Настоящата публикация е част от изследователски проект, озаглавен „Обществени инфраструктури, икономизация и секюритизация в Киргизстан и България“ . Изследването се стреми да обясни как гражданското общество, инициативи базирани на общностно ниво и от неформален характер помагат на хората да се справят, компенсират или противодействат на провалената или липсваща инфраструктура. Този проблем е особено дълбок в маргинални градски райони, особено в неформални селища като „новостройките“ около столицата на Киргизстан, Бишкек, и в квартали населени с етнически малцинства в Пловдив, България. Изследването има за цел да посочи разликите и приликите в двата контекста, които намират се в различни сфери на влияние, именно на Европейския съюз в случая с Пловдив и на Евразийския икономически съюз, в случая с Бишкек. Този сравнителен фокус има за цел да демонстрира как феномени в Централна Азия и Източна Европа имат взаимовръзка между си и в глобален контекст.
На теоретично ниво изследването се опитва да развие и илюстрира идеята, че гледайки от макро ниво, мобилизацията и самоорганизацията на общностите имат постоянен и всъщност инфраструктурен характер. С други думи, докато материалната инфраструктура може да се влоши, да се разпадне или дори изобщо да не бъде изградена, форми на обществена инфраструктура могат да се активират, за да компенсират или поне да се адаптират към такива недостатъци. Тази идея се базира на предложението на Абдумалик Симон да разглеждаме „хората като инфраструктура“, тъй като техните дейности в „диапазон от пространствени, жилищни, икономически и транзакционни позиции“ установяват както редовни, така и променящи се схеми, които формират характеристиките на всеки град. По отношение на липсата на инфраструктура, Антина фон Шницлер твърди, че инфраструктурите не могат да се разглеждат само като инструмент на държавната власт, но трябва да се оценяват като „политически терен“, където исканията на хората за достойнство и осигуреност, както и отношенията между държавата и обществото в по-широк план се изразяват и (пре)договарят.
Подобни аргументи са правени в централно-евразийския контекст. Например, Челси и Пулай са анализирали „непълното гражданство“ на хора, които са откъснати от комунални мрежи, и „гражданство на поддръжка и ремонт“ на хора, които се опитват да си осигурят оперативност, подобрение и разширяване на инфраструктурите. Тувикене и колеги стигат до извода, че инфраструктурите и услугите могат да се разглеждат като „критични места, през които социалността, управлението и политиката, натрупването и лишаването от собственост и институциите и стремежите се формират, реформират и изпълняват“. Настоящото проучване има за цел да свързва и консолидира тези перспективи в аргумент как да се мисли за системния характер на обществените инфраструктури и тяхното историко-културно вграждане, както и за последиците за политическия ред.
Първоначални наблюдения върху обществените инфраструктури в Бишкек и Пловдив
На пръв поглед отдалечени, Бишкек и Пловдив представят поразително сходни констелации на бивши социалистически градове под съветско управление или геополитическо влияние, които са били подложени на мащабна неолиберална реформа и преструктуриране. И двата града са претърпели относително динамично развитие в международната търговия (особено Бишкек) и чуждестранни инвестиции в производствени и аутсорсинг индустрии (в Пловдив), поради което са се превърнали в икономически центрове със значителна имиграция на население от селски и отдалечените райони. Тези процеси, в съчетание с градския бум на недвижими имоти, увеличават неравенството и бедността сред населението на градовете. „Нови селища“ или новостройки около Бишкек концентрират почти една четвърт от цялото население на града, ок. 250 000 предимно градско бедно население и мигранти от селски райони в периферията на града. Междувременно пространствената концентрация на роми и малцинства от турски произход в жилищните квартали в Пловдив, особено в квартал Столипиново, който официално има 45 000 жители, е резултат от ресегрегация и преместването на етнически българи в други части на града след 1989-а година, и не на последно място поради разгледаните по-долу инфраструктурни въпроси.
Общностите в тези два контекста са изправени пред относително сходни проблеми, представляващи сцени на провал и липса на градска инфраструктура и услуги. Следващият анализ фокусира се върху трите аспекта на Основна инфраструктура и услуги, Социални, здравни и образователни услуги и Обществената сигурност и превенцията на престъпността.
