Марко Видал Гонсалес е роден през 1995 г. в Санлукар Де Барамеда (Кадис, Испания). Завършва славянска филология в университета в Гранада. От 2016 г. до 2019 живее и работи в София. Поет и преводач от български на испански и от испански на български. Той е един от редакторите в сп. „Нова социална поезия”.
Превеждал е стихотворения на бесарабски поети като част от бакалавърската си теза на тема „Бесарабските българи”, антологията на сп. „Нова социална поезия”, „Синьото момче/El muchacho azul” на Александър Вутимски, „Бяло момиче/Muchacha blanca” на Владимир Сабоурин и също така стихотворения на различни български съвременни поети като Рада Панчовска, Александър Шурбанов, Ружа Велчева, Амелия Личева, Кирил Василев, Златомир Златанов, Ани Илков, Стефан Иванов и др. Преводите му са били публикувани в престижни латиноамерикански дигитални списания като Vallejo&Co., Periódico de Poesía и Círculo de Poesía.
Голяма част от стиховете нa Марко Видал са посветени на социалната тематика и на впечатленията му от България. Интересува се от български език и диалектология, политика и социология. В свободното си време се занимава със своя блог “La Tortuga Bulgara” („Българската костенурка”), посветен на българския език, литература и култура.
През декември 2017 г. е награден в конкурса „Светове и цветове” на Сдружението на испаноговорящите журналисти в България заради работата си по разпространяването на българската култура пред испанска публика. През 2022 г. излиза стихосбирката му със стихове на български „Едно мъжко момиче”.
– Поздравления, Марко, за твоя току-що разгласен превод на испански на „През бурята” на Христо Смирненски – големия български поет, отишъл си едва 25-годишен преди 100 години. Ти отдавна си „наше момче” – още откакто живя в София от 2016 до 2019 г., усъвършенствайки своя прекрасен български и не спирайки да превеждаш на испански наши поети. За теб чух за първи път още преди да дойдеш у нас – живеещата в Испания българска поетеса Живка Балтаджиева, която преведе Христо Ботев на испански, рaзвълнувано ми разказа през 2015 г. за теб, едно младо испанско момче, татуирало си Ботевите слова: „Тоз, който паднe в бой за свобода, той не умира”. Кажи, кое те кара да се занимаваш с български език и с българска поезия? Как се „запали” за това?
– Всичко се случи много естествено. Аз бях младо момче, което искаше просто да учи славянски език. Един ден дойде на лекция поетесата Живка Балтаджиева и ми откри Христо Ботев и Блага Димитрова. Тогава не четях поезия, макар да я уважавах като жанр. И оттам нататък започнах да чета по-активно поезия — първо на испански и по-нататък на български. Поезията вече не представляваше училищно задължение, а беше събудила интереса ми, беше станала занимание.
– Ти си човек с леви убеждения. Това влияе ли на избора ти на български поети, които превеждаш? Бунтарският дух неделим ли е от силната поезия?
– Само да уточня нещо, понеже етикетът „ляв” води до определени заключения, които не споделям. Целта ми е да преодолеем сегашната система, да изградим нов свят. Това значи, че не заставам на страната на никоя „социалистическа” държава, защото такива страни ги смятам за вид държавен капитализъм. Капитализмът е световен и борбата против него трябва да бъде световна. Няма възможно бягство — нито на национално ниво (тогава стремежът към социализма се превръща в чист национализъм, в защита на националния капитал против останалите, тоест, капиталистическо съпърничество), нито в малки разпръснати екоселища, които претендират да оцелеят, изолирани от света, доминиран от капитала и да го преобразяват, като „бягат” от него. И двете решения са, според мен, фалшиви.
Относно поезията — не превеждам само поети с бунтарски и пролетарски дух, но разбира се, като ляв човек усещам по-близки техните творби и те оставят по-дълбоки следи у мен. Даже, ако с тях не споделяме една и съща цел или имаме различно разбиране за това, което искаме да постигнем и как, все пак в техните борби откривам необходимостта да се преодолее настоящата система. И това е най-важното.
Обаче това мое предпочитание към бунтарското не ми пречи да ценя друг вид поезия — тази, която държи на детайлите, на красивите елементи на природата или даже тази с леки духовни намеци. Високо ценя поезията и не обичам да съдя произведенията по автора или по идеологията му. Има автори, с които сме много далеч политически, но уважавам произведенията им. Между другото, има поети, които дори не претендират да изразяват какъвто и да е бунтарски дух, но аз като читател го откривам. Например, Кирил Василев не говори открито за капитализъм и колко е лош той, но в неговите стихове аз откривам едно страхотно описание на тази упадъчна, изчерпана система и как в рамките на капитализма се отнасяме един към друг, към смъртта, упадъка, старостта. Може той да не е съгласен с мен, но в крайна сметка поезията е личен прочит.
