Докато НАТО се събира, за да обсъди напрежението по руската граница с Украйна, а вестниците се пълнят с обвинения за агресията на Путин, намирам за полезно да се върна към рамката, която разработих в книгата си „Crashed: How a Decade of Financial Crises Changed the World„, за да анализирам пресечната точка на геополитиката, икономиката и възхода на Русия като претендент на глобалната сцена. Тази рамка се състои от три основни положения.
Първото е, че макар и да е изкушаващо да отхвърлим режима на Путин като остатък от друга епоха или като предвестник на нова вълна авторитаризъм, той има тази тежест и привлича вниманието ни, защото глобалният растеж и глобалната интеграция позволиха на Кремъл да натрупа значителна сила. Усъвършенстването на руското въоръжение и кибернетичният му капацитет свидетелстват за основния технологичен потенциал на по-широката руска икономика. Но това, което генерира парите, е глобалното търсене на руски нефт и газ. И режимът на Путин се възползва от това. Редуциращо е да се мисли за Русия като за петролна държава, но ако все пак се поддадете на това опростяване, трябва да признаете, че тя е стратегическа петролна държава, по-скоро като ОАЕ или Саудитска Арабия, отколкото като Ирак или Алжир.
Русия е стратегическа петролна държава в двоен смисъл. Тя е твърде голяма част от световните енергийни пазари, за да се допуснат санкции в ирански стил срещу руските енергийни продажби. На Русия се падат около 40 % от вноса на газ в Европа. Цялостните санкции биха били твърде дестабилизиращи за световните енергийни пазари и това би се отразило значително на Съединените щати. Китай не би могъл да стои безучастно и да позволи това да се случи. Освен това Москва, за разлика от някои големи износители на нефт и газ, доказа, че е способна да натрупа значителен дял от приходите от изкопаеми горива. След трудностите в началото на 2000-те, Кремъл утвърди своя контрол. В съюз с олигарсите Кремъл командва и е постигнал сделка, която осигурява стратегически ресурси за държавата и стабилност и приемлив стандарт на живот за по-голямата част от населението. Според данните на World Inequality Database, след гигантския скок на неравенството през 90-те години социалната структура на Русия като цяло се е стабилизирала.
Режимът на Путин успява да постигне това, като същевременно провежда консервативна фискална и парична политика. Понастоящем руският бюджет е изчислен да се балансира при цена на петрола от едва 44 долара, което позволява натрупването на значителни резерви.
Ако искате да намерите една променлива, която да обобщи позицията на Русия като стратегическа петролна държава, това са руските валутни резерви.
Варирайки между 400 и 600 млрд. долара, те са сред най-големите в света, след тези на Китай, Япония и Швейцария.
Именно това дава на Путин свободата за стратегически маневри. От решаващо значение е, че валутните резерви дават на режима възможност да устои на санкциите върху останалата част от икономиката. Те могат да се използват за забавяне на спадове в курса на рублата. Могат да се използват и за компенсиране на валутни несъответствия в балансите на частния сектор. Колкото и големи да са валутните резерви на едно правителство, те няма да са от голяма полза, ако частните дългове са в чуждестранна валута. Частните доларови задължения на Русия бяха болезнено изложени на риск през 2008 г. и 2014 г., но оттогава са преструктурирани и ограничени.
По данни на Руската централна банка номиналният външен дълг на банките и нефинансовите компании (корпоративен външен дълг) се е увеличил с 6 млрд. щатски долара до 394 млрд. щатски долара през второто тримесечие на 2021 г. (около 25% от БВП), което лесно се покрива от валутните резерви.
Този силен финансов баланс означава, че Русия на Путин никога няма да преживее всеобхватна финансова и политическа криза, каквато разтърси държавата през 1998 г.
Не е случаен и фактът, че именно когато тези валутни резерви достигнаха своя първи връх през 2008 г., Путин започна да изразява решимостта си да сложи край на периода на геополитическо отстъпление на Русия. Това е вторият ключов елемент на диагнозата.
Путин изложи позицията си по недвусмислен начин в сензационната си реч на Мюнхенската конференция по сигурността през февруари 2007 г., в която изложи цялостната си критика на западната мощ и отказа на Русия да приеме по-нататъшното разширяване на НАТО на Изток.
