Криптовалутите често биват отхвърляни от икономисти и инвеститори като чисто спекулативен актив – и за това има основателна причина. С дневни колебания на цените до 16% нагоре и над 18% надолу, Биткойн, най-утвърдената криптовалута, е един от най-нестабилните активи на пазара.
И все пак някои ги възхваляват като най-доброто средство за съхранение на стойност и алтернативна на златото инвестиционна стратегия, а други стигат до там да твърдят, че те са решението на счупената финансова система. Кати Ууд, главен изпълнителен директор на фонда за рисков капитал Ark Invest, твърди, че Биткоин „представлява застраховка срещу неразумната парична политика и откровената сегрегация на богатството в някои страни“, докато главният изпълнителен директор на „Bnk To The Future“ Саймън Диксън вижда в криптовалутите алтернатива на безотговорните кредитни практики на търговските банки.
За разлика от мнозина криптофанатици, които опростенчески смятат, че създаването на пари е в правомощията на правителството, Диксън с право посочва, че създаването на пари е по-скоро в правомощията на търговските банки. Тези банки създават кредити чрез заеми и ипотеки с непропорционално по-висок темп от тяхното натрупване на парични средства или от резервите в централните банки, като допринасят за бързото разширяване на широкото парично предлагане и впоследствие раздуват финансовите активи и цените на жилищата, създавайки твърде много пари на тези пазари. Тази тема за „борба със създаването на пари“ е в основата на идеологията на криптовалутите.
Криптовалутата като политически проект има своите идеологически корени в австрийската школа на икономическата мисъл. Тя е въплътена от мислители като Милтън Фридман с неговата прословута и прекомерно използвана аксиома, че „инфлацията винаги и навсякъде е парично явление“. Австрийската икономическа мисъл разглежда държавната намеса като причина за всички икономически проблеми, а явления като инфлацията – като последица от изкривяването на пазара, предизвикано от намесата на държавата в определянето на лихвените проценти, данъците и разходите.
Според тях, ако финансовата система бъде оставена сама на себе си, без да се влияе от прогнозите на бюрократите от Министерството на финансите и централните банки или от политиците, които си играят с фискалната и паричната политика, тя ще намери равновесие и ще осигури по-стабилна икономика. Ето защо те предлагат връщане към нещо като златен стандарт, който да ограничи държавната политика и създаването на пари.
Има известна доза истина в твърдението, че постоянно ниските лихвени проценти са довели до инфлация на цените на активите през последните десетилетия. Въпреки това ограничаването на възможностите на държавата да използва антициклични мерки на паричната политика чрез налагането на златен стандарт често е било свързано с по-чести и по-тежки рецесии. Както посочва бившият управител на Британската централна банка Мервин Кинг в книгата си “Алхимия на финансите::
“Това, което прави златото привлекателно за мнозина – а именно, че предлагането му не може лесно да бъде разширявано от правителствата – всъщност е сериозна слабост. По време на финансова криза хартиените пари могат да бъдат създадени бързо и лесно, когато търсенето на ликвидност е голямо; не така стои въпросът с предлагането на злато. Почти винаги златният стандарт е бил преустановяван по време на финансова паника.”
Първият недостатък на криптофанатичното мислене е, че то не признава, че извън времената на криза повечето пари не се създават от централните банки, а от търговските банки чрез кредитиране, както посочва Диксън. Създаването на кредити от търговските банки свързва бъдещето с настоящето, като извежда напред стойност, която все още не е създадена, за да се инвестира сега в капитал, който помага за създаването на тази бъдеща стойност – например чрез бизнес кредити.
От друга страна, банките също могат да действат за ускоряване на разходите без съизмеримо създаване на стойност или капитал – например чрез издаване на кредитни карти. Това служи за изкуствено създаване на търсене в краткосрочен план, което, ако не бъде посрещнато от нарастващи доходи по-късно, ще означава спад в бъдещото потребление, свиване на кредита и впоследствие рецесия.
Според Кинг проблемът се състои в това, че „фокусът на голяма част от банковото дело се е изместил от отпускането на заеми, което изисква внимателна местна оценка на потенциалните кредитополучатели, към търговията с ценни книжа“. Създаването на кредити само по себе си не е нито добро, нито лошо. То има потенциала да насочи ресурси към проекти, които подобряват живота на милиони хора, но вместо това се насочва към спекулативни дейности, които служат единствено за концентриране на богатството в ръцете на тези, които вече го притежават. Следователно въпросът не е в количеството на създадените пари, а в това по чие усмотрение се създават и с каква цел.
