НАТО и демокрацията

Пабло Иглесиас, списание CTXT („Контекст и действие”)

Челните страници на почти цялата национална и международна преса днес обявяват готовността на украинското правителство да се откаже от членството на страната си в НАТО. Правителството на Зеленски не за първи път повдига този въпрос, но единодушието на медийните заглавия, посочващи, че това е един от ключовете за прекратяване на войната, е нещо ново.

Вчера външният министър на [испанското правителство начело с премиера] Педро Санчес [Хосе Мануел Албарес] написа в Twitter: „Следващата среща на върха на #NATO, която ще се проведе в Мадрид на 29 и 30 юни, ще ни позволи да укрепим трансатлантическата свързаност, нашето единство и нашите ценности”. През януари, имайки предвид същата тази среща на върха, министърката на отбраната на Санчес [Маргарита Роблес] беше още по-ентусиазирана и заяви, че въпросната среща през юни ще засили фундамента на НАТО, основан върху ценностите на свободата, демокрацията и най-вече на мира в света. Роблес добави също, че според нея НАТО не може да бъде обект на критика или на противопоставяне от страна на никой демократ, вярващ в тези ценности. Тоест, тя ни каза тогава, че всеки, който е за свобода, демокрация и мир в света, трябва да харесва НАТО.

Но се оказва, че месец след като Русия нахлу в Украйна, Зеленски е готов да преговаря за мир на базата на отказ от влизането на страната си в НАТО в замяна на други гаранции за сигурност, а също така е готов да преговаря за статута на територии и стратегически райони под руски контрол или влияние като Донбас, Крим, Азовско море и Черно море.

Руската агресия причинява хуманитарна катастрофа за Украйна чрез гибелта на хора, бежанска криза и унищожаване на инфраструктурата. Русия изглежда е загубила много повече хиляди войници от очакваното (казвам, че изглежда, защото намирането на надеждна информация не е лесно в контекст, изцяло завзет от пропагандата). И няма съмнение, че санкциите ще окажат опустошителното си въздействие върху нейното население.

Що се отнася до качеството на демокрацията в Русия и Украйна, наличната информация е недвусмислена. Вече беше очевидно, че руският политически режим, изграден от Елцин и Путин в името на капиталистическата свобода и получавал ентусиазираните и единодушни аплодисменти на „Запада“, оставя много да се желае по отношение на гражданските свободи, чистотата на изборите и социалната справедливост. Динамиката на войната изглежда не вещае нищо добро в това отношение. Виждаме репресии и затвор за защитниците на мира, повече бедност и геополитическа логика, която не оставя място за нищо друго.

В Украйна „смяната на режима“ след Майдана от 2014 г. доведе до неолиберално правителство, което беше също толкова корумпирано или по-корумпирано от това на Виктор Янукович. Доведе също до поставянето извън закона на голяма част от левите партии, до забраната на различни украински медии на руски, до изключването на широки слоеве от населението в източната част на страната, до началото на гражданската война в Донбас и приемането за нещо нормално на неонацистите бандеровци като групировка, толерирана и защитавана от новата държава (без тях нямаше да има смяна на режима по време на бунта на Майдана). Тази тенденция стана основна идеологическа съставка на национализма, който без скрупули оправдава нацистките колаборационисти [от времето на Втората световна война], отличили се с убийствата на евреи.

Руската инвазия сега не само унищожава страната, но също така унищожава и малкото останала демокрация. Партиите продължават да са забранени. А мрежите ни показват всеки ден как украинските  граждани от ромски етнос, обвинявани, че са крадци, са бити по задните части. Мъже, жени и деца, завързани  полуголи за стълбове, са бити от униформени военни и други граждани.

Но е хубаво, че наблизо е НАТО, което, както казват Маргарита Роблес и Хосе Мануел Албарес, защитава нашите ценности. НАТО обаче не се намесва в Украйна, дори не налага зона, забранена за полети, както иска Зеленски. И слава Богу, защото изглежда, че една война между ядрени сили няма да подобри демократичните очаквания на планетата.

А НАТО явно донесе демокрация в Сърбия през 1999 г., в Либия през 2011 г., в Афганистан през 2001 г. и в Ирак през 2004 г. В тези случаи имаше широко тълкувание на член IV от Хартата на Алианса – така НАТО взе да разширява своя защитен чадър за която страна прецени за подходяща. За щастие на човечеството днес Сърбия, Либия, Афганистан и Ирак са установени либерални демокрации, където гражданите се радват на просперитет и социална справедливост. А всеки, който го отрича, според Роблес трябва да е недемократ. Но, както казахме, НАТО не се е намесил в Украйна. И Украйна е готова да се откаже от членството си в НАТО, за да постигне споразумение с Русия.

В понеделник по радио Cadena Ser малко преди началото на предаването Ágora коментирахме с Хосе Мануел Гарсия Маргайо (бивш министър на външните работи – б. пр.) бъдещето на войната и перспективите за мирно споразумение. Маргайо ми каза нещо такова: „Ако в крайна сметка се договорят Украйна да не влиза в НАТО и постигнат споразумение за статута на Донбас и Крим, можеха идеално да направят това още през декември“.

Казаното от Маргайо е потвърждение на онова, което си мисли всеки поне малко четящ. Но през декември НАТО беше много по-малко мощен в Европа. По онова време Макрон още можеше да си мисли, че НАТО е „в мозъчна смърт“, както го и беше казал. По онова време още можеше да се смята, че Европа (Франция, Германия и останалите) има своя собствена външна политика и собствени отношения с Русия.

Днес е очевидно, че Европа е още повече в краката на САЩ в политически, икономически и военен план. И днес министрите от социалистическата партия на Санчес се надпреварват кой ще похвали повече НАТО. Днес демокрацията и „нашите ценности“ са по-силни в Русия, Украйна, Европа и Испания. А който го отрича, не е демократ.