След седмици на медийно сплашване за предполагаемо руско военно нахлуване в Украйна, конфликтът може да получи шанс да бъде решен по пътя на преговорите. Общественият разговор за настоящата ескалация на руско-западния конфликт за Украйна обаче е доста ироничен. Поне на пръв поглед той се фокусира върху гаранциите, че Украйна няма да се присъедини към военния съюз на Организацията на Северноатлантическия договор (НАТО) – който обаче не само далеч не кани Украйна да се присъедини, но и в който повечето украинци сами не искат да влизат.
Проблемът не е само в това, че Украйна играе само второстепенна роля в размяната на заплахи и преговорите за нейната съдба. Но по типично колониален тертип коментаторите хомогенизират украинците и не признават политическото разнообразие в една 40-милионна нация. Украинският президент Володимир Зеленски наскоро написа в Туитър как ще отстоява принципа „Нищо да не се решава за Украйна без Украйна“, като противовес на склонността на руския президент Владимир Путин да коментира членството на Украйна в НАТО в тесен кръг от Велики сили. Проблемът обаче не е само в това да се решава „без Украйна“, но и да се решава от името на много различни украинци, сякаш те имат идентични мнения по тези критични въпроси.
Едно масово разпространено тълкуване на революцията на Евромайдана допринася за това стратегическо замаскиране. Според този разказ през 2014 г. украинците от различни региони, които са се слели в една модерна държава едва по време на Втората световна война, най-накрая наистина се обединяват в гражданска приобщаваща нация, родена по време на революцията. Украинците направиха своя „цивилизационен избор“ в полза на западната геополитическа ориентация и я отстояват срещу руската агресия, която се опитва да върне Украйна в своята сфера на влияние. Войната в Донбас, последвала през 2014 г., се представя преди всичко като междудържавна война, а не като пряко продължение на жестокия граждански конфликт, започнал в последните дни на Евромайдана още преди каквито и да било военни ходове от страна на Русия.
Всъщност Евромайданът беше една непълноценна революция. Тя не формира никакво национално единство, но групите от елита, които се възползваха от нея (заедно с идеологическите мажоретки), трябва да поддържат тази илюзия за вътрешна и външна легитимност чрез комбинация от заглушаване и репресии. Ето защо е в техен интерес да представят алтернативните позиции за украинското минало, настояще и бъдеще като „неукраински“ или дори „антиукраински“, въпреки че тези позиции се споделят от много (ако не и от повечето) украински граждани. В резултат на това тези украинци все повече са лишени от право на глас във вътрешната и международната обществена сфера.
Украйна не само се оказа обект в играта на Великите сили. По особено унизителен начин Украйна е използвана за прикриване на империалистическите интереси и представянето им като благородно начинание. Натоварените с патос позовавания на суверенитета на Украйна текат паралелно с реалността на една държавата, която е по-зависима от чужди сили в политическо, икономическо и военно отношение, отколкото когато и да било след разпадането на Съветския съюз. Признаването на многообразието на Украйна и пренасочването на дискусията към интересите на украинците е особено наложително не само за незабавното деескалиране на конфликта, но и за всяко устойчиво решение за Украйна и за мира в Европа.
Искат ли украинците да се присъединят към НАТО?
Русия настоява за железни гаранции, че Украйна (и други бивши съветски републики) няма да се присъединят към НАТО, и че НАТО няма да използва територията на тези държави за военна експанзия. Типичният отговор на западните официални лица и наблюдатели досега беше, че това трябва да се реши от НАТО и Украйна, а не от Русия. Много западни коментатори са обсебени от идеята да четат мислите на Путин: Как би реагирал той, ако не бъде удовлетворен от отговора на ултиматумите си? От отсрещната страна се бълват огледални спекулации – дали Байдън би бил готов да сключи сделка с Русия? Не са много тези коментатори, които се интересуват какво мислят украинците за всичко това. Дали украинците действително искат да се присъединят към НАТО?
Неутралният статут на Украйна, който я изключва от участие в каквито и да било военни блокове, е вписан в основополагащите документи на съвременната украинска държава: Декларацията за суверенитет (приета на 16 юли 1990 г.) и Конституцията на Украйна (28 юни 1996 г.). През декември 2007 г., в навечерието на прословутата среща на върха в Букурещ, която реши, че Украйна и Грузия „ще станат членове на НАТО“, по-малко от 20% от украинските граждани подкрепяха присъединяването към НАТО. По-голямата част от украинците бяха раздвоени между подкрепата за военен съюз с Русия или запазването на неутралния статут на държава извън блока.
Членството в НАТО оставаше кауза само на едно малко малцинство в украинското общество до бурните събития през 2014 г. В резултат на анексирането на Крим от Русия и началото на войната в Донбас подкрепата за членството в НАТО скочи до около 40 %. Въпреки това то все още не беше прието от мнозинството украинци.
