Украинският президент Володимир Зеленски обяви 16 февруари за нов празник – Ден на единението на Украйна.
Хубаво е да има празници и единение. Колкото повече, толкова повече. Ето, и в България отдавна вече на 14 февруари Трифон Зарезан и Свети Валентин не се карат, а са в празнично единение – виното е по-пивко в компанията на любовта.
В украинския случай президентското нововъведение още не се е слегнало така хармонично с наличния контекст, а някак шизофренично го нагърчва. От една страна, Зеленски не спря да се жалва на западните медии и съюзници, че нагнетяваната от тях истерия за „сигурно” руско нападение над Украйна вреди на икономиката на родината му и прогонва инвеститорите, а и де факто няма никакви конкретни признаци за такова нападение. От друга страна, се хвърли да превръща 16 февруари в празник, обявявайки го за отговор на същата тази измислена „агресия”, която пак според западни медии трябваше да започне точно на 16 февруари (според някои – дори още на 15-ти). Агресия нямаше, естествено, но странният празник на Зеленски така и не изясни дали Украйна се дразни, че я подмятат без жал между шамарите на западната информационна война срещу Русия, или напротив, копнее шамарите да не секват и да стават все по-яки, независимо колко ще опердашат самата нея.
Всъщност, на 16 февруари най-много би му подхождало да стане Международен ден на Лъжливото овчарче – онова, описано още от Езоп, дето все се бъзикало със съселяните си и крещяло, че вълк напада стадото му, пък вълк нямало. И така, докато всички спрели да му вярват, а когато наистина се появил вълк, никой не му се притекъл на помощ.
В такава ситуация се оказват сега не само влиятелни западни медии, тиражирали дати за несъстоял се и многократно опроверган от Москва руски „удар” по Украйна, но и лидери като американския президент Джо Байдън или външната министърка на Обединеното кралство Елизабет Трас, също говорили за това категорично и бездоказателствено. Впрочем, нито послужилите за рупор медии, нито захранващите ги с фалшиви новини политици показват признаци на притеснение, че така интензивно се изявяват като лъжливи овчарчета. Напротив, продължават с уверенията, че дори и да отминават подхвърляните дати за „агресията”, Русия неминуемо я подготвя и ще я извърши, ако не днес, то утре, ако не утре, след седмица, абе всеки момент. А това, че руското военно министерство, обявило край на част от военните си учения, разпространява кадри с изтегляща се от Крим и от Беларус своя военна техника, не било никакво доказателство. Същото смятат и в НАТО, и в ЕС.
Кремъл откликна със заключението, че очевидно информационната истерия „още не е стигнала кулминацията си”, „ремисията е далеч” и „Русия трябва да се запаси с търпение”.
Не само Русия, но и светът очевидно трябва да претръпне и да осъзнае, че живее в условията на непрестанна информационна война. И именно тя е истинската война на днешното време. Модерните технологии, впрегнати в нея, правят ненужна скъпоструващата „гореща” фаза на прекия военен конфликт. Обработката на масовото съзнание, забиването в него на примитивни клишета и на образа на врага, априори способен на всякакви злодеяния, постоянната ескалация на напрежението, трупането и дрънкането на оръжия, свистенето на бухалката със санкциите, внушението за неизбежност на войната и за реалистичност на нейния призрак – всичко това вече си е пълноценна война за надделяване на едни или други съперничащи си интереси, най-често икономически, каквито винаги са стояли в основата и на „традиционните” войни.
Украинското огнище няма да угасне с приключването на някакви военни маневри, или с нескончаеми дипломатически совалки, а ще бъде поддържано постоянно парливо, за да не спира да пърли „слабините” на Русия и да я прави уязвима икономически и геополитически. Това е дълготрайна линия и тя не започва нито сега, нито от „Майдана” през 2014-та, нито дори от „Оранжевата революция” през 2004 г., а още от разпадането на СССР. С годините това бе все повече форсирано, докато се стигна до експлозивната 2014-та, породила и присъединяването на Крим към Русия, и казуса с неприелите новата киевска власт Донецк и Луганск, които обявиха свои „народни републики”. Конфликтът около ДНР и ЛНР бе оставен да гангренясва, без западните съюзници на Киев да се разтревожат от постоянното саботиране от негова страна на подписаните с тяхно участие Мински споразумения за статута на бунтовните рускоезични региони в Донбас, без да обръщат внимание на тежкото положение на населението там, без да възпират съюзника си от устрема му към военно решение.
