си една спомената веднъж фраза, която ми се стори глупава или поне странна – отнасяше се до толкова пълно сливане между всички членове на едно борещо се цяло, че понятието „аз” да изчезва съвсем, за да отстъпи място на понятието „ние”. Става дума за комунистически морал и, естествено, може да изглежда като доктринерско преувеличение, но наистина беше (и е) хубаво да можем да почувстваме това отдръпване от самите нас…
(Петната не са кървави сълзи, а доматен сос.)
Твоя дълбока грешка е да смяташ, че от умереността или „умерения егоизъм” се раждат големите изобретения или шедьоври на изкуството. За всяко зараждащо се дело е необходима страст. А една революция се нуждае от страст и дързост в големи дози – неща, които притежаваме като човешка общност. Друго странно нещо, което забелязвам у теб, е повтарящото се цитиране на Татко Господ, надявам се да не се връщаш в младежката си кошара. Също така обръщам внимание, че тази поредица от сигнали за тревога не служи за нищо: Петит пое грижата, Лесика се изля и изнесе на Илда (което влезе в противоречие с нареждането ми) проповед за задълженията на политическото убежище. Раул Линч се държа добре, дистанцирано, а Падийа Нерво каза, че става дума за различни министерства. Всеки би могъл да помогне, но при условие, че се отрека от идеалите си. Не вярвам ти да предпочиташ жив син като Варава (персонаж от Новия завет, разбойник, помилван от Пилат Понтийски вместо Христос – б. пр.) пред мъртъв син, който, където и да се намира, върши онова, което смята за свой дълг. Опитите да се помогне само вкарват в затруднения тях и мен…
Освен това истината е, че след като оправя болежките на Куба, ще отида някъде другаде, както е истина и това, че ако ме затворят в кабинета на бюрократ или в клиника за алергични заболявания, ще бъда най-прецаканият. В крайна сметка, мисля, тази болка, болката на майка, която навлиза в старостта и която иска сина си жив, е достойна за уважение, трябва и искам да ѝ отдам дължимото и бих желал да те видя, не само за да утеша теб, но и за да утеша самия себе си и моите спорадични и неописуеми копнежи.
Старице моя, целува те и ти обещава присъствието си, ако не стане нещо ново, твоят син ЧЕ.
Може да се допълни и кратката бележка към това писмо от бащата на Че – Ернесто Гевара Линч (11.02.1900-01.04.1987), с която той го придружава, публикувайки го в книгата си „Моят син Че”: „Сигурен съм, че затворът в крайна сметка оформи окончателно Ернесто. В това писмо той се определя точно: той е революционер със свой свещен пламък. В писмото си прави дълбока самокритика, когато признава, че в даден момент е бил безгрижен и самодостатъчен бохем”.
About The Author
