Геополитическата и медийна траектория в отзвука за заблудената ракета на украинската ПВО, която на 15 ноември удари погрешка полското крайгранично село Пшеводув и уби двама поляци, през следващите 24 часа очерта мащабен кръг и го затвори там, където започна. Трескавите анонси от 15-ти, свеждащи се до „Русия удари членка на НАТО с ракета, иде Трета световна война”, на 16-ти през деня еволюираха от „Ракета руско производство удари Полша” през „Вероятно ракетата, паднала в Полша, е на украинската ПВО и няма целенасочен удар по НАТО” до „Виновна за падналата в Полша украинска ракета е Русия, защото ако не воюваше с Украйна, това нямаше да се случи”.
Говоренето през това време беше най-умерено от страна на световните политици, включително лидерите на засегнатата Полша, както и президентът на САЩ Джо Байдън, чиято страна разполага с патрулиращи край полско-украинската граница военни самолети и очевидно от самото начало е била съвсем наясно със същността на инцидента. Още с първото си изявление пред медиите от Бали, където бе за форума на Г-20, Байдън ясно заяви, че траекторията на ракетата не показва вероятност тя да е изстреляна от руски сили, но за окончателна оценка на случилото се ще се изчакат резултатите от започналото съвместно с Полша разследване. Скоро след това полският президент Анджей Дуда даде още по-категорично становище, че ракетата е от типа, използван в украинската ПВО, и най-вероятно непреднамерено е паднала на полска територия, след като украинските сили са използвали много такива ракети, за да отвърнат на масираните руски обстрели по Украйна. Дуда добави изрично, че страната му ще продължи разследването, но се отказва от активирането на член 4 от Договора за НАТО, предвиждащ спешно заседание на върха за обсъждане на нападение срещу страна членка на пакта – защото такова нападение няма.
Съвсем очаквано с тези изводи не се съгласи украинският президент Володимир Зеленски, който продължи да твърди, че ракетата не е украинска, а руска и никаква друга, както и че членките на НАТО са длъжни веднага да реагират на тази руска провокация. Неговият лайтмотив не бе подхванат от европейските лидери, също сварени от събитията в Бали, но те не подеха и снижаващия напрежението успокоителен тон на Байдън и Дуда. А започнаха да повтарят, че все едно Русия е виновна, защото нищо нямаше да стане, ако тя не воюваше срещу Украйна – и значи въоръжаването на Киев от Запада ще продължи. Превъзбудените медии отекнаха, както отдавна им е станало навик, помпайки ескалацията с нови и нови спекулации как може и наистина да се стигне до пряк сблъсък НАТО-Русия.
Че може – може. С екзалтирано говорене и медийно нагнетяване всичко може. Русия, впрочем, също се вписва в такъв тон със своите водещи медии. Които съответно въртят версията за провокация с обратен знак – че тя била дело на Украйна, която нарочно пуснала ракетата си в Полша, за да изнуди НАТО да тръгне на пряка война с Русия. Не липсват и подигравки с полската ПВО, която изобщо не реагира на ракетата, дошла от чужда територия.
Всъщност случаят с въпросната заблудена ракета би могъл да стане важен момент за вразумяване и за изчистване на доста пропагандни заблуди – като например тази, че победител в дадената война изобщо е възможен. Но позитивно развитие може да има, само ако вместо цялата разиграла се истерия се включи здравият разум и естественият човешки рефлекс за самосъхранение. Ако се чуят достатъчно силни и авторитетни гласове, които ясно и твърдо да кажат, че инцидентът в Полша е знак за преминаване на опасна черта. Че всеки следващ ден на тази недопустима война, която не биваше да започва, е пряка заплаха за живота на всички ни и реален риск от страховит глобален конфликт. Че е време цялото това безумие да спре. Да се прекратят незабавно всякакви военни действия, да се обяви примирие и да започнат реални, сериозни мирни преговори с международни гаранции под егидата на ООН, която още спи за такава своя същностна мисия.
Всяка война рано или късно свършва с преговори. И е най-добре натам да се завие сега, а не когато вече няма да има кой и за какво да преговаря.
Само че, уви, явно е слаба надеждата нещата да се развият разумно. Зациклянето върху очевидния факт, че това с ракетата нямаше да стане, ако Русия не воюваше с Украйна, неизбежно връща към същото говорене, което не е спирало през последните вече близо 9 месеца – кой беше пръв, кога започна този конфликт, кой е виновният и т. н. Аргументи и за двете ожесточени тълкувания могат да се вадят до безкрайност от Адам и Ева насам. Това обаче убива в зародиш каквито и да е илюзии, че са възможни преговори. Щом никой не е готов да замълчи поне за миг за противостоенето и да даде шанс на мира, тогава значи остава да преглътнем обсесията на всички онези, с извинение, дейци и журналисти, особено неудържими из нашенските, с още по-голямо извинение, медии, които горят от нетърпение да отразят натискането на червеното копче, дори това да е последното, което ще ни излъчат.
На този фон единствената нишка, за която може сега да се закачи шансът за мира, е все пак пробилото през войнолюбивия барабанен бой очакване с недомлъвки, че водените неофициални преговори между САЩ и Русия с посредничеството на Турция ще родят някаква формула за примирие. Криво, куцо, несправедливо, но все пак по-добро от постоянното сеене на смърт. Макар че кой знае – желаното от един все по-тесен кръг отговорни умове все по-рядко намира как да се впише в наличната реалност на запалянковците.
About The Author
