Липсата на адекватна лява сила в страната с най-драстична бедност и социални неравенства в ЕС вече отдавна се забелязва и се усеща болезнено като проблем от цялото ни общество, принудено да подскача на един десен крак в обръча от стегнали го кризи. Да не говорим за левите избиратели, много от които вече не гласуват, защото не се чувстват представени от наличните формации, определящи се като леви, начело с Ниновистката БСП. Оттам и засиленият медиен интерес, с който бе отразена състоялата се на 29 ноември в зала 7 на НДК Кръгла маса „Лява България – идеи, политики, единение”.
След като стана ясно, че дискусията е все още само опознавателен обмен на мнения и тепърва работни групи ще обсъждат що е то ляво обединение и има ли почва у нас, непробиваемият обществен скептицизъм тикна събитието в графата „разместване на леглата в левия бардак”. А оптимистите, надяващи се, че все пак започва пробуждане за реалността, която крещи за необходимостта от активна и ефективна левица в бедна България, застрашена иначе от самоубийствено срутване, останаха в малцинство.
Разбира се, предварително беше ясно, че една такава консултационна среща между организации, партии, движения и идейни платформи, било отцепили се от БСП, било дисидентстващи вътре или около нея, няма как да роди изведнъж магическа формула за съживяване на левицата и за ефективен единен ляв фронт, за какъвто упорито се говори. Но инициаторът на сбирката – членуващият в Националния съвет на БСП и критичен към настоящото ръководство на соцпартията Костадин Паскалев, все пак може да е доволен, че поне се състоя някакъв лишен от непримиримост разговор между хора, някои от които доскоро не можеха да се гледат. Та дори бе приет и нещо като манифест с основните акценти, около които да се гради декларираният стремеж към евентуално бъдещо ляво единение и които наистина могат да бъдат подкрепени от всеки ляв човек.
Ето ги тези акценти: България – фактор на мира, сигурността и сътрудничеството на Балканите и в Черноморския регион; образование и наука за жизнено солидарно общество на свободни и просветени граждани; общодостъпно здравеопазване; достоен труд за жизнена и просперираща нация; справедливо преразпределение на благата чрез нова данъчна система; икономическо развитие на базата на национални икономически приоритети, формулирани в условията на консенсус, подкрепени от държавата; енергийна и национална сигурност за България. Развитие на газопреносната мрежа, ядрената и зелена енергетики; справедлив Зелен преход; борба с демографската катастрофа с всички икономически и политически мерки; укрепване на българската държавност.
Всичко това е прекрасно. Само че въпреки привлекателните точки от манифеста, добрите пожелания, позитивните изявления и напоителното медийно отразяване, негативните реакции са тези, които преобладават в социалните мрежи, наложили се като агората на „гласа народен”. Просто защото политиката отдавна е изчезнала от обществените възприятия като дейност по въплъщаване на идеи и програми, осъществявана от отдадени на добрата крайна цел лица. Призмата е обратната. Политическите дейци и техните ходове във времето и пространството са на преден план, а загубилото вяра в чиято и да било безкористност и честност общество не се съмнява, че всичко, предприемано от тях, е продиктувано само от личен интерес, прикрит зад оръфания параван на лицемерни идеи и програми. Доверието в политическата класа като цяло е сринато, независимо дали става дума за нейното ляво или дясно крило. Но това особено разрушително отеква именно в ляво, защото по самия си генезис левицата би трябвало да е пространството, в което се отстояват социални права и справедливост, равенство, солидарност, другарство, етика, саможертвеност, алтруизъм – а колко често някой е съзирал такива неща в българското така наречено ляво?
Ето защо и стремежите на участниците в Кръглата маса на 29 ноември накратко бяха разчетени от доста значителна част от публиката така: на всичко са готови, само да се уредят с депутатски места. Дали такова обобщение е справедливо или не, е отделен въпрос. Но е факт, че това се открои като доминиращо отношение към проявата – и е най-малкото повод за размисъл. Също както и въпросът има ли все още мост, който да може да се хвърли между конферентните зали и обезверения и ожесточен народ? И дали въобще мост е средството, или трябва да се търси стълба за спускане в оня мрачен трап, в който са принудени да оцеляват толкова много оставени на произвола на съдбата хора? Осъзнава ли се колко е наложително „слизането при народа”, ако се афишираш като ляв политик? Ама слизане, не просто като си махнеш вратовръзката, облечеш яке, обуеш гумени ботуши и се снимаш с козички. Тези неща и Корнелия Нинова ги умее. А слизане като непрестанен, откровен и открит до болезненост разговор за всичко сбъркано в живота ни. И ежедневно, ежечасно доказване, падане и ставане, бродене в неизбродното, упорито и усърдно връщане на доверието на хората във възможността на доброто. Отвлечени понятия? Утопия? Някъде по света и до днес вярват, че социализмът е утопия, но от онези, които осмислят съществуването и без които то не си струва. Но да, много са и онези, които се наричат социалисти, а най-обичат да говорят за прагматизъм. И от този разнороден „мат’рял” трябва да се гради единение?…
Сред участниците в събитието на 29-ти бяха бившият президент Георги Първанов, лидерите на партия АБВ Румен Петков, на „Движение 21” Татяна Дончена, на „Изправи се, България” Мая Манолова, на „Нормална държава” Георги Кадиев, на „Българска социалдемокрация” Александър Томов, на партия МИР Симеон Славчев и др.
