Вярната половинка на Луис Корвалан отново е с него – във вечността

На 23 април на 96-годишна възраст в Сантяго почина Лили Корвалан – вярната половинка на легендарния някогашен генерален секретар на Чилийската комунистическа партия Луис Корвалан, негова самоотвержена съратничка и майка на четирите им деца. Той си отиде пръв – през 2010-та, малко преди да навърши 94.

Имах щастието два пъти – през 2005 г. и 2008 г., да гостувам в техния скромен, но изпълнен с много обич, книги и снимки дом в квартал Нюньоа в чилийската столица, който споделяха със семейството на най-малката си дъщеря Мария Виктория. Усмихнат дом, винаги отворен за приятели.

С особено вълнение там посрещаха всеки гост от България (а нямаше много такива, уви…) – страната, в която синът на „компаниеро Лучо” и „компаниера Лили” Луис Алберто Корвалан бе покосен от инфаркт едва 28-годишен през октомври 1975 г., година и нещо, след като Международнят Червен кръст успя да го измъкне от концлагерите на чилийската военна хунта. Смъртта му бе следствие от жестоките мъчения, преживени от него в Националния стадион в Сантяго след преврата на Пиночет през септември 1973 г., а после и в концлагера Чакабуко в пустинята Атакама.

С насълзени очи и светла усмивка „компаниера Лили” ме прегърна още при първото ми гостуване у тях през 2005-та и ми каза, че всички българи са нейни деца, защото страната ни е дала много обич на нейното момче…

Наистина обичахме Алберто и всички онези около 600 чилийски емигранти, които през 17-те години диктатура в родината им намериха втори дом и много приятели в България. Гимназиалните и студентските ми години преминаха сред тях, в Чилийския клуб в София.

Бях 17-годишна, когато почина Алберто. Помня, как от цяла България спонтанно заприиждаха автобуси с хиляди български младежи, които искаха да се поклонят пред чилийското момче, отказало „номенклатурен” софийски апартамент, предлаган му като на син на генералния секретар на ЧКП. Двамата с красивата му млада съпруга Рут – дъщеря на министър от сваленото чилийско правителство, също преминала през ада на Националния стадион – настояха да живеят с двегодишното си момченце Диегито в обикновено общежитие в Студентския град, за да са наравно с останалите емигранти. Алберто беше агроном и искаше да направи специализация, артистичната Рут искаше да се занимава с изкуство.

Поклонението бе невиждано масово и уплаши тогавашните власти със струпването на такова човешко множество. Прекъснаха го, още преди и половината от събралите се хора да успеят да преминат покрай саркофага в тогавашния Младежки дом „Лиляна Димитрова” и стоически изправената до него бледа и безмълвна Рут…

Луис Корвалан тогава беше в затвора в Чили. Пиночет не го пусна да дойде да се прости със сина си – макар че неколцина български младежи, сред тях и тогавашната студентка Велислава Дърева, предложиха на нашето външно министерство да заминат за Чили като заложници, само и само татко Лучо да може да дойде поне за погребението на Алберто… Не дойде и компаниера Лили. Само майчиното ѝ сърце знае какво ѝ е коствало. Тя можеше да дойде, но избра да остане до Лучо, който беше между живота и смъртта зад решетките на хунтата. Нищо не можеше вече да върне Алберто, а Лучо се нуждаеше от нея…

Лучо и Лили се срещат през 1946 г. в редакцията на печатния орган на ЧКП в. „Ел Сигло” в Сантяго. Роденият в Южно Чили Лучо е 30-годишен и ръководи „Ел Сигло” като главен редактор. Вече е натрупал и учителски стаж (наследил е професията от своя баща), и опит с уволнения и арести заради комунистическата си дейност, наострил е и публицистичното си перо с многобройни статии във вестника. Лили е 20-годишна, идва от Северно Чили, едно от седемте деца е на готвачка и перачка и на работник от селитрената индустрия – люлката на работническото и комунистическото движение в страната. Жизнерадостното момиче, което обича да пее и танцува, става секретарка на главния редактор и започва всеотдайно да брани творческото му уединение, за да може той да си пише статиите, а не непрестанно да го прекъсват по други партийни задачи. Компаниеро Лучо по-късно разказва с типичното си чувство за хумор: „За да не ми пречат, тя заключваше кабинета ми и казваше, че ме няма. Но от един момент нататък започна да го заключва отвътре…”

Любовта им побеждава и подмятанията на сестрите на Лили, че избраникът ѝ е прекалено нисичък за нея. Друг не ѝ трябва. „Той беше спокоен и грижовен. Беше добър човек. Добър като хляба,” ще каже тя за него след години много труден, но изпълнен с обич и сърцат съвместен живот. Двамата са наистина като намерили се „половинки”.

