Като всяка война, дори може би повече от другите, войната в Украйна се характеризира с объркващ поток от твърдения и контратвърдения от страна на онлайн поддръжниците на всяка от страните. Истината, частичната истина и откровената лъжа се състезават за надмощие в медийния разказ. Твърдението на Владимир Путин, че Русия е нахлула в Украйна, за да „денацифицира“ страната, със сигурност е един от най-ярките примери. Твърдението на Русия, че революцията на Майдана от 2014 г. е „фашистки преврат“ и че Украйна е нацистка държава, се използва от години от Путин и неговите поддръжници, за да оправдаят окупацията на Крим и подкрепата за рускоезичните сепаратисти в източната част на страната, спечелвайки много привърженици в интернет.
Но руското твърдение е невярно: Украйна е истинска либерално-демократична държава, макар и несъвършена, със свободни избори, които водят до значителни промени във властта, включително избирането през 2019 г. на либерално-популисткия реформатор Володимир Зеленски. Украйна категорично не е нацистка държава: руският casus belli е лъжа. И все пак има опасност разбираемото желание на украинските и западните коментатори да не предоставят муниции на руската пропаганда да доведе до прекомерна корекция – и то такава, която в крайна сметка може да не служи на интересите на Украйна.
По време на една от скорошните новинарски емисии на BBC Radio 4 кореспондентът спомена за „неоснователното твърдение на Путин, че украинската държава подкрепя нацистите“. Това само по себе си е дезинформация. Самата BBC е отразявала обективно безспорния факт, че от 2014 г. насам украинската държава предоставя финансиране, оръжия и други форми на подкрепа на крайнодесни милиции, включително неонацистки. Това не е ново или противоречиво наблюдение. Още през 2019 г. прекарах известно време в Украйна, интервюирайки за списание Harper’s високопоставени фигури в съзвездието от подкрепяни от държавата крайнодесни групировки. Всички те бяха доста откровени относно идеологията си и плановете си за бъдещето.
Всъщност някои от най-добрите материали за крайнодесните групи в Украйна идват от сайта за разузнаване с отворени източници Bellingcat, който не е известен с благосклонното си отношение към руската пропаганда. Отличните репортажи на Bellingcat по тази недостатъчно обсъждана тема през последните няколко години са съсредоточени главно върху движението „Азов“ – най-мощната крайнодясна групировка в Украйна, която е най-облагодетелствана от държавата.
През последните няколко години изследователите на Bellingcat проучиха контактите на „Азов“ с американските бели националисти и финансирането му от украинската държава за преподаване на „патриотично възпитание“ и за подкрепа на демобилизирани ветерани. Проучиха домакинството на Азов на неонацистки блек метъл музикални фестивали. Публикуваха разследвания за подкрепата на “Азов” за руската анти-Путин неонацистка група в изгнание Wotanjugend – практикуващи много маргинална форма на езотеричен нацизъм. Те споделят пространство с „Азов“ в централата им в Киев, сражават се заедно с тях на фронтовата линия и също така играят роля в превода и разпространението на рускоезичната версия на манифеста на стрелеца от Крайстчърч. За съжаление безценното отразяване на украинската крайнодясна екосистема от Bellingcat не е актуализирано от началото на настоящите военни действия, въпреки че войната с Русия осигури на тези групи нещо като ренесанс.
Движението „Азов“ е основано през 2014 г. от Андрий Билецки, бивш лидер на украинската неонацистка групировка „Украински патриот„. Това се случи по време на майданските събития и битката за контрол над централния площад „Независимост“ в Киев. Още през 2010 г. Билецки твърди, че един ден ролята на Украйна ще бъде да „поведе белите раси по света в последния кръстоносен поход… срещу водените от семити untermenschen“. Революцията и последвалата я война щяха да му дадат националната сцена, за която той толкова дълго жадуваше.
Заедно с други крайнодесни групи като „Десен сектор“, зараждащото се движение „Азов“ играе важна роля в боевете срещу украинските сили за сигурност, в които загиват 121 души и които осигуряват успеха на революцията. Придобивайки от Министерството на отбраната контрол над голям имот в непосредствена близост до площад „Независимост“, „Азов“ превръща сградата, наречена „Казашки дом“, в свой киевски щаб и център за набиране на кадри. Въпреки че оттогава „Азов“ смекчава реториката си и много от бойците му може би не са идеологически настроени и са привлечени от бойната му репутация, активистите му често могат да бъдат видени, покрити с татуировки на SS дивизия Totenkopf или със символи на езотеричния нацизъм като Sonnenrad (“Черното слънце”). Този символ се свързва с Хайнрих Химлер и замъка Вевелсбург в Германия, служил като окултен Камелот за висшите офицери от SS. “Черното слънце” е един от официалните символи на “Азов”, редом с руната Wolfsangel на SS дивизията Das Reich, носена на нашивките на подразделенията им и на щитовете, зад които бойците им дефилират в зрелищни церемонии с факли.
