Адам Туз и неговата книга „Изключването”: Дисекция на пандемията

Излязлата тази есен книга на авторитетния британски историк Адам Туз „Изключване: Как Ковид удари световната икономика” вече се превръща в световен бестселър като първо мащабно изследване на обществено-икономическия и политически ефект от пандемията. Книгата бе отпечатана и на испански, привличайки внушителен читателски интерес. Няколко испански медии публикуваха обширни интервюта с автора. Предлагаме излязлото във в. „Ел Диарио”.

Родриго Понсе де Леон, „Ел Диарио”

Малко хора днес имат капацитета да обясняват сложността на икономическите и социалните кризи така, както го прави Адам Туз. Роден в Лондон през 1967 г., този професор по история в Колумбийския университет вече предложи една истинска дисекция с „Крах” (2018 г.) – книгата му, която разкри как именно стана възможна финансовата криза от 2008 г. Сега с „Изключването: Как Ковид удари световната икономика”, Туз анализира почти в реално време как глобалната пандемия ускори навлизането ни в една нова ера, в която изглежда изчезват границите на финансовата икономика и спиралата на интервенционизма. Попадайки в тази нова ера, ние се оказваме в нещо като „безалтернативен кошмар на Фукуяма, перманентно нестабилен, дестабилизиращ и самолегитимиращ се”. В него Китай се очертава като друг, по-ефективен начин за справяне с кризите. Съмнявайки се дали сме научили нещо от пандемията, Туз е убеден, че живеем в общество с повече знания от всякога, но проблемът е в ограничения колективен капацитет да се организираме политически.

Обяснявате в книгата си, че се намираме в „ера, белязана от регреса в нашето дисбалансирано отношение към природата”, но в тази криза…

Наистина смятам, че сме навлезли в нова ера. Кризата с пандемията ни накара да осъзнаем, алармира ни и ни показа ясно, че сме в нова ера. И преживяваме първата интегрална и реална криза от тази нова епоха.

Във вашата книга отбелязвате, че диспропорцията между риска от пандемията и инвестирането в общественото здраве на световно ниво е просто гротескна. Смятате ли, че прекалено сме се фокусирали върху икономическото неравенство или климатичните промени като глобални проблеми, и затова не видяхме опасностите във вируса SARS през 2003 г., а страховете от птичия грип през 2005 г. и от свинския грип през 2008-2009 г. вече показваха потенциалните заплахи?

Пред размера на тези предизвикателства като неравенството и климата, не мисля за редно да се казва, че сме се фокусирали прекалено много в тях. Но е факт, че по-малко обръщаме внимание на санитарните теми – и аз на първо място също съм такъв. Пандемията бе за мен голяма изненада. Ако погледнем в ретроспектива и прочетем как сме действали по-рано, веднага ще усетим, че сме подценили важността на този риск. Не видяхме капацитета на пандемията да удари всички богати икономики едновременно. Бяхме свикнали да си мислим за риска от пандемия като за нещо, което може да се случи само на страни с ниски или средни доходи. Не съумяхме да предвидим, че тя може да затвори едновременно Китай, Европа и Съединените щати. Боя се, че  и досега все още не разбираме реално последиците от едно такова събитие.

Защо?

Защото ако разбирахме реалните последствия от пандемията, щяхме да правим много повече, отколкото правим сега. Например, щяхме да сме ваксинирали цялото световно население с истинска спешност и влагайки в това десетки милиарди долари. Но не го правим. Така че може да се направи заключението, че не сме способни да осъзнаем ефекта от пандемията. Ваксини цялото световно население – това е огромна задача, гигантска, но е нещо, което сме длъжни да направим. Ако се провалим в тази задача, ще докараме голяма част от световната икономика, целия сектор на пътуванията, туризма, свободното време, ще докараме цели страни като Испания, които зависят до голяма степен от този сектор, до  завръщане  към опасностите през идната година.

Не знаем дали сме стъпили вече на траектория, която ще води към стабилно подобряване или сме инкубатор за нов щам, който ще преодолее всички наши защити. Някои може да си мислят, че тези въпроси са по масите на президентите из цял свят, че можем да имаме контрол, ако днес се ваксинират 20 милиона души, или ако се достигне някоя друга определена цел, но не, не е така. Нищо подобно. Това е катастрофален провал, за който ще си говорим идната година.

От 1820 г. насам световната икономика само расте. С паузи, но с неспирно нарастване. Време ли е да се каже край на растежа? Можем ли да го направим?

Това е въпрос, който могат да решат само богатите и много богатите страни – като Съединените щати или Испания. Страни, в които в центъра на вниманието трябва да е разпределението, подобряването на живота на онези, които имат по-малко и т. н. Но на такава привилегирована позиция може да се радва едва половината от световното население. Ако се погледне картата с ваксинациите към момента, се забелязва една много ясна разделителна линия между обществата, които са богати и са достатъчно добре организирани, за да са в състояние да ваксинират своите граждани за девет месеца, и останалия свят.