1) Основни инфраструктури и услуги
Най-основната инфраструктура, като асфалтирани пътища, комунални мрежи и съпътстващи услуги до голяма степен не съществуват в новостройките на Бишкек. Много от тях са построени върху „зелени площи“ и жителите им преговарят – често в продължение на години – с общината и доставчиците на услуги, за да бъдат включени в обслужването. Тук проучването се фокусира върху проект за изграждане на капацитет под название „Насърчаване на социално и полово равенство за засилване на мира и стабилността в новостройките“, който беше воден от Фонда на ООН за населението (UNFPA) и имаше за цел да помогне на общностите да повдигнат ключови въпроси пред властите, като същевременно даде приоритет на маломащабни и постижими интервенции. Последните включваха ремонт или изграждане на детски площадки, спортни игрища, улично осветление или чакълести настилки на пътища. Тези подобрения бяха приети положително и послужиха като демонстрация, че усилията на жителите в инициативните групи или кварталните комитети могат да доведат до резултати, дори ако подкрепата често се обуславяше на набирането на собствени средства. Като цяло, проектните общности са все още изправени пред много ограничен и неравен достъп до основната градска инфраструктура, което сочи към дългия предстоящият път на тяхната „инфраструктурна интеграция“. Инициативи на жителите, като сдружение „Ариш”, се борят за такава интеграция от 1990-те години и чрез създаването и подкрепата на така наречени Групи за самопомощ са постигнали значително подобрение в новостройките Ак-Орого, Арча-Бешик и Ак-Ордо.
В квартал Столипиново в Пловдив ключови въпроси са функционирането и поддръжката на пътищата и комуналните мрежи. Според жителите, общината и доставчиците на услуги ги предоставят само частично, както и често отказват молби за разширения на услугите в нови жилища. Основен проблем е нестопанисването и разпадането на общностните пространства и инфраструктури в многоетажни блокове, които сдруженията на собствениците на жилища не могат да поправят поради липса на финансови ресурси. Общината е критикувана и за това, че не осигурява поддръжка на сградите останалите в общинска собственост. Домоуправителите често са оставени сами в случай на справяне с извънредни ситуации, като наводнения или теч на тръби.
Събирането на боклука е спорен въпрос, жителите смятат, че услугата е недостатъчна, докато властите твърдят, че ромите и малцинствата от турски произход умишлено трупат боклук до контейнерите. При настоящите интервенции не е налично системно решение на проблемите. От друга страна, корпоративна платформа и мобилно приложение „Гражданите“ позволява на всеки да докладва за случаи на безпорядък и липса на услуги, които според описанието могат да се решават чрез отговорните органи. Освен това, новоучредена инициатива наречена „Жители на Столипиново“ създаде свой собствен уебсайт, на което липса на достатъчно количество контейнери в квартала беше доказана, като пример само три контейнери за около 600 домакинства (виж отдолу).
2) Социални, здравни и образователни услуги
Социалната грижа, здравеопазването и образованието също се оказват важни и в двата контекста, тъй като на много жители е отказван достъп до услуги поради липса на жилищна регистрация и застраховки. Ограничените знания на гражданите относно техните права и (в случая на Пловдив) езикови бариери усложняват проблема. Докато жалбите за образователния сектор в маргиналните общности в Пловдив се отнасят до качеството, в новостройките на Бишкек образователните институции често липсват. Там малкото съществуващи училища трябва да приемат брой ученици до пет пъти по-висок от капацитета им, което налага работа на няколко смени. Строителството на нови училища е изключително трудно. Например в новостройката Мурас-Ордо в северната част на Бишкек строителството на нова сграда е спряно поради съдебно дело за преразходи, и въпреки че току-що е обявен нов търг, завършването на проекта е силно съмнително поради липса на финансиране. Детски градини и ясли съществуват само в централни градски райони и до голяма степен са физически и финансово недостъпни.
Анализираният проект на ООН в Бишкек е доставил липсващо оборудване на структури в здравеопазването, наред с обучение относно законовите задължения и работа по конкретни случаи (case work); мобилизирал е Обществени комитети по здравеопазването (ОКЗ) за извършване на превантивни мерки (напр. измерване на кръвното налягане), оказал е безплатна правна помощ за улесняване на достъпа до услуги и съдействие за разработването на Система за проследяване на посещаемостта, която помага на учителите (и родителите) да поддържат общ преглед и да идентифицират специални нужди. Междувременно борбата за създаване на допълнителен училищен и медицински капацитет продължава, тъй като проектът на организации като UNFPA и UNICEF може да отговори само на най-спешните нужди.