Женят се през същата 1946-та, а когато се ражда Луис Алберто през 1947-ма, татко Лучо тъкмо го прехвърлят от един концлагер в друг по време на тогавашната диктатура на Габриел Гонсалес Видела. След Алберто идват и трите дъщери – Лили, Вивиана и Мария Виктория. Таткото е постоянно във вихъра на политическите битки. Лили е верният му „тил” – гледа децата, преборва недоимъка с помощта на всеотдайни като нея роднини и приятели, а слънчевата ѝ усмивка прави всички тревоги по-преодолими. Налагало се е и цялото семейство да минава в нелегалност, изхранвали са се и само от отглеждани в двора зеленчуци, а край семейната маса редовно е заседавал Централният комитет на ЧКП, като за всекиго се е намирала купичка топла супа. Известна е и „магията” на Лили: „Доливаме още вода в тенджерата – и готово, ще стигне за всички”. Дори и с най-оскъдни продукти, сготвеното от нея винаги е вкусно. А когато има с какво, усвоилата кулинарното майсторство от майка си Лили сътворява в кухнята истински вълшебства. Най-щастлива е, когато къщата е пълна, и тя може да нагости с гозбите си всички.

Никога не унива пред несгодите, умее да скастря и дори да засрамва полицаи и затворнически пазачи, когато Лучо е зад решетките, знае как да крие позиви и да изнася от затворите тайно изписани вътре листа, организира жените от квартала за общи „народни кухни”, когато на семействата им е трудно да се изхранват поотделно, духът ѝ е несломим.

За израсналите в такава среда деца на Лучо и Лили солидарността и взаимната подкрепа за цял живот си остават единственото нормално човешко поведение.

Има един интересен детайл – по-обичайно е Луис Корвалан, който в демократичните периоди на Чили е и дългогодишен сенатор, да бъде наричан в политическите среди и въобще в обществото не „компаниеро Лучо”, а „дон Лучо”, като израз на специално уважение към неговия политически и човешки авторитет, към идейния му и организационен принос за уважаваната роля, която си извоюва ЧКП с отстоявания от лидера ѝ „мирен път към социализма” чрез единение на левите сили. Същевременно това „дон” е и знак, че човекът стои някъде по-високо, има дистанция на респект. Докато Лили винаги си е „компаниера Лили”. И това не е само обръщение към партийна другарка, а към близък човек, към една от многото „компаниерас”, към типичната чилийска жена от народа, която винаги е и основният стълб на семейството, и не се колебае да крачи в първите редици на демонстрации за социални правдини.

Свикнала неизменно да е редом с мъжа си във всичко, Лили обикаля с него и цяло Чили по време на предизборната кампания на лявата коалиция Народно единство, издигнала за кандидат-президент социалиста и педиатър Салвадор Алиенде през 1970 г. След победата на Алиенде продължава да работи активно и в женското движение. Съпреживява и участва в преодоляването на всички предизвикателства през трудните три години на управлението на Народното единство.

После идва военният преврат, бомбардировката на президентския дворец, гибелта на Алиенде, жестоките репресии на хунтата. Лучо потъва в нелегалност. Арестувани са Алберто и Рут – само защото са деца на родители, които хунтата иска да залови. 8-месечното им тогава бебе Диегито остава самò в креватчето си и е прибрано от съседи.

Алберто е изтезаван особено жестоко на превърнатия в концлагер Национален стадион, за да каже къде се крие баща му, къде са другите членове а ръководството на ЧКП. Той нищо не казва. Но дори когато след предателство баща му все пак е заловен, военните не освобождават Алберто. Държат го 70 дни на стадиона, а после го прехвърлят заедно с други затворници в концлагера Чакабуко, където остава още дълги месеци. Общо 10 месеца е политзатворник, докато най-накрая с помощта на Международния Червен кръст го освобождават.