Днес на световната сцена доминира фундаменталната опозиция на Китай срещу американската хегемония, изразена в рамките на световната икономика. Но първият, който разкри факта, че глобалният растеж може да доведе не до хармония и конвергенция, а до конфликти и противоречия, беше Путин през 2007-8 г.
Позицията на Путин предизвиква възмущение на Запад. Неговото отстояване на автономията на Русия с всички необходими средства разкрива суетата на реда след Студената война, който предполагаше, че границата между различните форми на власт – твърда, мека и финансова – ще бъде очертана от западните сили, САЩ и ЕС, при техните собствени условия и в съответствие с техните собствени сили и предпочитания. Самият Запад винаги е използвал комбинация от стратегии – финансов натиск, мека сила и военна сила – за постигане на целите си. Предизвикателството на Русия наложи пренареждане на този пакет и нови комбинации от дипломатическо убеждаване, „мека сила“, финансова и в крайна сметка военна заплаха и принуда. Фактът, че това се случва в Европа, задълбочи скандала.
Третият съществен момент е, че последиците от това възраждане на руската мощ зависят от това къде се намирате и как сте подготвени да посрещнете предизвикателството.
В Източна Европа решаващият въпрос е как съседите на Русия, независимо дали са бивши съветски републики, или бивши членове на Варшавския договор, са се справили със зашеметяващите икономически и социални сътресения през 90-те години. В това отношение Полша и Прибалтика са в единия край на спектъра. Те се възстановиха от кризата през 90-те години, имат сравнително добре функциониращи посткомунистически държави и получиха членство в НАТО и ЕС в първите вълни на разширяване. Във всяко отношение Украйна е в противоположния край на спектъра.
Това, което превръща Украйна в обект на руската сила, е не само нейната география, но и разделението на нейната политика, фракционността на нейния елит и икономическият ѝ провал.
Краят на Съветския съюз може и да е дал на Украйна независимост, но за украинското общество като цяло той се превърна в икономическа катастрофа. Подобно на Русия, през 90-те години на миналия век Украйна претърпя опустошителен шок. В периода 1990-1996 г. БВП на глава от населението в постоянни стойности по ППС намалява наполовина. След това през 2007 г. той се възстановява до 80 % от равнището си през 1990 г. и оттогава е в застой. Тридесет години по-късно БВП на глава от населението в Украйна (в постоянни долари по ППС, измерени от Световната банка) е с 20 % по-нисък от този през 1990 г.
Опитът на Украйна рязко контрастира с този на Руската федерация, която след кризата от 1998 г. отбеляза много по-драматично и устойчиво възстановяване. Той също така болезнено контрастира с траекторията на растеж на съседните на Украйна Турция и Полша.
Данните за БВП на глава от населението очертават картина на болезнена стагнация. Освен това слабостта на Украйна я прави уязвима към повтарящи се и болезнени валутни и финансови кризи, които най-добре се изразяват в нестабилната графика на обезценяване на гривната спрямо долара и еврото. В края на 90-те години на миналия век имаше големи сътресения. През 2008 г. През 2014-5 г. От 2015 г. насам гривната се колебае около ново плато. Като се има предвид обезцененото равнище на валутата, в процентно изражение колебанията сега са по-малки. Но Украйна продължава да бъде крехко, подопечно на МВФ звено.
Руските националисти просто отхвърлят напълно претенциите на Украйна за държавност. Това е пропаганда. Но това, което очевидно е вярно, е, че украинският елит не е измислил формула за осигуряване на материалната основа на легитимността, т.е. минимум стабилност и устойчив икономически растеж. Икономическата неудовлетвореност засилва разделението между регионите, езиковите групи и фракционните интереси. От независимостта насам олигархичните свръхбогаташи играят вредна и разрушителна роля в политиката на Украйна.
Когато президентът Зеленски заяви след първата си среща с Путин по време на преговорите в Париж през декември 2019 г., че „Украйна е независима, демократична държава, чийто вектор на развитие винаги ще бъде избиран изключително от народа на Украйна“, трябва да имаме предвид тези основни икономически факти. Ясно е, че Зеленски искаше да настоява за суверенитета на Украйна спрямо всемогъщата Русия. Но ако суверенитетът се състои в определянето на вектора на развитие – което наистина изглежда като добро определение – какво може да се каже за суверенитета на Украйна? В най-добрия случай той може да се опише като отчаяно и засега напразно търсене на модел на развитие, който да получи подкрепата на мнозинството в Украйна.