И така, как точно криптовалутите, с техният антиинфлационен дневен ред, предлагат решение на този проблем? Отговорът е, че не го правят. Всъщност инфлацията може да бъде полезен инструмент за преразпределение на богатството. Ако заплатите и цената на стоките се увеличават, но цената на активите остава статична или се увеличава с по-бавни темпове, това улеснява прехвърлянето на богатство от тези, които получават доходи от спестявания, активи и наеми, към тези, които получават доходи от работа. За разлика от това, ако нормата на възвръщаемост на инвестициите е по-висока от средното увеличение на заплатите и растежа, тогава богатството ще се натрупва за тези, които вече са богати на активи, както е посочено от Томас Пикети в книгата му „Капиталът на XXI век“.
Пикети подчертава, че богатите харчат много по-малък дял от доходите си от обикновените хора, а спестяванията им все повече се насочват към непродуктивни финансови спекулации и извличане на рента, за разлика от инвестициите в продуктивен капитал, който създава работни места, търсене на работна ръка и повишаване на заплатите. Вследствие на това растежът е бавен, а неравенството в богатството се увеличава.
Макар че Диксън разбира проблемите, свързани с банковата система, с повече нюанси, отколкото много криптоентусиасти, предложеното от него решение за „свободно от резерви фракционно банкиране“ пропуска основния въпрос. Както беше споменато, проблемът не е в количеството на създадените пари, а в това от кого са създадени. Това е определящият фактор за това на кои сектори от икономиката или обществото ще се отпускат кредити.
Въпреки че критиката на разхлабената парична политика и нейното отрицателно въздействие върху неравенството в богатството има известна тежест, не е ясно как криптовалутата предлага решение на този проблем, като неясно се застъпва за някакъв вид цифров златен стандарт. Проблемите, с които се сблъскваме (изменението на климата, неравенството, безработицата и други подобни), не могат да бъдат решени чрез ограничаване на създаването на пари. Въпросът е политически: как да се демократизира създаването на пари.
Кинг смята, че начинът за това е да се върне създаването на пари в сферата на изключителната компетентност на централните банки, които са „отговорни“ пред правителството. Дискусиите около създаването на цифрови валути на централните банки насочват дебата в тази посока. Съществуват обаче и по-радикални предложения. Какво би станало, ако вместо банките да създават кредити с цел генериране на печалби за акционерите, те вместо това отпускат устойчиви заеми с цел възстановяване на местните икономики в полза на местните жители, които сами биха били основни акционери в тези банки?
Общностни инвестиционни фондове като Avon Mutual са създадени с такава цел. Регионалните общностни банки са по-близки до местните икономики и са широко разпространени в континентална Европа, а проучванията показват, че моделът на банкиране на общността има потенциала да осигури по-добри икономически, екологични и социални резултати за регионите, в които оперира. Тези банки се опитват да демократизират финансите, като работят на принципа „един член – един глас“, като всеки вложител има право на глас по отношение на това как се управлява банката и къде се отпускат кредити.
Бившият финансов министър в сянка на британските лейбъристи Джон Макдонъл предложи през 2019 г. радикално преобразуване на банковата система на Обединеното кралство по подобен начин. Консепцията му се застъпваше за дългосрочна стратегия за финансиране на проекти за зелена инфраструктура и подкрепа на малки ис редни предприятия, съсредоточена около национална инвестиционна банка с регионални дъщерни дружества. Именно подобни идеи имат потенциала да поправят една счупена и авторитарна банкова система, доминирана от няколко олигополни институции.
Идеалът за „аполитични“ пари, за който се застъпват криптоманиаците, е фантазия: колко, къде и по чие усмотрение се създават пари, по същество е политическо решение. Необходим е механизъм, който да разшири „монетарната компетентност“ на обикновените хора, така че те да могат да използват създаването на кредити в полза на своите общности и обществото като цяло.
*Рей Харт е съосновател на Бристолския кооперативен алианс – организация, която има за цел да насърчава децентрализирана икономика, която овластява местните общности и улеснява демократичното самоопределение.
About The Author
