119 години от рождението на Пабло Неруда, който мечтаеше за свят без отлъчени

В Чили цялата 2023-та година преминава под знака на един драматичен юбилей, който предстои през септември – 50 години от кървавия преврат на военната хунта начело с генерал Аугусто Пиночет. На 11 септември 1973 г. пучът сваля правителството на лявата коалиция „Народно единство” и президента социалист Салвадор Алиенде, който предпочита смъртта в бомбардирания от превратаджиите президентски дворец „Ла Монеда” пред предателството.

Следват брутални масови арести, репресии, убийства, изтезания и „безследни изчезвания” на хиляди и хиляди привърженици на „Народното единство” и Алиенде. Една от най-емблематичните жертви на хунтата е зверски убитият на 15 септември 1973 г. в превърнатия в концлагер стадион „Чили” в Сантяго певец, поет, композитор, режисьор и символ на преданите на народа си творци Виктор Хара.

Само 12 дни след преврата, на 23 септември 1973 г., покрусеният от жестокостта на хунтата любим поет на Чили и нобелист Пабло Неруда издъхва в клиника в Сантяго, където е приет за стабилизиране на състоянието му. Неруда е имал рак на простатата, но е бил в ремисия. Скоропостижната му смърт в клиниката изненадва неговите близки и още тогава поражда подозрения, че е бил отровен по разпореждане на хунтата – защото се канел да заминава в емиграция, а надигането от чужбина на мощния му и много авторитетен по света глас би бил голям удар по военния режим в Чили.

Все пак, дори и след смъртта си, Неруда се оказва по-силен от палачите на чилийския народ. На погребението му се стича човешко море и траурното шествие из Сантяго се превръща в първата открита демонстрация срещу хунтата. Хората скандират лозунги в памет на Неруда, Алиенде и Хара, във възхвала на Чилийската комунистическа партия, чийто член е бил поетът, пеят „Интернационала”, въпреки изричната разпоредба сбогуването да преминава при пълно мълчание. В редиците на шествието, преминаващо под дулата на шпалир от войници по целия маршрут, са и посланиците на Франция и Швеция – и хунтата е посмява да посегне на демонстрантите.

Салвадор Алиенде, Пабло Неруда и Виктор Хара са личностите символи, които присъстват във всички вече заредили се през тази година възпоменателни прояви за трагедията, причинена на Чили от преврата на Пиночет преди 50 години и последвалите 17 години брутална диктатура. Но акцентът е поставен не върху мъката от загубата им, а върху техния огромен по сила идеен завет, върху вдъхновяващия им пример на хора, дали с целия си живот и особено през трите години от управлението на „Народното единство” (1970-1973 г.) мощен тласък на вярата, че едно по-справедливо и хуманно Чили е възможно.

В рамките на броени дни чилийците сега честват и годишнините от рождението на Алиенде и Неруда. На 26 юни се навършиха 115 години от рождението на „Другаря президент”, а на 12 юли стават и 119 години от рождението на всепризнатия магьосник на испаноезичното поетично слово, продължаващо да окрилява за битки за справедливост. На 28 септември пък ще се навършат 91 години от рождението на Виктор Хара.

Нека днес, навръх 12 юли, рождения ден на Пабло Неруда, припомним жалоните на неговата ярка съдба.

Любов и бунт. Тези две вдъхновения са оплели гъсто корените си и в живота, и в творчеството на Неруда. Соковете им идат от суровата и мощна природа на Южно Чили, където се ражда и расте Рикардо Нефтали Рейес Басоалто, както е рожденото му име.

Той се появява на бял свят в Парал на 12 юли 1904 г. и само месец по-късно губи майка си – учителката Роса Нефтали Басоалто. Тя умира от туберкулоза. Бащата – локомотивният машинист Хосе дел Кармен Рейес, се преселва с момченцето в Темуко и там се жени за Тринидад Кандиа, която отглежда детето с много обич. Малкият Пабло също я обожава и първите му стихове са посветени именно на нея.

Първата му публикация във вестник излиза, когато е 13-годишен. Две години по-късно, докато е ученик в мъжкия лицей в Темуко, започва редовно да общува с учителката от женския лицей в същия град – Лусила Годой Алкалага, която го насърчава да пише. По онова време тя вече се е прочула и като поетеса с творческия си псевдоним Габриела Мистрал. С него остава и в историята на чилийската и световната литература. Габриела Мистрал е първата чилийка и латиноамериканка, която през 1945 г. печели Нобелова награда за литература. Именно Мистрал като учителка в Темуко през 1919-та открива пред прохождащия в поезията юноша Рикардо необятния свят на руската литература – тя му дава да чете произведения на Достоевски, Толстой, Чехов.