Управляваната от община Пловдив програма „Здравеопазване и образование за всички“ подпомага разширяването на мрежата на „здравни медиатори“ и „образователни медиатори“, които помагат на жителите да получат достъп до услуги, както и подобряват комуникацията и знанията за правата на гражданите. Тази и други програми се опитват да насърчат „интеграцията“ на младежите от малцинствата в обществото, чрез езиково обучение и културни дейности, тъй като според интервюираните служители такава интеграция е недостатъчна и голяма част на младото население води „капсулирано“ съществуване. Различни обществени центрове и организации базирани в общностите работят за осигуряване на младежко образование и грижи за хора в неравностойно положение, но недостатъчният им мащаб и зависимостта от финансиране от ЕС поставя под съмнение дългосрочните им ефекти.
3) Обществен ред и превенция на престъпността
И в двата контекста високите нива на безработица, бедност и социално-културна хетерогенност водят до проблеми с битовата престъпност, понякога по-мащабни конфликти на групови и етнически признаци и проблеми свързани с домашно насилие и насилието по полов признак.
В Пловдив само официални институции и структури се занимават с престъпността и нарушаването на социалния ред – полицията, общинските органи за обществена сигурност и различни „Центрове за социална рехабилитация и интеграция“ (ЦСРИ, виж илюстрация 3), управлявани от партньорства между община и НПО, с цел предотвратяване на нарушаването на социалния ред сред неравностойни или „рискови“ социални групи. Властите, НПО и фондациите се фокусират все повече върху проблемите на домашното насилие, чрез създаването или допълнително изграждане на приюти и „Центрове за жертви на домашно насилие“, както и проекти за подкрепа за засегнатите деца и младежи. С дребната и младежка престъпност почти изцяло се занимават полицията и общинските служби за сигурност, като се прилагат малко превантивни мерки от НПО-та в училищата. Докато в много отношения отсъстват, местните власти прилагат твърд подход при редовното разрушаване на незаконни сгради като гаражи и магазини, което предизвиква широко възмущение сред жителите на общността, които критикуват дистанцираната и несъдействаща позиция на властите.
В Бишкек редица общностни формирования работят съвместно с полицията, за да предотвратят и се справят с битови спорове или престъпления на локално ниво. Те включват новосъздадени инициативни групи и вече съществуващи формални органи, като „съд на старейшините“ или аксакали, орган за алтернативно разрешаване на спорове, действащ в съответствие с „обичайното право“ на Киргизстан, „Женски съвети“ и така наречените „Обществено-профилактически центрове“ за превенция на престъпността. Проектна намеса на Бюрото за наркотиците и престъпността на ООН (УНПООН) работи за укрепване и ре-активиране на тези структури чрез разработването и прилагането на планове за действие за превенция на престъпността както на ниво общност, така и на нивото на целия град.
Като значителен фактор за по-ефективното предотвратяване и справяне с престъпността се открояват технологиите: както инициативните групи по проекта, така и самата община увеличиха броя на камери за видеонаблюденията в целия град с надеждата да възпрат престъпността и да подобрят доказателствената база в случаи на престъпления. В сътрудничество с Министерството на вътрешните работи в Бишкек се създаде мобилно приложение „Моят полицейски инспектор“, което улеснява докладването на престъпления, но също така и доведе до рязко увеличение на докладваните случаи, които надхвърлиха съществуващия капацитет за разследване. Важно е да се спомене, че подобни мерки не засягат факторите и причините за престъпността, което поставя важни въпроси за това как властите се борят с бедността, неравенството и конфликтите базирани на пола и други идентични различия сред жителите на Бишкек. За тази цел анализираният проект беше създал нови органи за по-ефективно работа над домашното насилие и насилието основано на пола. Съответно, „Комитетите за превенция на насилие върти семействата“ (КПНС) помагат за решаването на случаите на насилие в семействата, както и „Женските съвети“ бяха обучени как да подпомагат такава дейност. И все пак тези органи също се сблъскаха с реакция от страна на жителите, които ги обвиниха, че налагат западната „джендър идеология“, възприемана като несъвместима с традиционните киргизки ценности.
