Твърдението, че днешното положение в света е най-лошото от края на Втората световна война насам, не е нито пресилено, нито оригинално. Тъй като сме на ръба на ядрена война, не са необходими много думи, за да се убедят хората, че това е така.
Въпросът е: как стигнахме дотук? И има ли изход?
За да разберем как стигнахме дотук, трябва да се върнем към края на Студената война. Тази война, както и Първата световна война, завърши с различно разбиране от двете страни: Западът разбираше края на Студената война като цялостна победа над Русия; Русия го разбираше като край на идеологическото съревнование между капитализма и комунизма: Русия се отказва от комунизма и следователно трябваше да бъде просто още една сила редом с другите капиталистически сили.
В това неразбиране се крие произходът на днешния конфликт. За него вече са написани много книги и ще бъдат написани още. Но това не е всичко. През 90-те години на ХХ в. евроамериканският свят се обърна наопаки, защото и (бившият) Запад, и (бившият) Изток се обърнаха наопаки. Западът отхвърли социалдемокрацията с нейното примирително отношение във вътрешен план и готовност да си представи свят без враждуващи военни блокове в международен план заради неолиберализма у дома и войнствената експанзия в чужбина. (Бившият) Изток прегърна приватизацията и дерегулацията в икономиката и изключващия национализъм в националните идеологии, залегнали в основата на новите независими държави.
Тези крайни идеологии, Източна и Западна, бяха точно обратното на това, на което се надяваха хората с добри намерения. Светът, който те желаеха, след като приключат западните колониални и квазиколониални войни и съветските нашествия, беше свят на сближаване на двете системи, с умерена социалдемокрация и в двете, разпускане на войнолюбивите съюзи и край на милитаризма. Те не получиха нищо подобно: едната система погълна другата; социалдемокрацията умря или беше корумпирана или кооптирана от богатите, а милитаризмът чрез авантюристични чуждестранни инвазии и разширяването на НАТО стана новата норма. В бившия Трети свят победата на Запада доведе до преосмисляне на борбата срещу колониализма. Сега тя е лишена от всички свои вътрешнопрогресивни елементи. Това улесни масовата корупция в новоосвободените страни.
„Тривиалистите“, интелектуалците, които не разбраха, било поради липса на проницателност, било поради чист интерес, същността на промените в Източна Европа, обявиха революциите от 1989 г. за революции на либерализма, мултикултурализма и демокрацията. Те не забелязаха, че ако те бяха революции на мултикултурализма и толерантността, едва ли е имало нужда да се разбиват многонационални държави. Нито пък, че подобно разпадане е противопоказно на идеята за мултикултурализъм. По този начин национализмът беше отъждествен с демокрацията.
Тривиалистите успяха да обърнат прогресивността на следвоенния период с главата надолу. Вместо развитието и прогресът да означават съчетаване на най-добрите елементи на пазарната (капиталистическа) икономика и социализма, премахване на силовите политики в световните дела и спазване на правилата на ООН, прогресивността в техния нов прочит на историята означаваше необуздана пазарна икономика у дома, „либерален международен ред“ на неравнопоставеност в чужбина и “pensée unique” конформизъм в идеологията.
Вместо социалдемократически капитализъм с мир, да бъдеш прогресивен започна да означава неолиберализъм с разрешението да воюваш с всеки, който не е съгласен с него. Вместо мека и безобидна смесица от социализъм и капитализъм у дома и равнопоставеност на всички държави в международен план, получихме обслужване на властта на богатите у дома и властта на големите държави в международен план. Това беше странно завръщане към квазиколониалната хегемония, случващо се – на пръв поглед нелогично – по време на „либералната победа“.
Останалото, от днешна гледна точка, изглежда почти предопределено. Свирепият национализъм в Източна Европа, който подхранваше революциите от 1989 г., накрая обхвана най-могъщата държава в тази част на света: Русия. Ксенофобският национализъм е един и същ навсякъде: в Естония, Сърбия, Украйна, Русия или Азербайджан. Но колкото по-голяма е държавата, толкова по-дестабилизиращ и империалистически е той. Това, което започна като националистически революции в Източна Европа, сега завършва като революция на необуздания национализъм в Русия: същото идеологическо движение, но с цел възвръщане на „изгубените“ територии, а не тяхното „освобождаване“.
Управлението на богатите на местно ниво и на силните на международно ниво днес изглежда толкова идеологически утвърдено, че на хоризонта не се вижда никаква надежда за подобрение, за национално или икономическо равенство. Голяма част от отговорността за това катастрофално състояние на нещата лежи върху тривиалистите, интелектуалния елит, който определи, насърчи и защити тази пагубна идеология на неравенството. Безнадеждността обхваща не само настоящето, в което стоим на ръба на пропастта на изчезването на част от човечеството, но и бъдещето. Прогресивната мисъл е опорочена, преобразена и изкоренена. Под името „свобода“ се спуска средновековен мрак.
*Бранко Миланович е американски икономист от сръбски произход. Той е известен най-вече с работата си по разпределението на доходите и неравенството. От януари 2014 г. е гостуващ професор в Graduate Center of the City University of New York и асоцииран старши учен в Luxembourg Income Study.
About The Author