На 16 г. младият чилийски стихоплетец печели първата си литературна награда в Темуко. Но баща му не одобрява неговите литературни занимания изяви – не вижда в тях хляб за сина си. За да не го дразни, начинаещият поет си измисля псевдонима Пабло Неруда – кръстоска от поиспанчената версия на името на френския поет Пол Верлен и на фамилията на чешкия поет Ян Неруда.

На 17 г. заминава за Сантяго да учи френска филология. Там побеждава в поетичен конкурс на Чилийската студентска федерация вече като Пабло Неруда. И литературните кръгове запомнят слабия и артистично заметнат със служебната черна железничарска пелерина на баща си (просто не е имал друго палто…) младеж.

През 1923-та (преди точно 100 години) излиза първата му стихосбирка „Дрезгавина”. Тогава Неруда е едва 19-годишен. Но голямата слава идва след още година с издаването на „Двадесет поеми за любовта и една песен за отчаянието”. Със сочиня си език, с разкрепостения еротизъм и с взирането в мистериите на вселената и на човека това става една от най-цитираните испаноезични стихосбирки на ХХ век.
Обичайна практика от онези години е изявени чилийски творци да бъдат изпращани като консули в чужбина, за да прославят родината си. Така и Пабло Неруда още преди да навърши 24 г. е назначен за консул в Бирма (днес Мианмар). До 1931-ва се изрежда на такива постове в Цейлон, Ява, Сингапур. През 1930 г. в Батавия (днешна Джакарта) на остров Ява се жени за Мария Антониета Агенаар Фогелцанц – „холандка с няколко капки малайска кръв”, както сам я описва. Нарича я с галеното Марука.

През 1933 г. вече е консул в Аржентина. В Буенос Айрес се сприятелява с пристигналия да поставя своята драма „Кървава сватба” испански поет Федерико Гарсия Лорка. От 1934-та Неруда е консул вече в Барселона, а после и в Мадрид, където се сближава с поетите от групата „Поколение’27” (наименованието е свързано с поетична сбирка в Севиля през 1927 г.). Наред с приятеля му Гарсия Лорка в групата са и такива такива емблематични творци като Рафаел Алберти, Висенте Алейсандре, Педро Салинас и др.

Покрай тях и Неруда се „заразява” с духа на социално ангажираната поезия, увлечен е от кипежа на политическите страсти в републиканска Испания, въодушевен е от обединяването на левите партии в Народен фронт.

Но насред обществените и творческите си вълнения Неруда е сполетян от тежка лична драма. На 18 август 1934 г. в испанската столица Марука ражда дъщерята им Малва Марина. Момиченцето обаче има хидроцефалия и е обречено – по онова време за това увреждане няма лечение. Както свидетелства в свои мемоари Висенте Алейсандре, Неруда отначало е вярвал, че детето може да бъде излекувано. Но бързо става ясно, че малформацията е необратима и нелечима, а за да се поддържа живо момиченцето, са необходими постоянни разходи за медикаменти и приспособления, като обгрижването поглъща цялата енергия и време на родителите. В свои лични писма от онова време Неруда доста мрачно описва ситуацията и дори нарича детето „трикилограмов вампир”, като подчертава, че дълбоко страда от всичко това. Той има пълното съчувствие на приятелите си от „Поколение’27”, а Гарсия Лорка дори посвещава стихотворение на Малва Марина.

Драмата и постоянните усилия около момиченцето силно потискат Неруда. Той не е виждал смисъл да се жертва за малката, която при тогавашните възможности на медицината никога не би могла нито да проходи, нито да проговори, нито да постигне умствено развитие, а и лекарите предричат скорошната ѝ смърт. Майката Марука обаче не може да си представи друго поведение, освен пълно посвещаване на безпомощната дъщеричка и полагане на всички необходими грижи.

Но Неруда не е способен да понесе такава отговорност. А и отношенията му с Марука отдавна са охладнели. Двамата са много различни. Тя не споделя неговите политически идеи и ангажираност, иска кротък семеен живот, пълна отдаденост на болното дете.

