Афганистанските бежанци в България имат нужда от човешко отношение

Владимир Митев, Малгожата-Кулбачевска-Фигат, Cross-border Talks

Лора Тодорова работи в отдел „Миграция и интеграция“ на софийската неправителствена организация „Каритас“, като се занимава с бежанци, говорещи персийски език. Тя има бакалавърска степен по иранистика и магистърска степен по иранистика и индология от Софийския университет. В момента тя прави докторантско изследване на тема „Проекция на съвременната персийска литература върху екранното изкуство на Иран: прочити, социокултурни контексти и интепретативни модели” в Софийския университет.

Госпожо Тодорова, Вие се занимавате с афганистански бежанци в България и сте наясно с трудностите, които те срещат в своята страна, по пътя към Европа и тук. До каква степен афганистанските бежанци успяват да се интегрират в съвременното българско общество, да имат достойна работа и социално съществуване? Кои са най-големите пречки, с които се сблъскват, докато се опитват да бъдат част от българското общество?

Аз работя вече близо три години в отдел „Миграция и интеграция“ на Сдружение „Каритас София“. Фокусът на моята работа е именно успешната интеграция на бежанците и мигрантите от Афганистан и Иран. Отделът, в който аз работя се занимава с т.нар. „Case management” („Водене на случаи“). Това е процесът на организиране и координиране на мрежа от формални и неформални дейности, услуги и подкрепа, които да подобрят благополучието на бежанците и мигрантите в страната.

От професионалния ми опит до момента мога да заявя, че бежанците от Афганистан, а и не само те, се сблъскват с редица трудности и премеждия, напускайки родината си, отправяйки се към Европа. В резултат част от тях попадат в България – инцидентно или не. Голяма част от тях не остават дълго в страната, отправяйки се бързо към Западна Европа, но една част от тях, макар и не многобройна, избира именно България за свой втори дом. Идвайки тук, бежанците от Афганистан се сблъскват с един абсолютно нов и непознат за тях свят. Тези от тях, решени да останат в страната, изминават дълъг и изпълнен с препятствия път, водени от желанието си за достоен начин на живот и по-светло бъдеще за себе си и децата им.

Относно степента на тяхната интеграция – според мен тя е дълъг и двустранен процес, понякога продължаващ с години. Осмелявам се да ги сравня с новородено, на което тепърва предстои да се научи да говори и ходи. Доколко интеграцията е успешна, зависи от човека отсреща – от неговата мотивация, нагласи, бекграунд, желание и воля. От скромния ми опит до момента мога смело да заявя, че макар преминали през редица турбуленции, част от афганистанските бежанци у нас успяват успешно да се интегрират в страната и съвременното българско общество. Тези хора, въпреки че не са много на брой, са един достоен пример. Те говорят български език, посещават училища, университети, трудят се наравно с нас, работят в най-различни сектори, някои от тях имат успешен бизнес, децата им ходят на детска градина, училище, запознават се с българската култура, с начина ни на живот, пътуват из страната, установяват социални контакти и намират приятели в лицето на българския народ.

Дотук неколкократно употребих думите “препятствия” и “трудности”. Афганистанците се сблъскват с тях, докато се опитват да бъдат част от българското съвременно общество. Тези проблеми са най-вече липсата на познания по български език, което е от фундаментално значение за тяхното по-нататъшно развитие в страната, липсата на ориентация (гражданска, социална, културна и кариерна), липсата на работа, на социални контакти извън тяхната местна общност, степента им на образование, емоционалното им здраве и други с не по-малко по важност значение.

Ситуацията в Афганистан след изтеглянето на международните сили за сигурност доведе до остра социална криза, глад, бедност и засилен консерватизъм, наложен от новото правителство. Как описват тази криза афганистанските бежанци и техните семейства, с които общувате?

НАТО и съюзническите държави установяват присъствие на територията на Афганистан от падането на талибаните през 2001 г. След близо три години преговори с тях, САЩ обявиха изтеглянето на контингентите през април 2021 г. Но самото изтегляне на НАТО и съюзническите войски приключи през месец август 2021 г. В резултат на това талибаните установиха пълен контрол над страната, сформираха служебно правителство на 7 септември 2021 г. и възстановиха Ислямското емирство Афганистан. Тези събития бяха последвани от значителен недостиг на храна, вода, лекарства. В момента в страната е налице продоволствена криза, а броят на уязвимите и изложените на риск лица нараства. От глад родители се принуждават да продават децата си. Някои от афганистанските бежанци и семейства, с които аз работя, описват кризата в страната като трагедия за целия мирен афганистански народ, а ситуацията като крайно нестабилна. Описват я като хуманитарна трагедия, която нарушава основните човешки права и свободи на цивилното население. Тя се изразява в липса на сигурност, нарастваща бедност, продоволствена криза, липса на достъп до образование, заетост, социални и здравни услуги, които са от първостепенно значение за нормалното функциониране на човешкия живот.

До каква степен афганистанските семейства и особено афганистанските деца, които живеят в България, успяват да преодолеят преживяванията на насилие и стагнация, които може би са имали преди? Какво трябва да разберат българите по отношение на бежанците и в частност на афганистанските бежанци, за да стане възможно взаимното им ангажиране и съвместен живот при максимално равни условия?