– Свързан си тясно с кръга около „Нова социална поезия”. Смяташ ли, че поезията с такъв профил е в състояние да повлияе върху обществените процеси? Какви хора според теб днес четат поезия и ѝ позволяват да влияе върху мисленето и поведението им?
– Не мисля, че в период на социален мир поезията сама по себе си може да промени статуквото, но смятам, че хората, които вярваме в реалната промяна, можем да се вдъхновяваме от поезията, за да изразяваме чрез нея своята политическа ангажираност. И това дава силен заряд. Все пак, изкуството е средство за изразяване. И на мен, като човек с конкретни убеждения, ми е приятно да чета такива произведения.
Миналата година излезе стихосбирката ти на български, която ти обичаш да наричаш „стихосВирка”, под заглавието „Едно мъжко момиче”. Тя върви доста добре в София, доколкото знам. Но в нея се усещат много мрачни настроения. Говорихме си за това с теб и ти обясни, че така си се чувствал през част от престоя си у нас. На какво се дължи това? Че си чужденец? Или че не си с „традиционна сексуална ориентация”? Доколкото знам, ти не премълчаваш, че си гей. Защо според теб съвременните общества продължват да са неуютни за хората с такъв профил?
– Ха-ха, да, стихосВирката ми. В нея има много мрачни стихове, написани през един труден за мен период. През всичките три години в София не успях да осъществя реален, истински жив и дълготраен контакт с момче. През този период депресиращата софийска обстановка започна да ме задушава много силно. Отдадох се на мастиката и на музиката.
Също по онова време в България започна да се разпространява анти-джендър пропаганда и просто бях много разочарован. Като на прогресивен ляв, който тогава вярваше в изборите и в партийната борба на политическата сцена, на мен ми се струваше недопустимо лява партия да води кампания против хората с различна сексуална ориентация. В Испания такива идеи присъстват само в крайнодесните партии. Просто се чувствах политически сирак. Нямаше партия, движение, което да ме представлява.
Тогава си казвах — ако имах право да гласувам, нямаше да гласувам за никого. БСП я определях като дясна партия с уж християнски (консервативни) ценности. Помня, когато раздаваха флайери на БСП по време на избори и прочетох лозунгите им – те носеха чист националистически популизъм и ксенофобия.
Но, разбира се, политическата ситуация не беше единствената причина, която ме караше да пиша тези мрачни и депресиращи стихове. Да, трудно е да бъдеш гей в град, в който много гейове се крият, които не са се разкрили пред родителите си. Но е трудно и да бъдеш чужденец, даже ако владееш езика. Много българи просто не умеят да общуват с чужденци, които говорят добре български език. Отнасят се към нас все едно сме малки деца, които се учат да говорят. Много от тях минаваха на английски, без да питат, прекъсваха ме постоянно, за да поправят грешките ми пред други хора, даже ги повтаряха или се смееха на моето „македонско” произношение. Много често се чувствах унизен и неразбран.
Линията е много тънка — някои хора настояват да те поправят и не те остават да се изразяваш спокойно, докато други те хвалят пред всички и те представят като циркова маймунка. И това не е ок. Не може всеки път да те представят пред хората като онзи извънземен испанец, който говори български, и всеки непознат човек да ти каже — я кажи нещо на български да те чуя! Унизително е. Предполагам, че в крайна сметка е трудно да си чужденец. Където и да си.
Ще кажа още нещо — в България трудно се интегрира чужденец, ако не е обвързан с българин/ка. Не съм единственият случай. Имам приятели чужденци у вас, които говорят езика, уж са интегрирани, работят от години, имат приятели, но срещат същия проблем. Вчера приятелят ми от Русия ми каза: „Вече съм свикнал с факта, че всеки момент някой непознат може да прави оценителен коментар за моето меко произношение. Вече не ми пука.” Също така се разочаровах, когато осъзнах факта, че много хора общуваха с мен само и изключително, за да практикуват испански език. Отне ми много време да си го призная.
– Защо разбирателството и добронамереността между хората са такъв тежък проблем дори в съвременните условия, когато уж толерантността към всички човешки разнообразия е общоприета норма? Според теб възможно ли е човек да е хем ляв, хем хомофоб (или „антиджендър”, съгласно българския терминологичен „принос”)?