Дипломатическото мъртвило по темата бе разбутано едва след започналите в края на октомври и началото на ноември миналата година публикации в западни медии за струпване на руски войски в райони, близки до границата с Украйна. От тогава се развихри и спекулацията за подготвяно руско нападение, макар Москва постоянно да напомняше, че е в правото си да придвижва войските си където и да е из собствената си територия, без това да означава заплаха за никого. И че всъщност застрашената е тя – от плътното приближаване на НАТО към границите ѝ.
Спиралата на ескалацията се завихри с все сила още през декември. Дойдоха и прословутите предложения на Русия от 17 декември към САЩ и НАТО за гаранции за нейната безопасност, включващи ангажимент Украйна да не бъде приемана в Североатлантческия алианс, а силите на пакта в Европа да се върнат на позициите си отпреди 1997-ма. Руските предложения бяха отхвърлени, но САЩ изпратиха в отговора си свои контрапредложения, засягащи общата система за сигурност в Европа. Москва още не е излязла с официална позиция по тях. И това забавяне беше интерпретирано на Запад като допълнителен „знак”, че тя готви „агресия”. Заредиха се визити в руската столица на висши дипломати, военни министри и държавни лидери от НАТО, проведоха се серия телефонни разговори между американския и руския президенти Джо Байдън и Владимир Путин. Цунами от анализи, интервюта и „изтекли” информации заля световните медии.
Популярната западна интерпретация е, че с демонстрацията на войските си край Украйна Путин изнудва Запада, за да изкопчи от него важни за Русия решения. Очевидно бе, че заявката да се гарантира оставането на Украйна извън НАТО и изтеглянето на пакта до позициите отпреди 1997-ма е предизвикателство, което няма да бъде прието. Но също толкова очевидно е, че в дипломацията често се иска невъзможното, за да се стигне после с преговори до реалистичното.
След всичките дипломатически совалки в Москва стана ясно, че точката на компромиса между Кремъл и Запада е съживяването на Минските споразумения и принуждаването на Украйна да ги изпълнява. Подкрепа за това вече изразиха и френският президент Еманюел Макрон, и германският канцлер Олаф Шолц, гостували в Кремъл. Точно в деня на посещението на Шолц – на 15 февруари – руската Дума красноречиво излезе и с послание към Путин да признае независимостта на ДНР и ЛНР. На което обаче той също красноречиво отговори, че споделя загрижеността на депутатите за населението в Донбас, но такова признаване противоречи на Минските споразумения.
Тълкуванието на доста руски коментатори е, че това също е ход в дипломатическата игра на Москва – така Путин показва, че ако Западът не притисне Киев да проведе залегналия във въпросните споразумения референдум за автономия на Донецк и Луганск, Русия също може да се почувства свободна от придържане към договореностите. Чисто и просто руският президент ще откликне на вече готовия апел на Думата за признаване на ДНР и ЛНР.
Ако се следят нажежените дискусионни предавания по водещите руски телевизии, лесно се долавя задоволството на прокремълските участници от развоя на сегашната криза. Приема се за руски успех, че пред САЩ и НАТО е била демонстрирана военна сила, без тя реално да се прилага, че вследствие на напрежението е била провокирана дипломатическа активност, че цял свят е чул руските заявки за гаранции да сигурност, че проблемът в Донбас е фокусирал глобалното внимание, че създалата се суматоха е оголила разнобой сред членовете на НАТО, че с всичките фалшиви тревоги за „руско нападение” сега западните лидери стават смешни Лъжливи овчарчета и т. н.