Това отчаяно търсене стана още по-неотложно поради нарастващото геополитическо напрежение, обявено в речта на Путин през 2007 г., и поради финансовия шок през 2008 г. Но то стана и по-опасно.
Основните варианти, обсъждани преди 2014 г., бяха сближаване с Русия, сближаване с ЕС-НАТО или балансиране между двете. Балансирането между двете беше начинът, предпочитан през 90-те и началото на 2000-те години. Но към средата на 2000-те., след цветните революции в Грузия и Украйна през 2004 г., когато просперитетът на Полша и амбициите на Русия ставаха все по-очевидни, изборът започна да изглежда по-остър.
Тогава през 2008 г. администрацията на Буш се опита да реши въпроса. Тя насърчи Грузия и Украйна да се стремят към членство в НАТО и на конференцията на НАТО в Букурещ през април 2008 г. накара останалите членове на НАТО да им обещаят членство. Това потвърди най-лошите опасения на Русия. Оттогава насам политиката на Украйна е разкъсвана от мащаба на този избор. Най-лошите последици бяха нагледно показани в Грузия.
След срещата на върха на НАТО в Букурещ амбициозното ръководство на Грузия под ръководството на президента Михаил Саакашвили стигна до заключението, че за да ускори членството си в НАТО, ще трябва да реши нерешените въпроси с отцепилия се регион Южна Осетия. То също така си въобрази, че е получило зелена светлина от Вашингтон. През август 2008 г., само няколко седмици преди кризата с „Лемън Брадърс“, мащабната военна реакция от страна на Москва на грузинската офанзива в Южна Осетия изпрати ясно и категорично послание. Не се опитвайте да придвижите напред зле преценените ангажименти на НАТО от Букурещ.
И ако това не беше достатъчно, икономическата и финансовата криза в САЩ и Европа спря всякакви по-нататъшни стъпки в тази посока. През 2008 г. Украйна веднага се оказа в положение да се моли на МВФ. Като се има предвид зависимостта ѝ от износа на тежка промишленост, Украйна беше една от най-засегнатите икономики от шока през 2008 г.
До 2013 г. Киев отчаяно се опитваше да се разиграва едновременно МВФ, ЕС и Русия в търсене на сделка. Резултатът през 2013 г. беше наддаване между ЕС и Русия за влияние върху икономиката на Украйна, в което победителят щепе да вземе всичко. Корумпираният режим на Янкукович първо подтикна населението да вярва, че Украйна се ориентира към ЕС. След това, сблъсквайки се с лошите европейски финансови условия и с далеч по-изгодна оферта от Москва, той рязко се върна към Русия. Това предизвика революцията на Майдана. Тъй като Западът побърза да признае революцията, Янукович не пожела да се стои и да се бори. Изправена пред свършен факт, Русия реши да спаси това, което можеше да бъде спасено. През 2014 г. тя анексира Крим и се намеси, за да създаде подкрепяни от Русия сепаратистки републики в източната част на Донбас.
Оттук обикновено започва настоящата медийна история: „Руската агресия срещу суверенна Украйна през 2014 г.“.
Отчаяно опитвайки се да задържи украинския режим, Западът използва МВФ под ръководството на Кристин Лагард, за да предостави финансова помощ на Киев. Това беше първият път, в който Фондът направи програма за страна в такова нестабилно състояние, с продължаващ конфликт на нейна територия. Но нито ЕС, нито САЩ имаха намерение да подкрепят Украйна в достатъчна степен, за да спечели войната на Изток. Вместо това администрацията на Обама се отдръпна и прехвърли кризата в Украйна на Франция и Германия. При преговорите в т.нар. нормандски формат – в разгара на сблъсъка в еврозоната с новото правителство на Сириза в Атина и набъбващата бежанска криза (първоначалната поликриза) – Берлин и Париж преведоха Украйна към споразумението Минск II през 2015 г. След години на отчуждение (спомнете си разкритията на Сноудън от 2013 г.) това беше момент на възстановена американско-германска хармония.