Две неща допринесоха за тази промяна в обществените настроения. Някои скептично настроени преди това украинци започнаха да виждат членството в НАТО като защита срещу по-нататъшни враждебни действия от страна на Русия. Но не по-малко важна причина за повишаването на подкрепата беше, че в проучванията вече не участваха най-проруски настроените украински граждани от териториите, които не са под контрола на украинското правителство – Крим и Донбас. Милиони украински граждани на практика бяха изключени от украинската публична сфера.
В останалата част на Украйна подкрепата за военен съюз с Русия рязко спадна от 2014 г. насам. Повечето от бившите поддръжници на Русия обаче не се превърнаха в поддръжници на НАТО, а преминаха към подкрепа за неутрален статут, позиция „чума да тръшне и двете ви къщи“. Ако се замислим за седемгодишния военен конфликт, който предимно е (погрешно) представян като война с Русия, нежеланието на много голяма част от украинците да приемат НАТО е удивително.
Преди изборите през 2019 г. предишният украински президент Петро Порошенко настояваше за промени в конституцията на Украйна, които да я насочат към присъединяване към Европейския съюз и НАТО. Това не помогна да се предотврати съкрушителното му поражение от Зеленски.
Подкрепата за НАТО в Украйна варира в зависимост от региона. Стабилно и твърдо мнозинство в подкрепа на НАТО има само в западните региони. В Централна Украйна може би има превес на про-НАТО настроения. Но в източните и южните региони неутралитетът е по-популярен от членството в НАТО, въпреки факта, че тази част на Украйна най-вероятно ще бъде окупирана в случай на реална руска инвазия.
Връзката между подкрепата за НАТО и различните виждания за украинската национална идентичност прави въпроса особено противоречив. Много украинци възприемат НАТО като защита от Русия. Много други украинци смятат, че членството в НАТО ще доведе до загуба на още по-голяма част от суверенитета на Украйна в полза на Запада, което според тях се случва от 2014 г. насам, и в същото време ще увеличи напрежението с Русия, ще ескалира вътрешното напрежение сред украинците и ще въвлече нацията в една от „вечните“ войни на САЩ, една от които съвсем наскоро приключи с унизително поражение.
Има някои доказателства, че руското военно струпване през пролетта на 2021 г. може да е увеличило подкрепата за НАТО. Напълно вероятно е при евентуален референдум поддръжниците на НАТО да спечелят. Подобни прогнози за референдума обаче са по-малко валидни за оценка на предпочитанията за стратегията за сигурност сред населението на Украйна като цяло, тъй като те стесняват избора до „да“ или „не“ и не обхващат милионите украински граждани в Донбас и Крим, които няма да могат да гласуват на референдума, но имат силно мнение по въпроса. Освен това все още не е сигурно как ще реагира общественото мнение в Украйна на многото ясни послания, че САЩ изключват изпращането на войски за борба с Русия, в случай че тя нападне Украйна, както и на евентуални компромиси в хода на преговорите с Русия.
Макар да критикуваме исканията на Путин за определяне на членството на Украйна само с преговори между Великите сили, важно е да не изпадаме в подобна заблуда и да вменяваме на украинците желанието да се присъединят към НАТО. Украинците далеч не са единни в подкрепата си за членство в НАТО. Това е спорен въпрос, който може да бъде правилно решен само в политически процес, в който голяма част от несъгласните украинци не са отхвърлени и заклеймени по подразбиране като „предатели“ или „подлоги“ на руската пропаганда за това, че са скептични към НАТО по основателни причини.
Изход и път напред
Този опозиционен сегмент може да представлява голямо малцинство, а понякога дори и мнозинство от украинските граждани, но той е слабо мобилизиран и организиран в сравнение с националистическите и неолибералните части на „гражданското общество“. Последните само засилиха натиска си за своите непопулярни програми върху отслабената украинска държава. Радикализиращите се националистически политики по време на управлението на Порошенко бяха последвани през 2021 г. от санкциите и заплахите на Зеленски, насочени срещу лидера на популярна опозиционна партия, влиятелни олигарси и повечето от основните опозиционни медии. Въпреки критиките по отношение на правата на човека, това не предизвика значителна обществена реакция от страна на Запада, за разлика от репресиите срещу руската и беларуската опозиция. Много наблюдатели приеха лениво обяснението, че репресиите срещу предполагаемо „проруските“ сили са неизбежни или дори легитимни в страна под външна заплаха. По-нататъшното ограничаване на политическото и общественото представителство на голяма част от украинското общество обаче не прави Украйна по-силна – само по-слаба и още по-разделена.
Мирните споразумения от Минск, които изискват институционализирането на специален статут за отцепническите територии в Донбас, биха могли да бъдат важна част от възможното решение за Украйна. Те бяха подписани след поредица от поражения на украинската армия през 2014-2015 г., но оттогава досега е изпълнено малко. За отбелязване е, че дори някои поддръжници го представят като „нелицеприятен компромис“ с „условията на Русия, наложени с помощта на въоръжена агресия“.