Многократно съм посещавал „Казашкия дом“, за да интервюирам високопоставени фигури от „Азов“, включително лидера на Националние дружини (които осигуряват помощни патрули на официалните полицейски сили на Украйна) Игор Михайленко и международния секретар на „Азов“ и интелектуално лице Олена Семеняка. Това е впечатляваща структура: наред с учебните зали за образователните лекции, които се провеждат с държавно финансиране, в „Казашкия дом“ се помещава литературният салон и издателството на „Азов“ – „Пломин„, където елегантни млади хипстър интелектуалци се занимават с организиране на десни семинари и преводи на книги под лъскавите плакати на фашистки светила като Юкио Мишима, Корнелиус Кодряну и Юлиус Евола.
Но силата на „Азов“ се дължи на оръжието, а не на литературните им усилия. През 2014 г., когато украинската армия е слаба и недостатъчно екипирана, доброволците на „Азов“ под ръководството на Билецки се сражават в авангарда на битката срещу рускоезичните сепаратисти на изток, превземайки град Мариупол, където в момента са под обсада. Ефективни, смели и силно идеологизирани бойци, усилията на „Азов“ на изток им спечелват голяма слава като защитници на нацията и подкрепата на благодарната украинска държава, която включва “Азов” като официален полк на Националната гвардия на Украйна. Смята се, че в това отношение „Азов“ се е ползвал с подкрепата на Арсен Аваков, влиятелен олигарх и министър на вътрешните работи на Украйна между 2014 и 2019 г.
Както украински правозащитници, така и лидери на съперничещи си крайнодесни групи, ми се оплакаха в интервюта от нечестното предимство, което покровителството на Аваков е дало на движението „Азов“ при установяването на доминиращата му роля в украинската дясна сфера – включително официални функции като наблюдатели на избори и санкционирана от държавата помощна полиция. Украйна не е нацистка държава, но подкрепата на украинската държава – по каквито и да е причини, основателни или не – за неонацистки или свързани с нацизма групи прави страната отклонение в Европа. На континента има много крайнодесни групи, но само в Украйна те разполагат със собствени танкови и артилерийски части, при това с подкрепата на държавата.
Тази неловко близка връзка между либерално-демократична държава, подкрепяна от Запада, и въоръжени привърженици на съвсем различна идеология в миналото е предизвиквала известен дискомфорт у западните поддръжници на Украйна. През последните години Конгресът на САЩ се въртеше напред-назад по въпроса дали „Азов“ трябва да бъде блокиран за получаване на американски оръжейни доставки, като през 2019 г. конгресмени демократи дори настояха “Азов” да бъде включен в списъка на световните терористични организации. В интервюта Семеняка ми се оплакваше как тази тревога е резултат от това, че слушат руската пропаганда, и настояваше, че американското сътрудничество с „Азов“ ще бъде полезно и за двете страни.
В този смисъл сегашната война със сигурност е дошла като манна небесна за “Азов”. Опитът на Билецки да основе политическа партия – Национален корпус – се увенча с почти нулев успех, като дори обединеният блок на крайнодесните и екстремнодесните партии в Украйна не успя да преодолее много ниската бариера за парламентарно представителство на последните избори. Украинските избиратели просто не искат това, което те продават, и отхвърлят техния мироглед. И все пак по време на война „Азов“ и други подобни групи излизат на преден план, а руската инвазия видимо обръща низходящата спирала, която се задвижи след оставката на Аваков поради международния натиск. Съдейки по социалните им медии, въоръжените подразделения на „Азов“ се разрастват: те формират нови батальони в Харков и Днипро, ново подразделение на специалните сили в Киев (където Билецки организира поне някои аспекти на защитата на столицата) и местни отбранителни милиции в западни градове като Ивано-Франковск.
Заедно с други крайнодесни групировки като „Карпатска сич“ (чиито атаки срещу унгарскоезичното малцинство в Западна Украйна, както и срещу ромите, предизвикаха критиките на унгарското правителство), източноправославната група „Традиция и ред„, неонацистката група C14 и крайнодясната милиция Freikorps, руската инвазия позволява на „Азов“ да възстанови предишната си известност, като подсилва героичната си репутация с упоритата си защита на Мариупол заедно с редовите украински военни. Макар че само преди няколко седмици Западът все още полагаше целенасочени усилия да не въоръжава пряко „Азов“, сега изглежда, че бойците му са основен бенефициент на западни боеприпаси и обучение: на снимки, публикувани в Туитър от беларуския опозиционен канал NEXTA, се вижда как бойците на „Азов“ биват инструктирани за използването на британски противотанкови боеприпаси NLAW.
По подобен начин преди руската инвазия западните правителства и новинарските агенции често предупреждаваха за опасностите от това западните неонацисти и бели супремасисти да натрупат боен опит, сражавайки се заедно с “Азов” и техните съюзнически нацистки подразделения. В разгара на събитията обаче тези опасения изглежда са се разсеяли: на скорошна снимка на новопристигнали западни доброволци в Киев, включително британци, се вижда как Олена Семеняка от “Азов” се усмихва щастливо на заден план, заедно с шведския неонацист и бивш снайперист на “Азов” Микаел Скилт. „Мизантропската дивизия“, подразделение на западни неонацисти, което се сражава заедно с „Азов“, в момента призовава в Телеграм европейски бойци да се присъединят към потока от доброволци и да се свържат с тях в Украйна „за победата и Валхала“.
