Безразсъден и безскрупулен? Да. Но дали Путин е луд? Не.

Анатол Ливен, Responsable Statecraft

Някои неща, свързани с инвазията на Путин в Украйна, не будят съмнение: че това е дълбоко престъпен акт; че е съпроводен с голяма бруталност на терен; че се основава на изключително погрешна разузнавателна информация; и че в резултат на това включва изключително сериозни политически и стратегически грешки.

Би било хубаво да си мислим, че това е израз на лудост от страна на Путин, но, слава Богу, в международните отношения откровената лудост е рядкост. От друга страна, сериозните грешки, основани на това, което по онова време е изглеждало убедително, са доста често срещани – макар че сместа, която доведе до серийните грешки на Путин по отношение на Украйна, беше необичайно токсична и повлияна от фактори, характерни за руско-украинските отношения.

Разликата между грешна преценка и лудост е изключително важно разграничение. Представянето на противниците като движени от лудост и склонност към безразсъдна агресия се използва отново и отново, за да се блокират преговорите с тях и да се аргументират не само повечето милитаризирани реакции на САЩ, но и да се конфронтират с тези противници навсякъде, независимо от важността на действителните проблеми.

През по-късните години на Студената война тази реплика се използваше абсурдно за възрастните, сиви бюрократи от ръководството на Брежнев. Но не бива да забравяме, че когато съветските архиви бяха отворени след края на Студената война, се оказа, че през по-голямата част от времето съветското ръководство се е страхувало от нас поне толкова, колкото и ние от него – както всъщност Джордж Кенън беше посочил в меморандума си, определящ основата на стратегията за „сдържане“.

Твърдо вярвам, че с оглед на климатичните промени, след около век повечето от основните предубеждения, залегнали в стратегиите на водещите световни сили, ще бъдат оценени от нашите потомци като дълбоко ирационални. Друг е въпросът дали те ще смятат, че манията на руския режим по отношение на Украйна е била по-ирационална от манията на китайското ръководство по отношение на Тайван или от манията на САЩ по отношение на глобалното първенство.

Със сигурност желанието да се държи враждебен военен съюз далеч от границите на Русия трябва да бъде разбрано от всеки американски стратег – дори и ако (подобно на много американски анализатори) руснаците преувеличават конкретните заплахи. Мотивите на Русия да доминира в Украйна са както националистически, така и стратегически, и в този смисъл емоционални – но такива са и индийските мотиви по отношение на Кашмир и китайските мотиви по отношение на Тайван, които ние разглеждаме като геополитически дадености.

Страхът на руския естаблишмънт от Запада допринесе за дълга поредица от погрешни изчисления по отношение на Украйна, за които допринесоха и историческите предразсъдъци относно украинско-руските отношения и погрешната информация за украинската политика и общество.

Що се отнася до последователността на събитията, довели до настоящата война, първата грешка беше допусната през 2013 г., когато руското правителство убеди президента на Украйна Янукович да се присъедини към доминирания от Русия Евразийски съюз. Това даде началото на протестите в Киев, които в крайна сметка доведоха до подкрепяната от САЩ революция от 2014 г., която свали Янукович и прехвърли по-голямата част от Украйна твърдо в западния лагер.

Тази руска политика очевидно беше груба грешка, която напълно подцени дълбочината и мащаба на желанието на много украинци да се насочат към Запада. Аз и много други анализатори предупредихме публично още през 90-те години на миналия век, че всеки опит Украйна да бъде изцяло прехвърлена или в руския, или в западния лагер, ще разцепи страната и ще доведе до гражданска война.

Това обаче не беше напълно ирационална грешка от страна на Путин. В края на краищата, не само че около половината от украинците (плюс-минус няколко процента) бяха гласували на всички избори от независимостта насам за добри отношения с Русия – включително и за избора на президента Янукович – но и до 2014 г. руската помощ за Украйна под формата на субсидиран газ значително надвишаваше помощта от Запада. Нещо повече, руската помощ беше авансова, докато Европейският съюз предлагаше в конкуренция само неясна форма на асоцииране без обещание за евентуално членство.