Споразумението от Минск от 2015 г. е ключово за настоящата криза. Първоначалното споразумение беше отражение на огромното военно превъзходство на Русия над Украйна, но също така и на нежеланието на Русия да ескалира до степен на пълномащабно нахлуване. Сделката удовлетворяваше Русия, защото обещаваше децентрализирана Украйна с гарантирани езикови права за рускоговорящите. Според Москва това беше достатъчно, за да се гарантира, че Украйна няма да се окаже в западната сфера на влияние. Ако не бъде постигнат напредък в изпълнението на споразумението, Украйна ще остане в състояние на замразен конфликт. Продължаващият конфликт може и да не спре подкрепата от МВФ, но ще изключи Украйна като кандидат за по-тясна интеграция в ЕС или НАТО. Но това е и болезнено условие. Той е дълбоко неудовлетворителен за все по-националистическия тон на политиката в Киев. Москва се оказа в положение да подкрепя региона на Донбас и да трябва да се адаптира към живота в условията на устойчив режим на санкции, наложени от САЩ и ЕС.
Решаването на безизходицата по споразумението от Минск е това, за което се спори от 2019 г. насам, когато Зеленски беше избран с като кандидат на мира, а френският президент Макрон предприе стъпки за съживяване на процеса с надеждата да извади Русия от дълбокото замразяване.
С Тръмп в Белия дом и нарастващата загриженост за Китай Франция не искаше да продължава да поддържа статуквото. Независима френско-европейска дипломация по отношение на Русия е мечта още от времето на Дьо Гол. Германия продължи икономическите си отношения с Русия независимо от кризата в Украйна, особено в енергийния сектор. Споразумението между „Газпром“, Royal Dutch Shell, E.ON, OMV, и Engie за изграждане на „Северен поток 2“ беше подписано през лятото на 2015 г. и въпреки че беше замразено, германските разрешителни бяха издадени през януари 2018 г., а строителството в германската част започна през май същата година.
Но излизането от задънената улица в Донбас изисква отстъпки и от двете страни. Русия ще трябва да се съгласи поне на независим мониторинг на изборите и институционално изграждане в контролирания от нея сегмент на Донбас. Украйна и Русия ще трябва да се споразумеят за крайната цел. За да се задоволят опасенията на Русия, Минск предвиждаше висока степен на автономия за източните региони. Най-многото, на което Киев е склонен да се съгласи, е включването на Донбас в обща федеративна структура, което далеч не е достатъчно за Русия. Освен това, след години на борба, украинските националисти смятат всяка стъпка към реалното прилагане на Минското споразумение във форма, която би била приемлива за Москва, за акт на предателство.
И така, ако това е фонът на безизходицата в Украйна и ако 2019 г. изглеждаше като начало на нова ера на ангажираност, това, което се опитвам да разбера, е какво обяснява сегашната ескалация до точката, в която от пролетта на 2021 г. насам имахме две големи заплахи за военна ескалация в рамките на 12 месеца. Освен това става въпрос за военна ескалация от различен порядък.
Руските военни анализатори ще ви кажат, че Русия изгражда потенциал от известно време, така че може би просто е било въпрос на време да реши да използва този инструмент за принуда. но това все пак повдига въпроса за подбрания момент.
Понякога се изказва предположението, че Путин се нуждае от сплашване с война за вътрешнополитически цели. Анексирането на Крим през 2014 г. му донесе огромен скок на популярността. Тази популярност се разсея. Данните от социологическите проучвания не дават основания да се смята, че руското население би приветствало нова война и особено такава с Украйна.
Вярно е, че от 2014 г. насам картината на руската икономика вече не е толкова приветлива. Режимът на Путин вече не може да предложи добра новина за подобряваща се социална сделка. През 2018 г. той повиши пенсионната възраст, което допълнително подкопа морала. Както отбелязват анализаторите от център „Карнеги„, социалният договор от епохата на Путин – „вие ни осигурявате и оставяте на мира нашите социални помощи в съветски стил, а ние ще гласуваме за вас и няма да се интересуваме от вашите кражби и взимане на подкупи“ – се е изчерпал. На есенните избори за руския парламент Комунистическа партия набра сила. Но и това едва ли е основателна причина за внезапна ескалация до текущото ниво на военно напрежение.
По-убедителната логика разглежда като двигател на случващото се напрежението в рамките на компромиса от Минск, геополитическите опасения на Русия относно позицията на Америка и собствения политически часовник на Путин.