Важно е обаче да се разбере, че споразуменията от Минск не са нещо, което Путин иска, а възможен път към една по-демократична и плуралистична Украйна, която признава и приема собственото си политическо многообразие. Едновременно с това споразуменията са както цел, така и средство в този процес. Споразуменията от Минск предполагат връщането на хората в Донбас обратно като легитимна част от украинската нация. В повечето случаи те имат съвсем различно мнение за историята и последните събития, езиковата политика и международните съюзи от националистическото политическо и гражданско общество, което говори от името на цялото украинското общество, но само слабо представя неговото многообразие. Това би изисквало радикална промяна на доминиращия след Евромайдана дискурс в украинската публична сфера и работа в посока на по-всеобхватно определение на националната идентичност.
От друга страна, като връщат милионите украински граждани в Донбас обратно в Украйна, Минските споразумения биха възстановили част от загубения баланс в украинската политика, който се в момента се разминава с нагласите и очакванията на населението като цяло. Споразуменията от Минск едновременно изискват и дават възможност за съществен диалог за бъдещето на Украйна.
Разбира се, има и рискове. В украинското общество има силни желания за мир, но конкретни клаузи от специалния статут на Донбас (като амнистия за бойците или институционализиране на сепаратистките въоръжени части като „народна милиция“) не са популярни. Липсата на подкрепа от страна на мнозинството обаче никога не е била основната причина украинското правителство да избягва изпълнението на Минските споразумения, тъй като никога не е била пречка за кампанията за членство в НАТО и за още по-малко популярните националистически и неолиберални политики. Важно е да се отбележи, че въпреки че Минските споразумения бяха резултат от военните поражения, повечето украинци ги подкрепиха веднага след подписването им през 2015 г. Ако сега много украинци са разочаровани, то е преди всичко заради малкия напредък и неефективността в постигането на мир в Украйна, а не защото споразуменията са фундаментално неприемливи.
По-важна беше изричната заплаха за насилие, изразена от националистическото “гражданско общество”, което водеше така наречените протести „против капитулацията“. Тези протести бяха доста малобройни и само 26% от украинците изразиха подкрепа за тях, докато 41% бяха категорично против. Независимо от това те спряха по-нататъшния напредък в прилагането на Минските споразумения след първоначалните успехи, които последваха съкрушителната победа на Зеленски на изборите през 2019 г.
Залогът обаче не е „капитулацията“ на Украйна, а един много специфичен проект за изграждане на нацията на Украйна, в който Русия играе ролята на главния „друг“, срещу когото адептите на проекта артикулират своята национална идентичност. Проблемът на този проект е, че опитът за асимилиране на вътрешното културно и политическо многообразие на Украйна (за да се повтори проблематичният път, по който се изграждат модерните западни нации от XIX в. насам) е несъвместим с начина, по който много хора виждат демокрацията днес. Вероятно това е толкова несъвместимо, колкото и повторението на политиката на великите сили от „златния век“ на империализма. Този проект за изграждане на нация обаче също така едва ли е дори осъществим при сегашните условия, защото няма да бъде подкрепен от паралелните процеси на модернизация. В днешно време не може да се повтори процесът на „превръщане на селяните във французи„, защото комунистическата партия изпълни тази задача за Украйна преди десетилетия. Не е изненадващо, че фундаментално антикомунистическият проект на украинското гражданско общество систематично не успява да обедини нацията, въпреки трите революции в живота на едно поколение и предполагаемата мобилизираща заплаха от чужбина. Досегашните опити за прокарване на този проект за изграждане на нацията не решиха, а по-скоро засилиха дълбоката постсъветска криза на политическото представителство.
Една различна, плуралистична Украйна, развиваща се по по-синтезиран и диалогичен начин като суверенен мост между Европа и Русия, със сигурност е възможна. За да се стигне дотам, е необходимо да се признае политическото многообразие на Украйна и да се създадат условия за институционално защитен национален диалог между украинците с противоположни възгледи. Друг е въпросът дали това е наистина необходимо на някого, освен на украинците.
*Володимир Ишченко е научен сътрудник в Института за източноевропейски изследвания към Свободния университет в Берлин. Изследванията му са фокусирани върху протести и социални движения, революции, радикална дясна и лява политика, национализъм и гражданско общество. Той е автор на редица рецензирани статии и интервюта за съвременната украинска политика, Евромайдана и последвалата го война през 2013-14 г., публикувани в Post-Soviet Affairs, Globalizations и New Left Review, както и в други списания. От 2014 г. насам той е виден сътрудник на големи международни медии като The Guardian и Jacobin. В момента работи върху ръкопис на колективна книга The Maidan Uprising: Mobilization, Radicalization, and Revolution in Ukraine, 2013-2014.
About The Author