Рут на свой ред е затворничка 4 месеца. Първо на стадиона, а после в женски затвор, където заедно с другите затворнички създават многобройни бродирани картини, като отрицание чрез красота и солидарност на жестокостта на хунтата…

След като я освобождават – и нея чрез международни правозащитни организации – Рут се укрива в посолството на Мексико в Сантяго, където е получил убежище баща ѝ Педро Вускович, министър на икономиката в правителството на Алиенде. Дълго не му разрешават да напусне Чили. Рут успява преди него да замине в емиграция в Мексико, където вече е майка ѝ. Малко преди това ѝ водят малкия Диегито, който я е забравил през тези месеци, плаче и се дърпа. Ще му трябва доста време да свикне отново с нея и да спре да се стряска насън…

В Мексико, при Рут и Диегито, пристига и Алберто, когато през юли 1974 г. го освобождават от Чакабуко. Преди да напусне Чили, отива да види баща си в затвора. Луис Корвалан вече е прехвърлен в затвор в Сантяго, след като преди това е изкарал кошмарни месеци в концлагер на антарктическия остров Даусън заедно с други висши дейци от Народното единство. Корвалан-старши съветва Алберто да напусне Чили и да отиде в България, където да усъвършенства специалността си на инженер-агроном. Междувременно на майката на Алберто – Лили, е забранено да работи каквото и да е, две от сестрите му са изключени от университетите, в които учат, а най-малката отказват да я запишат в гимназия. Хунтата се старае да тормози семейство Корвалан по всякакви начини.

Трагедията със смъртта на Алберто в България, разбира се, е жесток удар за родителите му. Но и Лучо в затвора, и посещаващата го при всяка възможност Лили са наясно, че емиграцията е единственият шанс на другите им деца да учат. Така в началото на 1976 г. за Москва заминават 14-годишната Мария Виктория и 19-годишната Вивиана – най-малката и втората от дъщерите в семейството. Най-голямата, адашката на майката Лили, остава в Сантяго, където има вече свое семейство. В Москва Вивиана учи любимата си хореография, а Мария Виктория, след като завършва училище, следва журналистика в Московския държавен университет „Ломоносов”.

А през декември същата 1976-та светът е изненадан от вестта, че най-прочутият затворник на чилийската хунта – комунистическият водач Луис Корвалан, е освободен. Но не как да е. Разменен е в Цюрих срещу съветския дисидент Владимир Буковски.

Когато разговаряхме с дон Лучо в дома му в Сантяго през януари 2005-та, той каза, че никой не го е питал дали иска да го разменят. Без никакви обяснения го извели от затвора, закарали го на летището, натоварили го на самолет… и се оказал в Швейцария. Там също без обяснения го прехвърлили на друг самолет – за Москва. Операцията е осъществена чрез Международния Червен кръст.

Само че в Москва се наложило да изчака още около седмица в пълна тайна, докато бъде обявено официално освобождаването му. За него било добре дошло – да се съвземе малко след затвора, да дочака и своята вярна Лили, веднага пристигнала след него. Но причината за чакането го стъписала още тогава. Оказало се, че го готвят за „подарък” по случай 70-годишния юбилей на тогавашния съветски партиен и държавен лидер Леонид Брежнев, който закръгля 70-те на 19 декември 1976 г.  И на 18 декември 1976 г. цял свят вижда вълнуващите кадри как водят дребничкия Корвалан в кабинета на Брежнев и съветският водач, разчувстван и просълзен, се хвърля да целува и прегръща скъпия гост… Допреди този момент дори живеещите вече почти от година в Москва дъщери Мария Виктория и Вивиана не знаят, че татко им е освободен.