– Явно е възможно това съчетание, да. Виждаме го в страните от бившия социалистически блок, където левицата носи консервативна идеология. Аз не го виждам така. Като човек, стремящ се към по-добър свят, гледам на тези разделения (сексуална ориентация, религия, етнос и т.н.) като на едно от многото разделения, които провокира капитализма в своята разделяща логика. Капитализмът е постоянно съперничество. И национализмът в по-бедните страни или в тези, чиято геополитическа стратегия е да се отдалечават от Европа, използва този въпрос като алиби. Национализмът кара обикновените хора, работниците, да мислят, че най-големия проблем на тяхната класа е наличието на гейове сред тях. Това е абсурдно. Проблемът на работниците не е дали има гейове, дали живеем в „гейвропа”, дали има джендър идеология, а друго — безработицата, здравеопазването, войните, глобалното затопляне. С една дума — капитализмът.
Думата джендър е просто смешна. На английски означава пол. Английският език, както испанския, различава социалния и биологичния пол. Честно, не разбирам този „принос” на консерваторите. Какво означава да си джендър? Това новият евфемизъм за педал ли е? Да бяха измислили нещо по-оригинално, защото джендър като дума само в България има такава конотация на „човек с различна сексуална ориентация”. Смешни са. Аз предпочитам да се определям като чист педал. По-голям патриот съм от тях. Да опазваме български език! Не на чуждиците!
– След престоя ти в София се запъти към Узбекистан, а в момента живееш и работиш в Латвия. Как попадна там? С какво се занимаваш? Харесва ли ти? Как те приемат? Правиш ли сравнения с България?
– След като напуснах София и се върнах в Испания, започна пандемията. Няколко месеца бях безработен. Бях толкова отчаян, че приех първата оферта за работа и се озовах в далечния Узбекистан, където преподавах испански през една учебна година. Тази страна ме очарова. Изпитах много хубави моменти там — пътувах, запознах се с много интересни хора, подобрих руския език, влюбих се.
Върнах се в Испания и реших да търся пак работа, но този път в някоя европейска държава. Честно казано, не ми се занимаваше с такива културни шокове и исках вече нещо по-стандартно, по-познато и по възможност по-малко консервативно и религиозно. Информирах се и балтийските държави привлякоха вниманието ми. От трите страни избрах Латвия. Реших да кандидатствам в Латвийската академия за култура като лектор по испански език – и ме взеха.
Откакто пристигнах през септември 2022 г., почти всеки ден изпитвам дежавю. Чувствам се като в София. Обслужващият персонал е сериозен, хората не са особено усмихнати, повечето сгради са сиви и урбанистичната обстановка е леко депресираща. Само че тук няма дупки по тротоарите. Това, което казвам, може да звучи смущаващо, но повярвай ми — след три години в София се научих да възприемам красотата даже в сивите панели и в увяхващите фасади.
Хората тук са студени и въпросът не е дали ме приемат или не. Те общуват без да казват здравей или благодаря. Тук се цени тишината. Но не мога да кажа, че не ме приемат. Просто не им пука изобщо за мен. Нито за никой друг.
– Предполагам, че като ляв човек, няма как да не си пацифист. Какво е отношението ти към войната в Украйна? Защо всички политически фактори говорят само за оръжия, но не и за преговори, за мир? Как възприемаш настървението, с което някои отричат и руската култура? Има ли разумен изход от тази война според теб?
– Войната е ужасна. Няма никакво оправдание. И пак ще се върна към темата на левите партии. Виждам, че много от тях безрезервно подкрепят руската агресия и най-силният им аргумент е, че Русия се бори срещу империализма на САЩ. И аз се чудя — нима Русия не е империалистическа държава, със своите геополитически интереси? Пролетариатът по същността си е интернационален. Работническата класа трябва да мисли в по-обширен, по-международен план. Да не се избива помежду си. Ако наистина искаме да преодолеем тази система, трябва да спазваме основни принципи — не на империалистическата война, без значение кой е агресорът! Пролетариатът не е пушечно месо на интересите на никоя държава.
Относно руския език и руската култура, в Латвия се усеща напрежение. Мен ми е неприятно да говоря на руски и даже срещнах проблем с това. Разбирам, че езикът може да е използван като политически инструмент, но не бива да забравяме, че има обикновени хора и от двата фронта. Има рускоговорящи украинци. Има руснаци, които не подкрепят войната. Tрябва да подкрепяме безусловно работниците и от двата фронта, защото обикновените руснаци също страдат от тази ужасна война.
About The Author