Когато се случи украинската революция, отговорът на режима на Путин включваше две много сериозни грешки – но едната от тях, колкото и да е странно, беше грешка в посока на сдържаност. От една страна, Путин анексира Крим (вместо просто да го окупира, за да „защити руското население“), като по този начин постави Русия в абсолютно нарушение по отношение на международното право и световното обществено мнение.

От друга страна, вместо да изпрати руската армия да окупира цялата половина на Украйна, която беше избрала президента Янукович, и да го обяви за законен президент на Украйна, режимът на Путин предпочете да окаже полуприкрита подкрепа на ограничено сепаратистко въстание в Донбас. Путин прояви тази сдържаност въпреки факта, че през 2014 г. украинската военна съпротива щеше да бъде минимална и че инциденти като клането на проруски протестиращи в Одеса щяха да дадат на Русия отличен повод за намеса.

За да разберем тазгодишната инвазия, е важно да разберем, че част от руските служби за сигурност съжаляват, че не са се възползвали от този шанс тогава (и в частни разговори обвиняват Путин за този провал). През 2014 г. Путин не започна това, което можеше да бъде успешна инвазия, като ключовите причини за това решение изглежда са на първо място убеждението му, че много украинци ще продължат трайно да се идентифицират с Русия и това разочарование от Запада, както и дълбоката политическа и икономическа дисфункция на Украйна, в крайна сметка ще върнат Украйна към приятелство с Русия.

Второ, Путин не желаеше да се откаже напълно от надеждата, която определяше руската стратегия от края на Студената война: че Франция и Германия могат да бъдат убедени да се дистанцират от САЩ и да постигнат компромиси с Русия по отношение на европейската сигурност. Тази надежда се оказа напразна: но спонсорирането от Германия и Франция на мирното споразумение „Минск II“ за Донбас през 2015 г. изглежда ѝ вдъхна допълнителен живот, както и напрежението между Европа и Америка в резултат на президентството на Тръмп.

И въпреки че руското разочарование нарастваше, тъй като Париж и Берлин не направиха нищо, за да накарат Украйна да изпълни споразумението от Минск, през януари тази година Путин изглежда все още вярваше, че президентът Макрон може да наложи вето на по-нататъшното разширяване на НАТО, което да донесе дипломатическа победа на Русия и да доведе до разрив между Париж и Вашингтон. Всеобхватното руско разочарование от Париж и Берлин беше ключов фактор за ускоряване на руската инвазия.

Що се отнася до самото руско нахлуване, сега то изглежда невероятно безразсъдно и със сигурност се основаваше както на преувеличаване на западната заплаха за Русия, така и на ужасяващо слаба разузнавателна информация за способността и волята на Украйна да се съпротивлява; но не бива да се забравя, че повечето западни военни анализатори също очакваха Русия да спечели сравнително бърза победа. Една от причините за неуспеха очевидно беше изключително свръхамбициозният план да се опитат да превземат Киев и да свалят украинското правителство, като едновременно с това атакуват на няколко други фронта – което означаваше, че руските сили бяха твърде слаби навсякъде.

Това обаче отново не е напълно ирационална стратегия. В началото на войната Съединените щати предлагат да евакуират президента Зеленски. Ако той действително беше избягал, украинското правителство щеше да се фрагментира и украинската съпротива щеше да бъде силно отслабена.

Когато руската армия беше спряна пред Киев, Путин не продължи да хвърля руските сили срещу столицата, както направи Хитлер при Сталинград или генералите на Западния фронт по време на Първата световна война. Неговият отговор беше рационален. Русия изтегли силите си от Северна Украйна, прегрупира ги на изток и драстично намали  политическите цели на инвазията.

Това показва, че руският лидер е изключително безмилостен и безразличен както към международното право, така и към ужасните човешки страдания, произтичащи от неговите действия. Вижда се също така, че грешките в политиката му спрямо Украйна са повлияни от емоционални националистически и културни предразсъдъци, разпространени сред руснаците като цяло. Те обаче не говорят за лидер, който се е посветил на сляпа всеобхватна агресия, независимо от рисковете или реалните руски интереси. Няма и доказателства, че емоционалните внушения, характерни за отношението на Путин и руснаците към Украйна, се разпростират и върху останалата част от Европа.