Дон Лучо изкарва 6 години като емигрант в СССР и добре опознава съветската система отвътре. В семейство Корвалан ценят и са много благодарни за съветската помощ и подкрепа в годините на емиграция. Но всичко това не пречи на дон Лучо да вижда и грешките, допускани в СССР, които по-късно довеждат и до колапса му. „Там народът бе откъснат от партията, а партийното ръководство – от партийните членове. И перестройката на Горбачов започна зле – увлече се по политически реформи, вместо да се заеме с икономиката,” каза ми Корвалан през 2005-та в Сантяго, докато ми показваше своята излязла през 1993 г. книга „Рухването на съветската власт”. По онова време той вече пишеше следващата си книга – „Комунистите и демокрацията”, която ми подари при моето гостуване през 2008-ма. Тогава пък вече беше започнал и последната – „Комунистите и социалистите”.

Когато бях в Чили през 2005-та, там беше лято и дон Лучо пишеше на отрупаната с книги и папки голяма маса под асмата пред къщата. Край нея ни и посрещна с чилийските приятели, които ме заведоха у тях. А компаниера Лили после ме повика вътре в къщата, за да ми покаже кабинета на дон Лучо с рафтове с книги до тавана, с подаръци от цяло Чили и от цял свят, с многобройни международни ордени и отличия, сред които и български – орден „Георги Димитров”, Международна награда за мир „Георги Димитров”, орден „1300 години България”.

През 2008-ма гостувах в дома им в края на чилийската зима, беше студено и дон Лучо, вече 92-годишен, ме посрещна вътре, в холчето, край печката. А после пак отидохме в кабинета му, за да ми покаже рафтовете с поизтъркани от четене книги на Георди Димитров на испански. Корвалан беше голям почитател на идеите на Димитров за единния фронт и беше горд, че точно тези идеи са приложени и от Народното единство в Чили – коалиция, събрала заедно в защита на социалната справедливост шест различни леви партии. Разбира се, заради пословичната си скромност, не спомена, че самият той има ключов принос за реализирането на тази стратегия сред чилийската левица.

По рафтовете в кабинета му видях и книги от 70-те и 80-те години на ХХ век за българското селско стопанство. Бил е добре информиран за успехите на тогавашна България в тази сфера. Именно затова е посъветвал Алберто да учи у нас.

Първата страна след СССР, в която пристигна Луис Корвалан заедно с Лили след освобождаването си от затвора, беше България. Дойдоха у нас в края на януари 1977-ма, за да се поклонят на гроба на сина си. Те пожелаха тогава Алберто да остане в България – „защото българският народ му е дарил толкова обич”. Прибраха си го в Чили чак след падането на диктатурата през 1990-а.

Помня внушителния митинг през онзи януари 1977-ма в зала „Универсиада” – претъпкана до пръсване, изправена на крака, аплодираща 10 минути дребния и притеснен дон Лучо на сцената…

После той обикаля още много страни, конференции и митинги на солидарност с чилийския народ. Държи много слова, написва много статии, раздава безброй интервюта.

Но след 6 години емиграция решава да се върне нелегално в Чили, защото счита, че само там, на място, сред народа си, може да помогне най-добре за свалянето на диктатурата на Пиночет. Товя също остава дълго пазена тайна. Той я разкрива чак години по-късно в една от книгите си – вече след като в Чили се е установила стабилна демокрация, а той се е отказал от партийните си постове.

На мен ми разказа подробностите през 2005-та – как в Москва му направили пластична операция, за да изгладят прословутата гърбавина на носа му, как си пуснал дълга коса и брада, сложил си очила и станал неузнаваем. В такъв вид и с фалшиви документи се завръща в Чили през 1983-та, за да активизира заредилите се тогава дни на протеста.

Лили остава в Москва с Вивиана и Мария Виктория. И това е най-сигурното алиби. Всички знаят, че Лучо и Лили не се делят никога. Щом тя е в Москва, значи и той е някъде там, значи е вярно онова, което разказва тя – че е претрупан от партийна работа, че пише статии и анализи, та затова няма време за публични изяви.

Всъщност през последните 7 години на диктатурата преобразеният Лучо е в Чили и дава сериозен тласък за масовизирането на вътрешната съпротивата, която създава и необходимата обществена атмосфера, за да се преодолее смразяващия страх от репресиите и да се стигне до решаващото „не” на историческия плебисцит през 1988-ма, предопределил и края на диктатурата, и провеждането на първите демократични избори през 1990 г.
След падането на диктатурата Корвалан се оттегля от партийните постове, въпреки че нито за миг не прекъсва участието си в политическия живот. Пише книги, ходи по митинги, не пропуска и семейните празници на симпатизанти и приятели.