Факт е, че броят на непридружените деца от Афганистан, потърсили убежище в страната, понастоящем расте драстично. Сред афганистанските бежанци, потърсили убежище в България, най-много е броят на децата-бежанци. Непридружени малолетни и непълнолетни момчета са преминали през редица изпитания по пътя си към Европа: сблъсък с каналджии, нископлатен труд на черно, незаконно преминаване на граници и редица други. Според статистики, публикувани на сайта на Държавна агенция за бежанците при Министерски съвет, броят на непридружените малолетни и непридружени, потърсили закрила в България в периода от 01.01.2022 г. до 30.04.2022 г. е общо 869. Като от тях 51 са момчета на възраст до тринадесетгодишна възраст, 354 са на възраст между четиринадесет и петнадесетгодишна възраст и 464 на възраст между 16 – 17 години. За сравнение – момичета няма. Според същите публикувани статистики Афганистан е на първо място сред страните на произход по брой подадени молби за периода 01.01.2022 г. – 30.04.2022 г. с общ брой от 2810. Но и не само. Афганистан държи първо място по  брой подадени молби в България от периода 01.01.1993 – 30.04.2022 г. с общия брой от 39 249 подадени молби за международна закрила.

Строго индивидуално е до каква степен афганистанските семейства и по-специално деца успяват да превъзмогнат преживяното.

В момента в отдел „Миграция и интеграция“ на Сдружение „Каритас София“ работим по проект „Подкрепа за бъдеще“, финансиран от Норвежкия финансов механизъм 2014 – 2022 г. по програма „Вътрешни работи“. Проектът цели да допринесе за подобряването на условията и националния капацитет за прием на търсещи международна закрила с фокус върху непридружени малолетни и непълнолетни. Той предоставя услуги на търсещите закрила и на непридружените малолетни и непълнолетни в Сигурните зони в регистрационно-приемателните центрове на Държавна агенция за бежанците в София и Харманли. Всеобхватните дейности по проекта включват – достъп до услуги със специален фокус върху непридружени малолетни и непълнолетни, детско развитие, неформално образование, кариерна ориентация, личностно развитие, активно участие и културна ориентация.

Относно българите – според мен българският народ трябва да продължи да проявява хуманност по отношение на приемането и интеграцията на афганистанските бежанци, имайки предвид, че кризата в Афганистан е една истинска трагедия за този народ. В този контекст смятам за уместно да цитирам един от любимите ми персийски поети Саади Ширази и неговата Бани Адам (Чедата на Адам).

Чедата на Адам едно са тяло –

От кал е сътворено по начало.

Една част само, ако заболее,

За нея всяка друга ще милее.

Ти, който не скърбиш за болка чужда,

Човек да се наричаш – няма нужда.

До каква степен жените бежанки са били дискриминирани преди изтеглянето на САЩ от Афганистан и как се е променило положението им при управлението на талибаните? Каква беше тяхната реакция на предаването на властта и на новото отношение към жените?

От 2001 г. насам беше постигнат значителен напредък в Афганистан по отношение на правата на жените и момичетата, равенството между половете. Жените и момичетата получаваха достъп до образование, здравеопазване, имаха право да се движат свободно, да се сдружават, да работят, да участват в спортни мероприятия и най-вече да участват в гражданския и политическия живот на страната. Но след изтеглянето на военните сили на САЩ и НАТО от Афганистан и завръщането на власт на талибаните, голяма част от тях губят тези си права. Не могат да се завърнат на работното си място, в училище, в университета. Наблюдава се изключване на жените от обществения живот и тяхното затваряне в домовете им.

В сформираното служебно правителство на талибаните, обявено на 7 септември 2021 г., не участват жени. Поредно доказателство за тяхното изолиране от социалния и политически живот на страната. След сформирането на правителството Министерството по въпросите на жените е закрито, а протестите в подкрепа на правата на жените в Афганистан са разпръсквани. Реални са и съществуващите опасения за отмяна на Закона за премахването на насилието срещу жените. Според който се налагат санкции на индивиди в случаи на детски и принудителни бракове, домашно насилие и други злоупотреби, извършвани срещу афганистанските жени и момичета. В момента голяма част от жените и момичетата в Афганистан са лишени от основните си свободи и права, постигнати през последните 20 години.

През цялото време –  от обявяването от страна на САЩ на изтеглянето на войските през април 2021 г. до приключилото оттегляне  на НАТО и съюзниците през месец август и възстановяването на Ислямско емирство Афганистан от талибаните аз следях събитията. Афганистанците – жени и мъже, с които бях в контакт през този период изразиха своето дълбоко разочарование, ужас, тъга, и реални опасения за своите близки, роднини, познати и сънародници, намиращи се на територията на Афганистан. Нечии майки, сестри, дъщери и съпруги.

Какво според вас е работещото решение или правилният баланс между правата и социалния консерватизъм по отношение на жените в традиционни общества като това в Афганистан?

В тази връзка ще се осмеля да изразя своето мнение в качеството ми на дилетант. Според мен жените трябва да имат правото пълноценно да участват в националния политически, обществен и граждански живот на страни като Афганистан. Смятам, че е задължително присъствието на жените в правителството. Като чрез техни избрани представителки, техните основни човешки права и свободи да бъдат защитавани и техният глас да бъде чут.

Мислят ли бежанците да се върнат в Афганистан в бъдеще? И ако да, за какъв Афганистан мечтаят или биха искали да видят при пристигането си?

Разбира се, кой не желае да води достоен начин на живот в родината си. Но на базата на това, което виждам, смятам, че, за съжаление, те за момента не могат да си представят такъв Афганистан, в който да се завърнат. Те не виждат Афганистан, който да гарантира тяхната безопасност, основни човешки права и свободи: достъп до образование, заетост, здравеопазване, свобода от насилие, основано на пола и пълноценно участие в обществения, политическия и граждански живот на страната.