Устойчивост, но и по-голямо изоставяне? Двусмислените последици от обществените инфраструктури
Новостройките в Бишкек са обхванати от мрежа от общинни, гражданско-обществени и по-неформални институции и инициативи, работещи за компенсиране на липсата и недостатъчната инфраструктура и услуги. Тъй като те се основават на доброволчески труд и спонтанни инициативи, тези мрежи се доближат най-много до идеята за обществена инфраструктура. В Пловдив различните форми на самоорганизация и по-широките рамки, в които са вградени, сочат към по-„корпоратизиран“ модел, който очевидно е обусловен от рамките за финансиране на ЕС и други международни партньори (подобно влияние от страна на ООН съществува в Киргизстан). Фактът, че НПО, различни социални и образователни центрове и действащи лица по-силно свързани с общността, като „здравни“ или „образователни медиатори“, работят на официални и платени позиции, носи известна доза сигурност – поне за известно време – на ресурси, професионални подходи и (макар и ограничени) рамки за отчетност. От друга страна, гореспоменатата мрежа „Жители на Столипиново“ успя да мобилизира дарения от храна и основни стоки за хора, загубили поминъка си по време на пандемията Covid-19. Тази инициатива се възползва от транснационална солидарност и подкрепа от жители с по-високи доходи придобити по време на трудовата им миграция в Западна Европа. И все пак зависимостта от трудовата миграция на по-голямата част от населението на Столипиново, което пребивава в квартала само за ограничен период от време, прави опитите за организиране на живота в общността и поддържането на инфраструктурата по-предизвикателни. Тези предизвикателства се задълбочават допълнително от разликите между ромските общности и общностите от турски произход, които видимо имат разнопосочни мнения относно начина на подобряване на ситуацията в квартала.
Въпреки тяхната решаваща и понякога животоспасяваща работа, по-широките ефекти на социалните инфраструктури са амбивалентни. Дългогодишното изследване на „устойчивостта“ (resilience) като концепция, която да покаже самодостатъчността на индивиди, общности и по-широки колективи, насочва вниманието към това до какво може да доведе нарастващата липса на отговорност на държавните власти и по-нататъшно дистанциране на държавата от обществото. Тази тенденция е видима и в случая на Бишкек, където общината – подобно на разчитането на държавните власти на международна помощ – приветства външна подкрепа, но в същото време се опитва да сведе до минимум ангажимента си към новостройките. Предвид хроничната недостатъчност на градския и национален бюджет, разбира се, няма лесно решение на ситуацията, но също става ясно, че може да се направи повече за борбата с корупцията, укриването на данъци и спекулациите с недвижими имоти на богатите слоеве на обществото, което е пряко свързано с липсата на достъпни жилища в Бишкек.
Сравнението с Пловдив за пореден път дава ползотворен, макар и тъжен контраст, тъй като прекъсването на услугите и инфраструктурата в кв. Столипиново непрекъснато се обяснява или дори оправдава с разкази, които затвърждават културната „другост“ и расовото профилиране на ромското и турското малцинство, обитаващи засегнатите общности. Много от интервюираните представители на програми и проекти изобразяваха последните като „капсулирани“ и неспособни да се интегрират в българското общество, независимо дали в езиков план или относно практики на изхвърляне на отпадъци или спазване на закона. По този начин разделенията в доминираните от малцинства квартали в Пловдив и България като цяло изглежда по-дълбоко и по-расово обусловено.
Най-важния извод е потенциалът за диалог между тези две места: В Пловдив местните инициативи и властите все още имат потенциал да подобрят диалога помежду си, като вземат пример от отношенията на сътрудничество между властите и социалната инфраструктура в новостройките в Бишкек. От друга страна, здравните и образователни медиатори и сътрудничеството между общините и НПО в социалните и младежки центрове биха могли да бъдат модел на институционализация, който да се разглежда не само в Бишкек, но и в Централна Азия по-широко. Тези прозрения посочват решаващата роля на обществените инфраструктури и потенциала им за дебата относно социалната и политическа мобилизация в постсоциалистическа Евразия.
Статията е оригинално публикувана в изданието Voices on Central Asia. Превод на български Божин Трайков.
About The Author