В най-общ смисъл тази втора половина на света се нуждае от растеж. Не се нуждае от него, за да постигне лукс, а защото там продължителността на живота е около 60 години, децата продължават да умират още при раждане, а хората нямат електричество по домовете си. Това е положението в Африка. Идеята там да се спре растежа е абсурдна – същото важи и за големи части на Азия. Така че въпросът трябва да бъде поставен по друг начин – как да намерим форми, та да направим този растеж устойчив, да не се превърне то в трагедия на фона на реалната заплаха, която имаме с климатичните промени. Да се опитаме тези страни да растат, но без да се сблъскват с катастрофални екологични проблеми, за които не са подготвени.

Вие наричате „революция” размера на правителствената намеса в борбата с кризата, но отбелязвате още, че са били използвани икономически мерки, изискани от левицата, макар че целта е била да се спасят пазарите. Сякаш наистина пандемията се превръща в потвърждение на тезата на Фукуяма за края на историята. Вече няма идеологии, има само пазари.

Въпросът наистина е интересен. От една страна е така, но въпросът е там, че Фукуяма вярваше в самодостатъчността на тези пазари. Фукуяма мислеше, че с пазари в условията на демокрация и на правова държава всичко ще върви накуп: свободата на изразяване, научният прогрес и т.н. Освен това той вярва, че това е вид стабилно самоутвърждаване, на което не изглежда да има алтернатива, поне не на Запад.

Но истината е, че същевременно това е една невероятно крехка и доста дестабилизираща система. Така че сме в цикъл, в който пазарите са единствената алтернатива, но произвеждат кризи, които изискват интервенции, които произвеждат политически делегитимиращи ефекти и които, най-накрая, поставят под съмнение капацитета на демокрацията да прогресира.  Това е доста разпространена диагностика за онова, което стана в САЩ или Европа през последните пет години.

Ние сме във вид кошмар на Фукуяма, в който няма алтернатива на пазарите, и той е постоянно нестабилен, дестабилизиращ, самолегитимиращ се. Предизвикателството е дали ще можем да открием начини, за да напраивим системата разумна, защото наистина няма алтернатива. Или ще трябва да обмисляме въпроса дали Китай не предлага алтернатива.

Китай като алтернатива?

Трябва да видим. Авторитетни анализатори допускат, че китайският режим може да маркира този нов момент и да развие нова възможност, която има повече общо с политиката, с посоката на икономиката и на богатството, не само с абстрактната икономика, а и с това, как се управлява капиталът и властта. И въпросът за властта се повдига от една много политическа гледна точка. Няма никой над Китайската комунистическа партия. Джак Ма (основателят на „Али Баба” и най-богатият човек в Китай – б. а.) също е е над партията. Западните пари също не са над партийната власт. Вече видяхме какво стана със Стийв Шварцман, президента на Blackstone, човек, политически добре свързан и с двата бряга на Пасифика, който се опита да купи една китайска компания за недвижими имоти – и Пекин прекъсна операцията. С Китай сме пред един различен ред и ще е интересно да се види дали това ще устои и в каква посока ще поеме. Но смятам, че вече не е правилно да се говори за липса на каквато и да е алтернатива.

Любопитно е, че във вашата книга посочвате как 2020-та година в действителност е започнала на 20 януари, когато китайският лидер Си Дзинпин за първи път говори публично за разразяването на коронавируса. Китай ли ще бележи настоящето и бъдещето във всякакъв смисъл?

Не вярвам Китай да има някога онзи тип лидерство, което имаха Съединените щат през 90-те, или което имаха Съветският съюз  САЩ в своите съответни блокове по време на Студената война, или пък което имаше Британската империя  през 19-ти век. Светът е прекалено голям, ние сме повече от осем милиарда души. Има много богати страни с възможности да направят  всякакви неща. Такава е Русия – освен всичко друго, тя е единствената страна с ядрен арсенал, който може да съперничи със североамериканския. Китай ще е много голямо парче в един многополюсен, много сложен свят и ще предложи един различен модел за взаимоотношения между власт, бизнес и икономика. Но не съм сигурен, че ще е модел, който може да стане общ. Китайската комунистическа партия има една много специфична история с много особена система. Не е лесно да се приложи на практика в други страни.

Питам, защото вие пишете, че способността на Пекин да се бори с кризи е уникална заради агресивността на неговите вътрешни регулаторни намеси. Изглежда, че меката сила на Джоузеф Най губи смисъла си и авторитарните страни ще могат по-добре да разрешават кризи.