Не може да се отрече, че всичко това е така. Москва дори получи и неочакван подарък от безподобната британска външна министърка Елизабет Трас, която в разговор с руския си колега Сергей Лавров блесна като една нова Румяна Желева – нали помните онази българска първа дипломатка, за малко не станала и еврокомисарка, която смяташе, че Грузия е в Близкия изток? Та така и Елизабет Трас реши че споменатите от Лавров риторично Воронежка и Ростовска област не са в Русия, а в Украйна – и решително отказа да признае руския суверенитет над тях. Казват, че именно тази забележителна дама най-вероятно ще наследи на премиерския пост в Обединеното кралство застрашения с оставка (заради весели партита насред ковид-локдауна) сегашен министър-председател Борис Джонсън. А Москва ще се сдобие с още един коз за тезата си, че „колективният Запад” издига недоразумения на лидерски позиции…
Само че и отсрещната страна в това глобално надиграване има своите козове и своите ефективни ходове. Вечната дъвка за „руската заплаха” отново зрелищно е разтегната. Замиращата след Афганистан НАТО получава втори живот – и дори очевидният разнобой между част от страните членки на пакта не пречи сега за новата му консолидация. САЩ се сдобиват с повод да натъпчат Украйна с модерно оръжие и с военни инструктори – и нищо от това няма да си тръгне след евентуалния край на сегашната криза. Целият източен фланг на НАТО се подсилва с допълнителни американски войски – и малкото и несигурно изключение на България (засега) от тази тенденция по никакъв начин не влияе на променящия се баланс на силите.
А масираната информационна война, заредена с мощна доза милитаристичен адреналин, е загубила всякакви задръжки и обработва масовото съзнание с елементарни, еднозначни, фронтови послания, напълно способни да превърнат 100 пъти повторената лъжа в гьобелсовска „истина”.
Далеч не е изчезнала основателността на многократните предупреждения и от Москва, и от Донецк, и от Луганск, че сред информационната суматоха е твърде възможна украинска провокация, която да послужи като искра в барутен погреб, а вината да бъде приписана на Русия. Многозначително е, че още на 16 февруари, когато започна оттеглянето на руските войски от гранични зони, Украйна активизира собствените си военни учения в Ровенска област, като на лична инспекция там се яви и президентът Зеленски. Той наобиколи райони по цялото протежение на украинско-руската граница, а в контролираната от Киев зона на Донбас проведе съвещание по сигурността на района с участието и на чужди дипломати.
На този фон продължаващото западно нагнетяване, че „руско нападение” все пак може да бъде извършено „всеки момент”, върви и с насрещна аларма, че остава в сила и високата вероятност от украинска провокация, с непредвидими последици.
Нищо не е безобидно и утешително в такава обстановка. Никаква деескалация не се очертава като стабилна и дълготрайна. Войната е непрестанна и постоянно жонглира с различните си инструменти. Драконовските антируски санкции, толкова пъти вече подмятани от Байдън и сие, свистят все по-реалистично. Изумително е с каква лекота санкционното оръжие, толкова дълго отработвано от САЩ върху страни като Куба, Венесуела, Иран, Сирия, вече се упражнява и върху ядрена Русия, изпробвайки търпението ѝ и постоянно вдигайки градусите на сблъсъка, способен да се превърне в глобално унищожение.
Путин предупреди още през 2018 г., че ако Русия стане обект на ядрено ракетно нападение, регистрирано от предупредителните ѝ системи, тя няма да се поколебае да приложи „ответно-пресрещащ удар”. „Да, за човечеството и света това ще е глобална катастрофа. Но като гражданин на Русия и глава на руската държава, искам да поставя въпроса: а за какво ни е такъв свят, в какъвто Русия няма да я има?” – попита тогава Путин.
Сега, на общата си пресконференция с Макрон, попита нещо подобно – дали Западът разбира, че ако Украйна е в НАТО и реши силово да си връща Крим, както много пъти се е заканвала, Русия ще ѝ отвърне, а това автоматично ще вкара НАТО във война с Русия. И в нея победители няма да има. „Това ли искате?” – беше въпросът.
Всички твърдят, че не искат война. Но вече я водят…
About The Author