Това не е по силите му и е в разрез с представите му, че затварянето в малкияя личен свят е предателство спрямо увлеклите го големи каузи за обществени преобразования. Следва неизбежен разрив с Марука. Разделят се официално през 1936-та. А още предната година – през 1935-та, Неруда се запознава и се влюбва в аржентинската художничка и интелектуалка с аристократични корени, членуваща във Френската комунистическа партия, Делия дел Карил. Тя се подвизава в същите артистични среди в Мадрид като него. По-възрастна е с 20 години от чилийския поет и дипломат, но е красива, фина като момиченце и има изключителна интелектуална харизма, която оказва огромно влияние на чилиеца. Испанците вече са я нарекли „Мравчицата” за пословичните ѝ енергия, последователност и упоритост, с които, без излишно да вдига шум, постига всяка цел в името на революционното изкуство или социалната справедливост.

Личните истории на Неруда са неразривно преплетени с политическите сътресения на времето. Това важи и за връзката му с Делия дел Карил, на която се приписва „вината”, че той става убеден комунист; важи и за по-нататъшната съдба на Марука и Малва Марина, заради която днешни критици на поета го съдят сурово през призмата на сегашни норми и правила. А нещата, да не забравяме, се развиват на фона на разтърсващата Испанска гражданска война, по-късно и на фона на Втората световна, прегазила милиони човешки съдби. Лични трагедии тогава преживява всеки, но те губят днешната острота, стопени в сплавта на общочовешкото страдание. Водещият морал в онези години толерира не индивидуализма, а загърбване на личното в името на общото. Това е и изборът на Неруда. Също и убежището от драскането на собствената му съвест…

Но нека следваме хронологията. Сред приятелите поети на Неруда в Испания е и самородният талант Мигел Ернандес – бивш овчар, комуто чилиецът лично помага да пробие в литературата. Ернандес по-късно става емблема на републиканците и пада жертва на франкистите.

Неруда оглавява литературното списание „Зелен кон“, публикува стихосбирката „Местожителство на Земята“, радва се на победата на Народния фронт в изборите през февруари 1936-а.

Метежът срещу републиканското правителство и избухването на Испанската гражданска война (1936-1939 г.) са истинска трагедия за Неруда – и именно тогава той прави своя категоричен идеологически избор. Разтърсва го дълбоко и убийството на приятеля му Гарсия Лорка. Гневен от бомбардировките над Мадрид, чилийският поет пише стихосбирката „Испания в сърцето“ (1937 г.), която бойците на републиката рецитират в окопите и преди атака. Поезията му взима страната на социалните борби на народите. Заради ангажирането си е уволнен от държавния чилийски пост, но продължава кампанията за солидарност с испанската република заедно с поети съмишленици като перуанеца Сесар Вайехо, французите Луи Арагон и Пол Елюар, англичанката Нанси Кюнард и др.

Неруда успява да издейства и важно решение от дошлия на власт в Чили през 1938 г. президент на тамошния Народен фронт Педро Агире Серда. Трябва да се знае, че през 30-те години единствените страни в света, управлявани от Народни фронтове, са Испания, Франция и Чили. Педро Агире Серда упълномощава Неруда като специален емисар в Париж, за да организира извозване към чилийските брегове на испански емигранти, напускащи страната си след разгрома на републиката. Благодарение на усилията на поета наетият франко-канадски кораб „Уинипег“ откарва към Чили 2200 испански републиканци. За спасяването на тези хора, както и за силата на поетичната му подкрепа за републиката, и до днес лява Испания се прекланя пред Неруда. А той самият нарича тази епопея „моята най-хубава поема“. „Уинипег“ влиза в историята като „корабът на Неруда“. През 2019 г. и Испания, и Чили тържествено отбелязаха 80-годишнината от историческото спасително плаване на кораба до Валпараисо.

Междувременно, още скоро след избухването на Испанската гражданска война – в края на 1936 г., Неруда изпраща Марука и Малва Марина в Монте Карло, за да са на по-безопасно място. Днешните му критици твърдят, че той ги „зарязал” там. Истината е, че във военновременен Мадрид, насред бомбардировки и недостиг на храни и медикаменти, болното дете и майка му биха били обречени.

Марука не остава в Монте Карло. Взима дъщеричката и се придвижва до родината на родителите си Холандия, където открива свои братовчеди – те ѝ помагат да се установи там. Марука почти веднага е взета на работа в посолството на Републиканска Испания в Хага – за което се смята, че е съдействал Неруда със своите връзки с републиканците. Заплатата ѝ от посолството отива за издръжката на Малва Марина, която Марука оставя на приемно семейство в провинцията. Майката наминава да види момиченцето всяка седмица.