Вътре в Кремъл собственият график на Путин е от решаващо значение. През 2024 г. той е изправен пред избора дали да продължи да бъде на власт, или да започне да подготвя окончателното си оттегляне. Русия може да се оттегли от украинския въпрос. Но Путин е твърде вкопчен в него. Той иска да реши проблема с Украйна. Това не означава да я анексира. Това означава да постигне това, за което се бореше между 2007 г. и 2015 г., т.е. да постави граница на западната експанзия. Това трябва да бъде постигнато както чрез укрепване на руското вето в украинската политика, така и чрез отправяне на послание към Запада да не прави опити за по-нататъшна експанзия. Ако датата 2024 г. е тази, която Путин има предвид, то тя съвпада с мандата на президентството на Байдън. Така че определянето на условията на руско-американските отношения по този въпрос възможно най-рано трябва да бъде приоритет за Кремъл. Администрацията на Байдън ясно сигнализира, че нейният приоритет е Китай и че е готова да плати политическа цена за оттегляне на стратегическите си позиции (Афганистан), може би това отваря вратата и в Украйна.
След това идва въпросът с вътрешната динамика в Украйна. Западните медии са склонни да разглеждат коментарите на Русия за Украйна като чисто инструментални. Но какво ще стане, ако вземем на сериозно това, което казват руснаците? В такъв случай това, от което те се притесняват, е нещо подобно на грузинския сценарий. Прекалено амбициозен или отчаян националистически режим в Киев, окуражен от разюзданото говорене на Запада за членство в НАТО, се опитва чрез сила да присъедини отново Донбас. Това би наложило Москва да реагира с масирана сила. По-добре е въпросът да бъде решен при условията на самата Москва, като се покаже ясно огромният дисбаланс във военната мощ и се принудят САЩ да се включат в дипломатическия процес, като се заобиколят Берлин и Париж, които Москва смята за безпомощни и проукраински настроени.
През 2018 г. Путин публично заяви, че опитът на Украйна да си върне със сила територията в региона на Донбас ще отприщи военен отговор.
Изборът на Володимир Зеленски през 2019 г. се разглеждаше като потенциално отваряне на врата за разрешаване на проблемите. Той водеше кампания като кандидат на мира. Зеленски се върна към преговорите в нормандския формат, а Русия постави капак на всякакви ожесточени сблъсъци в Донбас. Но популярността на Зеленски се срина. Подобно на всички свои предшественици той е изправен пред избор между рускоезичната опозиция, базирана в източната част на страната, и националистите, вкоренени в западната част на Украйна. Подобно на всички свои предшественици той се опитва да постигне резултати за избирателите, докато преговаря с МВФ. Икономическото положение на Украйна продължава да е плачевно.
Разделенията в украинската политика продължават да са крайни, като националистите упражняват властта на физическата сила. През март 2020 г. началникът на кабинета на Зеленски, Андрий Ермак, се срещна с човек на Путин, Дмитрий Козак, и се договориха за специален Консултативен съвет, в който украински официални лица да обсъждат мирния процес с представители на подкрепяните от Русия сепаратистки правителства. При завръщането си в Киев Ермак е обвинен в престъпление от украинските служби за сигурност и е изправен пред обвинения в държавна измяна. Това затвърди мнението на Москва, че националистическите фанатици в Украйна са тези, които командват.
Междувременно въпросът НАТО-Украйна продължава да се раздухва.
В началото на декември 2019 г. украинският парламент прие резолюция „относно приоритетните стъпки за осигуряване на евроатлантическата интеграция на Украйна и придобиване на пълноправно членство на Украйна в Организацията на Северноатлантическия договор“.
Това не беше просто призив от украинска страна. Според Владимир Фролов от Московския център „Карнеги“ моментът, в който стратегическото търпение на Москва по отношение на правителството на Зеленски окончателно се пречупи, беше през юни 2020 г., когато НАТО реши да предостави на Украйна статут на партньор с разширени възможности.