Подобно на другите крайнодесни милиции в Украйна, бойците на „Азов“ упорити, дисциплинирани и отдадени, поради което слабата украинска държава се оказа принудена да разчита на техните сили в часовете на най-голяма нужда: по време на революцията на Майдана, по време на войната срещу сепаратистите от 2014 г. насам, а сега и за отблъсване на руската инвазия. В чужбина се наблюдава известна нова сдържаност да се говори открито за тяхната роля, без съмнение от страх, че това ще даде храна на руската пропаганда. Този страх със сигурност е неуместен: в края на краищата, групировки като „Азов“ са значими именно поради намесата на Русия в Украйна. Вместо да денацифицира страната, руската агресия спомогна за укрепване на ролята и присъствието на крайнодесните фракции в украинската армия, като съживи една отслабваща политическа сила, отхвърлена от огромното мнозинство украинци.
Ако не друго, то основната заплаха, която представляват групировки като „Азов“, не е за руската държава – все пак Русия с удоволствие подкрепя крайнодесни елементи в наемническата си органзиация „Вагнер“ и в сепаратистките републики – нито за западните държави, чиито разочаровани граждани могат да се окажат привлечени да участват в бойни действия заедно с тях. Вместо това заплахата е за бъдещата стабилност на самата украинска държава, както отдавна предупреждават Amnesty и Human Rights Watch. Въпреки че сега крайнодесните могат да бъдат полезни, в случай на обезглавяване или евакуация на либералното правителство на Украйна от Киев, може би в Полша или Лвов, или по-вероятно в случай, че Зеленски бъде принуден от събитията да подпише мирно споразумение, с което да предаде украинска територия, групировки като „Азов“ могат да открият златна възможност да оспорят това, което е останало от държавата, и да укрепят собствените си властови бази, било то и само на местно ниво.
През 2019 г. попитах Семеняка дали “Азов” все още се възприема като революционно движение. Като помисли внимателно, тя отговори: „Ние сме готови за различни сценарии. Ако Зеленски е още по-лош от [бившия президент] Порошенко, ако е същият вид популист, но без определени умения, връзки и произход, тогава, разбира се, украинците ще бъдат силно застрашени. И ние вече сме разработили план какво може да се направи, как можем да развием паралелни държавни структури, как можем да персонализираме тези стратегии за навлизане, за да спасим украинската държава, ако [Зеленски] стане марионетка на Кремъл, например. Защото това е напълно възможно.“
Високопоставени фигури от „Азов“ в продължение на години недвусмислено заявяват, че Украйна има уникален потенциал като плацдарм за „реконкиста“ на Европа от либералите, „хомосексуалистите“ и имигрантите. Макар че по-широките им континентални амбиции може да имат много съмнителни шансове за успех, една разбита, обедняла и разгневена следвоенна Украйна, или още по-лошо, една Украйна, която години наред е била подложена на бомбардировки и окупация и чиито големи територии са извън контрола на централното правителство, със сигурност ще бъде благодатна почва за форма на крайнодясна войнственост, каквато не е имало в Европа от много десетилетия.
В момента Украйна и Зеленски може би се нуждаят от военния потенциал и идеологическата ревност на националистическите и крайнодесните милиции, за да се борят и да спечелят битката си за национално оцеляване. Но когато войната приключи, както Зеленски, така и неговите западни поддръжници трябва да бъдат много внимателни, за да се уверят, че не са дали възможност на групи, чиито цели са в пряко противоречие с либерално-демократичните норми. Въоръжаването и финансирането на „Азов“, „Традиция и ред“ и „Карпатска сич“ може и да е един от трудните избори, наложени от войната, но разоръжаването им със сигурност трябва да бъде приоритет след края ѝ.
Както видяхме в Сирия, нищо не радикализира цивилното население повече от лишаването от собственост, бомбардировките и обстрела. Както и в Сирия, със сигурност съществува опасност временното овластяване на екстремистки фракции за тяхната военна полезност, дори и непряко, да доведе до сериозни и непредвидени последици. И в Сирия западните коментатори в началото силно забраняваха да се обсъжда възходът на екстремистките милиции, които по-късно щяха да канибализират каузата на бунтовниците, от страх да не се потвърди пропагандата на Асад, че всички бунтовници са терористи. Тази ранна сдържаност в крайна сметка не проработи в полза на бунтовниците.
Не е услуга за Путин да се констатира откровено, че в Украйна има екстремистки елементи, които се борят срещу него. Всъщност, само ако внимателно наблюдаваме – и може би ограничаваме – тяхната дейност сега, можем да гарантираме, че те няма да задълбочат страданията на Украйна през следващите години. Години наред либералните западни коментатори се оплакваха, че украинската държава си затваря очите за десните екстремистки фракции. Няма никаква полза същите коментатори сега сами да правят същото
*Арис Русинос е международен редактор на UnHerd и бивш военен репортер.
About The Author