Преди да изпрати към Чили кораба „Уинипег” с испанските бежанци републиканци, Неруда се отбива в Холандия, за да види Марука и Малва Марина. Това е последната му среща с детето.

То живее до 8-годишна възраст. Умира на 2 март 1943 г. вследствие на малформацията си. Междувременно Марука не спира да пише писма на Неруда и да настоява той да ѝ изпраща по 100 долара месечно за детето – тя бедства, след като испанското републиканско посолство в Хага затваря врати и идва нацистката окупация на Холандия. Марука никога не получава отговор от Неруда. Очевидно в условията на Втората световна война не е било възможно да се правят такива преводи.

Още от 1940 г. Неруда вече е консул в Мексико. Там продължава антивоенната си и антифашистка дейност, разтърсен от избухналата Втора световна война. Там получава и известието за смъртта на Малва Марина.

Другарува с мексиканските художници монументалисти Диего Ривера и Давид Алфаро Сикейрос. Вторият е в затвора заради участие в първото неуспяло покушение срещу установилия се в Мексико Лев Троцки. Когато пускат Сикейрос с условието да замине в изгнание, Неруда му урежда убежище и работа в Чили – мексиканският художник украсява със стенописи училище в град Чилян. През 1942 г. чилийският поет се вдъхновява от Сталинградската битка и публикува в Мексико поемата си „Любовна песен за Сталинград“, а следващата година излиза цяла стихосбирка, озаглавена „Нова любовна песен за Сталинград“.

Неруда урежда съгласно мексиканските закони развод от дистанция с останалата в Холандия Марука и сключва брак с Делия. Нито разводът, нито бракът обаче са признати в Чили (там разводът е забранен чак до 2005 г.). Поетът се завръща в родината си през 1943-та заедно с аржентинката. Пътьом минават през всички тихоокеански латиноамерикански държави, събирайки овации за поезията на Неруда. В Перу чилиецът се изкачва до крепостта на инките Мачу Пикчу и увековечава преживяването в книгата „Висините на Мачу Пикчу“.

В Чили Делия очарова левите интелектуалци, които също започват да я наричат „Мравчицата” заради вечната ѝ готовност да помага на другите. Но пък вбесява консервативното „висше общество”, наежено срещу „двуженеца” Неруда и „незаконната” му избраница.

През 1945 г. поетът влиза в Чилийската комунистическа партия и е избран за сенатор. През 1946 г. президент става Габриел Гонсалес Видела, подкрепен от лява коалиция с участието на ЧКП. В кампанията му помага и лично Неруда. Двуличник и циник, Гонсалес Видела се обръща на 180 градуса, щом взема властта. През 1948 г. забранява ЧКП и отприщва репресии срещу нея. Заповядва и арест на Неруда, който громи с дръзки речи в Сената президентския терор. Цяла година поетът е в нелегалност.

Междувременно правителството на Видела докарва от Холандия в Сантяго и Мария Антониета Агенаар – Марука. Целта е да бъде използвана в очерняща „двуженеца” Неруда кампания и дори в съдебен процес срещу него с такова обвинение. Но процес не се провежда, защото стресираната Марука си заминава преди той да се насрочи. Атаките по името на поета в нелегалност обаче продължават.

В началото на 1949 г. Неруда преминава Андите на кон и се прехвърля в Аржентина. От Буенос Айрес потегля към Европа с паспорта на своя стар приятел, големия гватемалски писател Мигел Анхел Астуриас, който е дипломат в аржентинската столица и с когото си приличат физически. В Париж Неруда се включва в Първия световен конгрес на мира и е избран за член на Световния съвет на мира.

Започват триумфални обиколки по света на чилийския поет и борец за правдини. Поканен е в СССР за 150-годишнината на Пушкин. Гостува в Полша, Унгария, Чехословакия, ГДР, Италия, Индия, Китай, Монголия, Гватемала и т.н. Идвал е и в България, но по-късно, през 60-те. В Мексико, където се включва в общолатиноамерикански мирен конгрес, през 1950 г. е отпечатана епичната му творба „Всеобща песен“, илюстрирана от Диего Ривера. В 231 поеми е изградена нещо като енциклопедия на природата, историята и революционните борби на Латинска Америка. Произведението десетилетия наред ще вдъхновява мечтателите за свобода и справедливост на континента.