Това беше приветствано от представител на партията на Зеленски по следния начин:
Лиза Яско, депутат от Украйна, партия „Слуга на народа“: “Решението на НАТО да предостави на Украйна статут на партньор с разширени възможности е чудесна новина. Украинското правителство работи по този въпрос от есента на 2019 г. насам. Предишните пречки, произтичащи от неразбирателство с Будапеща относно украинската езикова политика и реформите в образованието, бяха преодолени благодарение на ползотворния двустранен диалог с Унгария. Засиленото сътрудничество между Украйна и Алианса на НАТО е от изключително стратегическо значение за регионалната и глобалната сигурност. Статутът на ЕОП ни дава нови възможности в Украйна, в Брюксел и по целия свят. По-специално това открива нови възможности за по-нататъшен обмен на информация и разузнавателни данни, взаимно обучение и участие на украинските военни в мисии на НАТО. В същото време е важно да подчертаем, че искането ни за план за действие за членство в НАТО остава валидно. Имайки предвид това, Украйна продължава да осъществява реформи в секторите на сигурността и отбраната. През 2020 г. това включва реформа на военните звания в съответствие със стандартите на НАТО. Президентът Зеленски представи и законопроект за реформа на Службата за сигурност. Това отразява продължаващия ни ангажимент за по-голяма евроатлантическа интеграция. През лятото на 2020 г. в Киев се заговори за придобиване на статут на основен съюзник извън НАТО, което ще премахне почти всички ограничения за военно сътрудничество с американците.“
Това вероятно е основното руско притеснение в този момент. Според оценката на екипът на Карнеги, работещ под ръководството на Дмитрий Тренин, това е била решаващата повратна точка.
Москва обаче не премина веднага към военни демонстрации. През втората половина на 2020 г. тя трябваше да се справи с две други големи кризи в непосредствена близост. През август фалшифицираните президентски избори в Беларус предизвикаха безпрецедентна буря от протести. През септември 2020 г. избухна война между Армения и Азербайджан, като Азербайджан, подкрепян от Турция, постигна голяма победа. През ноември 2020 г. бе постигнат крехък мир, като Москва действа като посредник.
И двете кризи можеха да предоставят на един безразсъден режим в Москва възможности за драматична намеса. Но в нито един от случаите Москва не натисна грубо. В кавказкия конфликт тя зае балансираща позиция. В Беларус целта на Москва изглежда до голяма степен е отбранителна, за да избегне това, което за Путин би било дистабилизация в стил “Майдан”. Но тя не наложи на Лукашенко сложна или скъпа нова интеграция с Русия. Руско-беларуското споразумение за интеграция от ноември 2021 г. е изпразнено от реално съдържание. анализаторите от Карнеги посочват, че докато Лукашенко започва да планира своето напускане,
“основната цел на Кремъл е да поддържа контролиран, проруски преход на властта. Москва иска да попречи на Лукашенко и на беларуския елит да търсят нови съюзници и да замислят безсмислени планове. Подобно поведение може да доведе до изостряне на вътрешната ситуация и да накара ЕС и САЩ да потърсят нови подходи, които отново да насочат Беларус към Запада.”
Що се отнася до Украйна, решителната ескалация през пролетта на 2021 г. беше предизвикана от действията, предприети от киевската страна през зимата на 2020-2021 г.
През декември украинският министър на отбраната Андрий Таран обяви, че Украйна се надява да получи План за действие за членство в НАТО на предстоящата среща на върха на Алианса:
“Той заяви това на брифинг, озаглавен „Отбранителни аспекти на евроатлантическата интеграция на Украйна: основни аспекти и задачи за бъдещето“, според уебсайта на украинското министерство на отбраната.
„Моля, информирайте вашите столици, че разчитаме на пълната ви политическа и военна подкрепа за такова решение на следващата среща на върха на НАТО през 2021 г. Това ще бъде практическа стъпка и демонстрация на ангажираност към решенията от срещата на върха в Букурещ през 2008 г.“, заяви Таран, обръщайки се към посланиците и военните аташета на държавите – членки на НАТО, както и към представителите на офиса на НАТО в Украйна.
По думите му днес курсът на Украйна към пълноправно членство в НАТО е заложен в Конституцията на Украйна, а бързото получаване на Плана за действие за членство в НАТО е цел, заложена в наскоро приетата Стратегия за национална сигурност на Украйна. Таран отбеляза, че през последните седем години Украйна твърдо защитава не само собствената си независимост, но и сигурността и стабилността на Европа, и действа като мощен аванпост на източния фланг на НАТО.
„Вярваме, че присъединяването на Украйна и Грузия към Алианса ще бъде правилното решение за НАТО. Нашите страни имат много общи неща. Това са постсъветски републики, държави, които са пострадали от руската агресия. От наша гледна точка потенциалното членство на Украйна и Грузия в НАТО ще има значително въздействие върху евроатлантическата сигурност и стабилност, по-специално в Черноморския регион“, заяви Таран.