БСП също бе представена, но от вътрешни дисиденти. Наред със споменатия Костадин Паскалев, се включиха и представители на идейнополитическото обединение в БСП Платформа „Социализъм XXI” век като Георги Пирински, Валери Жаблянов, Ана Пиринска и др. „Социализъм XXI” излезе преди Кръглата маса със специална позиция, с която аргументира решението си да участва в срещата, подчертавайки: „България се нуждае от решителни действия, които да пресекат разпадащата се държавност, да възстановят разкъсаната връзка между граждани и власти, да утвърждават солидарността на мястото на отчуждението и агресията. Да върнат достойнството на българската държава и на всеки неин гражданин”.
На Кръглата маса бе и Светлана Шаренкова, издател на в. „Земя”. Дойде и Кирил Добрев, в когото някои от включилите се в дискусията видяха фактор на разединение, вместо на единение.
Имаше и емблематични отсъствия. Не се появи Сергей Станишев, доскорошен лидер на ПЕС, оставил противоречиви спомени в българската политика. Липсваха и емблематични вътрешнопартийни опоненти на Нинова като Крум Зарков и Калоян Паргов.
Впрочем, още при обявяването, че предстои въпросната Кръгла маса, откъм „Позитано” 20 бяха отправени коментари, откровено неглижиращи посланията ѝ за единение. Нинова дори направо призова излезлите някога от БСП дейци, отдавна оформили свои отделни партии, „да се върнат” обратно в нейното лоно – и това било то, единението. Сигурно някои от тях са готови да споделят такава гледна точка. Но има и други, като Татяна Дончева, която остро реагира, че не за това са правили отделни партии, та сега да се връщат отново под крилото на БСП. Нейното мнение, изразено в телевизионно интервю, е, че единението на означава дори коалиция с БСП, а „един голям субект вляво – нов, който да може да формулира нова програма, нови задачи, да лансира нови лица и заедно с някои стари да върнем лявото пространство на левите хора”. Дончева също така смята, че при сегашното ръководство на БСП не може да се търси ляво обединение с тази партия.
Но пък други от участвалите в Кръглата маса, като Румен Петков и Георги Кадиев, мислят другояче. Според тях не е редно да се поставят условия на БСП, засягащи вътрешните ѝ въпроси, а трябва да се върви към единение с наличните сили. Петков дори определи като „непочтено“ внушението, че първо са необходими промени и реформи в БСП, и едва след това може да започнат обединителни процеси вляво. Кадиев добави, че без БСП лявото обединение ще бъде слабо.
Георги Първанов сякаш се опита да събере различните гледни точки ведно – хем се обяви за „силна коалиция”, хем призова „да направим качествено нов субект, който да е работещ, който да е печеливш и който да е перспективен”, хем изтъкна, че лявото обединение трябва да включва и БСП, без да пропусне да напомни на канещата обратно Нинова, че заедно с други инициатори на АБВ навремето е бил изключен от „столетницата”, а не си е тръгнал сам.
Дончева все пак продължи да държи на своето: „С колкото и субекта да обраснем БСП, в сегашното ѝ организационно, кадрово, идейно и всякакво състояние тя ще продължи да пада като воденичен камък надолу, барабар с нас. Аз смятам, че ние трябва да вървим към нов субект”.
Разбира се, реакцията на официалната БСП след Кръглата маса беше в унисон с още преди това зададения от председателката тон на неглижиране. „Много шум за нищо”, обяви оценката си по партийната телевизия зам.-председателят Атанас Зафиров. Според него дори не било станало ясно какъв е смисълът на тази среща. „За мен това беше сбирка на т.нар. вътрешнопартийна опозиция, която търсеше легитимация на своето съществуване“, отсъди Зафиров. Той ловко употреби скептичните нагласи сред масовата публика, които вече споменахме, за да я погъделичка с тезите на „Позитено” 20: „Всички участници през годините по един или друг начин са били свързани с БСП еднозначно. В качеството си на председатели на тези партии също са се отърквали в БСП, под формата на коалиционни партньорства, депутатства. В крайна сметка тези наши партньорства не са издържали проверката на времето по простата причина – с този тип партии винаги разговорът опира до листи, водачи, избираеми места, а не за политика. Това е и причината с тях в момента да тичаме в различни писти“.
Различни? Ако е така, както казва, пистата е една и съща. Защото и в Ниновистката секта също не става дума за друго, освен за листи, водачи, избираеми места, плюс евентуални постове в държавната администрация. И това е основният проблем. Било по линия на моралната съставляваща, било в идеен план, за редовия български гражданин е доста неразбираемо с какво точно се различават помежду си и с БСП всички тези спорещи уж за лявото хора, освен, че в някакъв момент са влезли в непримирими лични противоречия. Обективен факт е, например, че никоя от произлезлите от БСП формации не се разполага вляво от нея. Всичките са или с нейната социалдемократическа ориентация, или клонят към либерализма. С аморфен все още профил е и появилата се наскоро Лава платформа „Прогрес”, чиито представители, ако въобще бяха там, изобщо не се чуха на Кръглата маса.
В същото време впечатление прави доста категоричният тон на финалното обобщение в обръщението-манифест, прието от участниците в Кръглата маса: „България – страна с огромни неравенства и бедност, има остра необходимост от разгръщането на широко ляво движение и от радикална лява платформа”. Тепърва ще наблюдаваме с какво съдържание ще се изпълва тази категоричност и радикалност, тъй непознати за доминиращия соцтон в родната действителност. Или няма да се изпълва…
About The Author