Не само за комунистите или чилийската левица, а и за цялото чилийско общество той си остава до последно легендарна личност с изключително висок морален авторитет. Възхищават му се и го ценят дори политическите му опоненти. Да не говорим за съидейниците, които не спират да го канят по сбирки и срещи. Той винаги отива. Говори без предварително написани речи – стегнато, ясно, ярко. Много обича разговорите с обикновените хора след официалната част. Неизменно разчупва всякаква официалност с прочутото си чувство за хумор.

Голямата радост и за него, и за Лили са внучките от трите им дъщери и внукът Диего – отдавна порасналият син на Алберто и Рут, който е станал музикант, свири и пее в дует със съпругата си мексиканка Мариел и с двете им малки дъщери.

Рут отскача и до Мексико, за да им се радва, но за постоянно живее в Чили. Лили и Лучо много обичат Рут, имат я за още една своя дъщеря. През 2009 г. заедно д нея завеждат дело срещу мъчителите на Алберто, причинили ранната му смърт. Настояват да бъде признат за жертва а хунтата.

При подаването на иска Лили Корвалан говори с типичната си емоционалност пред медиите, настоява за справедливост за всички жертви на хунтата и за възмездие за палачите.

Когато предишната година бях в дома им, уцелих Лили много болна, тежък бронхит я беше повалил в леглото и тя не можеше да стане, за да ме посрещне. Но помоли Мария Виктория да ме заведе до леглото ѝ, за да ме прегърне все пак…

Тази жена беше наистина олицетворение на майка, на една огромна и винаги отворена за добрите хора душа.

Мария Виктория също имаше свои специални спомени от България, където бяха гостували първо двете със сестра ѝ Вивиана за многобройни срещи на солидарността. А после, като младоженци със съпруга ѝ Рикардо Лаутаро Серда (неин колега от следването по журналистика в Москва), решили едно лято да почиват у нас, в курорта Албена. Без да афишират кои са. Тъкмо се регистрирали в хотела – и след 10 минути директорът му изхвърчал от кабинета си с въпроса: „Кой тук е Корвалан?!” Човекът, чието име, уви, вече не помнят, не им разрешил да плащат за нищо. През целия им престой ги разхождал къде ли не за своя лична сметка.

Мария Виктория, която и физически прилича повече на майка си, отколкото на баща си, е продължителка и на нейния всеотдаен и жизнен дух. Във фамилията Корвалан жените винаги са били мнозинство. Така беше и онзи път, при гостуването ми у тях през 2008-ма. В семейството на Мария Виктория и съпруга ѝ Рикардо Лаутаро, с което живееха „старите”, растяха три красиви дъщери – Хулиета, тогава 21-годишна, 15-годишната Ирина и 4-годишната Каталина.

Най-прочута от „третото поколение” на фамилията на Луис и Лили Корвалан е дъщерята на Вивиана – много популярната в Чили актриса Адела Секал. Родена е в Москва през 1979 г. от разпадналия се по-късно брак на майка ѝ с чилийския актьор и режисьор Хосе Секал, по онова време също политемигрант в СССР.

Сега, на поклонението след кончината на Лили, именно Адела Секал прочете краткото и непретенциозно представяне на личността ѝ, което самата Лили пише за себе си. То завършва така: „Ако трябваше отново да се родя, пак щях да се омъжа за Лучо. Не съжалявам за нищо. Имахме трудни моменти, но също и много щастие. Аз съм обикновена жена, от народа, и се гордея с това”.

Лили успя да дочака 40 години след смъртта на сина си Алберто, в края на 2015 г. съдът в Чили най-после да даде ход на дело срещу 16  военнослужещи, обвинени за незаконния му арест и жестоките му изтезания. А през 2018-та 13 души от обвинените получиха присъди за различни срокове затвор. Скромни, впрочем, срокове – само за един бяха определени 10 г. зад решетките, за останалите едва по 3…