Всеотдайната Делия упорито действа в Сантяго за реабилитацията на Неруда. Тя още не знае, че в сърцето му вече се е настанила нейна съперничка – червенокосата чилийска певица Матилде Урутия. Неруда я среща за първи път на една културна фиеста в Сантяго през 1946-а, а страстта се разгаря по време на изгнанието му през 1949-а. Тогава двамата се засичат в Мексико и Матилде всеотдайно се грижи за страдащия от флебит Неруда. Също като него тя е от Южно Чили и общата им чувственост ги превръща в трептящи един за друг струни. Матилде е готова да е жената в сянка и да е с Пабло, само когато Делия е далеч. Така тя пристига при него в Италия в началото на 1952-ра и двамата прекарват приказни седмици на остров Капри. Любовта им ражда книгата „Стиховете на капитана“, издадена в Неапол анонимно – за да не бъде наранена все още несведущата за изневярата Делия.

Упоритостта на аржентинката се увенчава с успех и чилийската заповед за арест на Неруда е отменена. Той се връща триумфално у дома през август 1952-ра. Скоро след това издава стихосбирка „Гроздето и вятърът“. 1955-а му носи разрив с Делия, която най-накрая научава за Матилде и разбира, че мъжът ѝ е построил артистична къща на любовницата си в подножието на хълма Сан Кристобал в Сантяго. Нарекъл е постройката така, както нарича и Матилде – „Ла Часкона“ („Рошлата“) – заради буйната ѝ червена коса. Неруда не е искал да се разделя с Делия и я убеждавал да запазят „тройката“, като Матилде остане само любовница. Но засегнатата Делия отказва. И Неруда се изнася в „Ла Часкона“ при другата.
Съидейниците не могат да му простят, че изоставя „Мравчицата” заради страстта си към жена, която не е ангажирана политически. Но Неруда не слуша никого – иска да е просто щастлив с Матилде. Личното този път надделява.

В спомените си „Изповядвам, че живях“ описва Матилде така: „От земята, с крака и ръце, с очи и глас, тя ми донесе всички корени, всички цветя, всички ароматни плодове на щастието“. Матилде е музата и на чувствените му „Сто сонета за любовта“ (1959 г.). Тя не само е вдъхновявала, но е и „дисциплинирала“ поета, който с нея е особено плодотворен. Рошлата брани спокойствието му със зъби и нокти и му създава най-подобаваща за неговия нрав на епикуреец среда за творчество. Матилде три пъти забременява, но и трите пъти помята. Затова пък гледа мъжа си като едно никога непораснало дете, каквото той си и остава до края.

За тяхната любима обител – купената от Неруда през 1939 г. скромна къща на испански моряк на брега на Тихия океан в Исла Негра, която след това постоянно и причудливо е достроявана от поета, той пише: „Построих къщата си като играчка и играя в нея от сутрин до вечер.“ Той е бил луд по събраните си там колекции от африкански и индиански маски, бутилки с корабчета вътре, раковини, пеперуди и какво ли още не. Но на първо място за него е била сбирката му от 15 корабни статуи, порили някога океанските вълни, окачени на корабни носове. Събирал ги е не само от Чили, но и от Франция, Венесуела, Перу. Две от тях – мъжка и женска – са сложени в двата противоположни ъгъла на столовата. Поетът бил убеден, че те са се влюбили един в друг и затова там витаел дух на любов.

За последна муза и любовница на поета е смятана племенницата на Матилде – Алисия Урутиа. Лелята я прибрала да води домакинството в Исла Негра, след като Алисия родила извънбрачно момиченце и баща ѝ я изгонил. Детето било много красиво и червенокосо като Матилде, а Неруда го обичал и като баща, и като дядо. Покрай малката обаче се увлякъл и от майката. Матилде ги изненадала в леглото, побесняла и натирила и племенницата, и детето. Запазена е кореспонденция, която доказва, че Алисия и Неруда са си писали дълго след това.

През 1969 г. поетът за кратко е кандидат-президент на своята ЧКП. Това е само докато лявата коалиция „Народно единство“, в която влиза и компартията, се договори за общ кандидат. Като такъв е излъчен социалистът Салвадор Алиенде. Неруда оттегля своята кандидатура и всеотдайно подкрепя кампанията на Алиенде, с когото са приятели. Победата на „Народно единство“ на изборите през 1970 г. е началото на уникалния „мирен чилийски път към социализма“, който въодушевява Неруда, но предизвиква подкрепена и финансирана от ЦРУ яростна кампания за дестабилизиране на новата власт.