През февруари 2021, в неочакван ход, украинските власти обявиха строги санкции срещу считани за проруски политици и медии. На 2 февруари Зеленски закри три проруски телевизионни канала, обвинявайки собственика им, че финансира донбаските сепаратисти. Това беше последвано на 19 февруари от санкции срещу украински и руски физически лица и компании по същите обвинения. Най-драматичният удар Киев нанесе срещу Виктор Медведчук, който през последните години е единственият събеседник на Путин в украинската политика и е ключов посредник. Предвид силната подкрепа за неговата партия Медведчук беше и сериозен конкурент за Зеленски в политически план.
Очевидно е, че това заслужаваше реакция от страна на Москва. В пряк отговор Москва отприщи сепаратистките сили в Донбас, което доведе до рязко увеличаване на броя на нарушенията на прекратяването на огъня. Но засилването на сраженията в Донбас е едно, а защо пълномащабната военна мобилизация?
Тук роля могат да изиграят въпросите на военната логистика. Русия разполага със средствата. Но тя имаше и мотив не просто да сплаши Киев, а да изпита отношенията между Киев и Вашингтон. Именно в началото на 2021 г. от Москва започна да се споменава все по-често синдрома “Михаил Саакашвили”. Дали Зеленски ще се опита да направи нещо подобно в Донбас през 2021 г. в очакване на американска подкрепа?
Кремъл не се отнася много сериозно към украинската политика. Те са твърдо убедени, че истинската сила, която решава действията на Киев, е Вашингтон. Русия не можеше да очаква нищо добро от предстоящата администрация на Демократическата партия, а Байдън ясно бе заявил решимостта си да заеме твърда позиция по време на предизборната кампания. Отравянето на Алексей Навални и вкарването му в затвора добавиха допълнително напрежение. Чрез засилване на военния натиск върху Киев Москва щеше да изпита твърдостта на Байдън и да даде ясно да се разбере, че ако ситуацията в Украйна трябва да бъде разрешена, то Вашингтон не може да разчита на Европа да постигне решение чрез процеса от Минск.
По време на кризата Козак, който е и заместник-началник на щаба на Кремъл, по същество повтори по-ранното строго предупреждение на президента Владимир Путин, че украинска офанзива в Донбас ще означава край на украинската държавност. И Вашингтон отговори.
През цялата 2021 г. администрацията на Байдън се движеше по границата между търсенето на работни отношения с Русия и откликването на натиска да заеме твърда позиция по отношение на това, което се оценява като руски провокации. Като се има предвид, че ясният фокус на администрацията на Байдън е върху Китай, поразително е колко много внимание е насочено към Русия.
От тази първоначална ескалация през пролетта, предизвикана от действията на Зеленски срещу проруските политически сили, през телефонната дипломация с Байдън, която доведе до деескалация през април, до срещата на върха в Женева през юни, спречкването през лятото и повторната ескалация на напрежението от август насам, можем да проследим стъпките, които към ноември отново доведоха до острата тревога от война.
От руска страна важен момент в дългосрочен план може да се окаже публикуването на 2 юли 2021 г. на новата руска стратегия за национална сигурност. Още по-ясно от предходния документ от 2015 г. в нея е изложена нова и антагонистична гледна точка за света.
От украинска страна може да се посочи срещата на върха „Кримска платформа„, която президентът Зеленски откри в Киев на 22 август, „за да се окаже натиск върху Русия във връзка с анексирането на територията на Крим … В двудневната среща на върха участват официални лица от 46 държави и блокове, включително представители на всяка от 30-те страни членки на НАТО. Делегацията на САЩ се оглавява от министъра на енергетиката Дженифър М. Гранхолм.“
Структурата на този конфликт е ясна, както и маршрутите, които пораждат ескалация. Въпросът е дали този конфликт може да бъде разрешен? Лично аз симпатизирам на мнението на Анатол Ливен в Nation. Или пък предложението на Томас Греъм (директор на Съвета по националана сигуронст по въпросите на Русия по време на мандата на Джордж Буш-младши) и колегата ми Раджан Менон в „Политико„.
Какъвто и път да се предложи, ще бъде катастрофа за голямата стратегия на САЩ, ако резултатът от настоящата криза е военна ескалация или засилване на враждебността с Русия, което ще я тласне още повече към Китай. Срещата на върха между Путин и Си вече е насрочена за зимните олимпийски игри през февруари.
About The Author