Разбира се, Китай вдига летвата и принуждава всички да работят повече. Например, Европа се гордееше с това, че е великият цифров регулатор, особено по отношение на личните данни. Европа беше синоним на защита на данните и голям проблем за Силициевата долина. Е, сега Китай прави много по-директна и всеобхватна атака, за да контролира икономиката на платформите. Това е още по-впечатляващо е, защото има собствени, китайски дигитални компании. За Европа е лесно да регулира американски компании. Това, което прави Китай, е да регулира собствения си бизнес с платформи – нещо, което никой не е правил преди и за което е необходима много власт. Има много малко политици на Запад, които не се страхуват от социалните медии, но в Китай социалните медии се страхуват от Си Дзинпин и партията. Този начин на действие повдига въпроса: какъв ще бъде европейският отговор? За мен това не означава, че трябва да станем авторитарни.

Има една многозначителна фраза във вашата книга: „Няма някакво фундаментално макроикономическо ограничение, което никой да не може да прехвърли”. А на друго място споменавате фраза на Кейнс: „Всичко, което наистина можем да направим, можем да си го позволим”. Няма ли вече икономически ограничения?

Разбира се, има ограничени ресурси, има недостиг на суровини, технологията има определени продуктивни лимити, в света в момента има само 3,6 милиарда работници. Онова, което не е тъй очевидно, е, че има толкова ограничения за финансовата икономика и за спиралата на интервенционизма. Но пък няма никакви финансови рестрикции, които да ни пречат да продължаваме този цикъл на растеж, подтикван от разширяването на баланса. После следва криза, на която се реагира с интервенция, а това води до по-голям растеж.

Консерваторите са склонни да мислят, че трябва да се сложи лимит на дълга, защото ще дойде време, което няма да може да се изплаща. Е, наистина зависи от лихвата. Ако лихвените проценти са нулеви или отрицателни и под темпа на растеж, дългът е напълно устойчив, както показа Оливие Бланшар (бившият главен икономист на МВФ – б. а.). Какво определя лихвения процент? Всъщност не знаем, но това, което знаем, е, че той непрекъснато спада от десетилетия. Друг въпрос е, че това се модифицира по политически причини. В еврозоната вече има гласове, според които не можем да продължим с настоящата ситуация и трябва да възстановим рамката за финансова „устойчивост“.

Всъщност в Европа отново водим дебат относно връщането към фискалните правила и контрола на дефицита.

Би било ужасна идея. Но освен това тя не работи. Трябва само да погледнете Гърция, нейният дълг не е спаднал спрямо БВП. Няма да има смисъл от мерки, които ограничават икономиката, когато имате висок дълг за плащане, само удавяте още повече граждани и компании.

С течение на времето се изгражда легенда според която сякаш централните банки са били героите на тази пандемична криза.

Мисля, че да говорим за тях като за герои е прекалено… Вярно е, че те действаха по време на кризата, улеснявайки положението на икономиката. Интересното е, че това са институции с определен капацитет за контрол и че те могат да тласнат тази система в една или друга посока, макар да има съмнения, че действат самостоятелно.

Имат ли те висока степен на контрол върху финансовата система по време на криза? През февруари, насред разгара на пандемията, те изчакаха, докато през март настъпи имплозия на финансовите пазари, и чак тогава предприеха стъпки за спиране на колапса.

Централните банки също са принудени да действат под ограничения и са строени вдясно. Така че живеем в свят, в който сме създали нуждата те да дойдат да ни спасят. Истинският въпрос е: трябва ли те да идват да ни спасяват, или трябва да променим структурите така, че да действат по-свободно?

Пишете: „Днес осъзнаваме, че мотото на бъдещето е: все още не сме видели нищо“. И още: „В ретроспекция историята на миналия век може да бъде разказана като хроника на предизвестените бедствия“. Но усещането е, че не сме научили нищо.

Смятам, че знаем много. Живеем в общество, наситено със знания и анализи. Ние дори имаме много добра информация и познания за рисковете, които могат да бъдат проблем: можем да оценим шансовете да бъдем ударени от астероиди, можем да предвидим появата на ураган или да открием разломите, които ще предизвикат земетресения. Въпросът е дали имаме колективния капацитет да се организираме политически? Много малко. Ето защо пандемията е толкова изключителна – всъщност не обърнахме внимание, макар да ни беше сигнализирано предварително, че може да се случи. А когато се случи, реагирахме бавно. Гледахме какво става в Китай и не действахме. После се оказахме във вихрушката на пандемията, но големи части от населението все още отказват да го приемат сериозно, дори когато умират хиляди хора.

Вирусът продължава да убива, но все още не действаме със спешността, която може да се очаква, като се има предвид рискът да мутира и да се размножава в телата на хората. Като цяло, не може да се отрече, че колективният разум се учи от уроците. Въпросът е колко хора с власт и влияние са усвоили тези изводите от тези уроци и са готови да действат? Дали няма да повтаряме стари грешки или отказваме да се учим? Колективното човечество е като човек, който отлично е информиран, че има сърдечно заболяване, но не може да избегне яденето на мазни храни, защото много ги харесва и вече знае, че лекарят ще му казва всеки път, когато отиде на преглед, че може да умре от сърдечен удар.