Поетът е изпратен от Алиенде като посланик на Чили във Франция и благодарение на него в Европа симпатиите към „Народно единство“ са много силни. През 1971 г. Неруда получава Нобелова награда за литература. Но по същото време става ясно, че има рак на простатата. Болен и отпаднал, той се прибира в Чили. Нажежаването на обстановката там в началото на 1973-а ражда стихотворението му „Не искам родината разделена“. На 11 септември с.г. е извършен военният преврат, президентският дворец „Ла Монеда“ е бомбардиран, Алиенде загива, започват масови репресии с многобройни жертви.

Болният Неруда е покрусен и пише гневно стихотворение срещу генералите предатели. Настанен е в клиника в Сантяго, докато Матилде и мексиканският посланик уреждат емигриране в Мексико. Тръгването е планирано за 24 септември, но на 23-ти, докато Матилде стяга куфарите в Исла Негра, здравето на Неруда рязко се влошава в клиниката и той умира. Неговият шофьор и секретар Мануел Арая десетилетия наред ще твърди, че поетът е бил отровен с инжекция по заповед на хунтата.

Останките на Неруда през 2013-та са ексхумирани и изследвани. Отрова не е открита, но съмнението остава заради дългия срок – 40 г., изминал от смъртта и може би изтрил следите. Арая не спира да настоява за отравянето – и през 2017 г. нова експертиза открива в останките на Неруда наличието на бактерия, причиняваща ботулизъм. Това е специфично и тежко заболяване, поразяващо нервите в тялото и способно да предизвика мускулна парализа и смърт. Още една международна експертиза от февруари 2023 г. излиза със заключението, че Неруда наистина е бил отровен. Но последвало становище на чилийското правосъдно министерство от април т. г. обявява, че никакви категорични заключения все пак не могат да се направят.

Уви, главният обвинител вече го няма – Мануел Арая почина през юни т. г. на 77-годишна възраст…
На погребението на Неруда в смразения от военните септемврйски Сантяго от 1973-та се стичат хиляди хора. Те пеят „Интернационала“ под дулата на автоматите и това е първата демонстрация срещу хунтата. Полагат поета първо във временен гроб, а после в гробищната зона, където са жертвите на преврата. Чак през 1992-а, когато диктатурата вече е паднала, останките на Неруда са пренесени там, където е искал да бъде погребан – на океанския бряг, до дома му в Исла Негра. Редом почива и отишлата си през 1985-а Матилде. А Делия умира през 1989 г., на 105 години.

Неруда още приживе подарява къщата си в Исла Негра на ЧКП, която след възстановяването на демокрацията в Чили я превръща в музей. Музей е и къщата му „Ла Себастиана” във Валпараисо, както и намиращата се в Сантяго „Ла Часкона”. Последната е била опустошена от военните на 23 септември 1973 г. – докато Матилде е в болницата, за да урежда документите около смъртта на поета, войници нахлуват за „обиск” в „Ла Часкона”, разпердушинват книги, картини, керамика, късат електрическите проводи, спирайки така тока, и наводняват всичко, оставайки всички крановете в къщата да шуртят… Именно в тази тъмна и съсипана къща е поклонението пред поета, преди ковчегът да поеме с гневното, скандиращо многохилядно шествие към гробището. Любимият поет на чилийците – грешен, като всеки земен човек, но и и неистово влюбен в живота, и вечно въставащ срещу неправдите – споделя съдбата им дори и в последните си часове на тази земя…

За финал – ето откъс от излязлата посмъртно автобиография на Неруда „Изповядвам, че живях”: „…Искам да живея в свят без отлъчени. В свят, в който създанията ще са истински хора. Искам огромното мнозинство, цялото мнозинство – всички – да могат да говорят, да четат, да чуват, да процъфтяват. Никога не съм разбирал битката другояче, освен като предопределена да свърши. Никога не съм разбирал ограниченията другояче, освен като предопределени да не съществуват. Боря се за вездесъща, обширна, неизчерпаема доброта. От всичко, което съм изживял, съм извлякъл абсолютна вяра в човещината. Все по-осъзната убеденост, че се доближаваме до голяма обич. Знам, че има опасност от ядрена катастрофа. Но това не смалява надеждата ми. Знам, че един ден всеобщата светлина ще ни обгърне. Че един ден всички ще се разберем. Че ще напредваме заедно. И тази надежда е неотменима…”