Алберто Сан Хуан: Източна и Западна Европа да са по-солидарни срещу неолибералния капитализъм

Сред многото ярки творци, гостували в София тези дни за продължаващия до края на месеца кино-литературен фестивал „CineLibri”, бе и испанската знаменитост Алберто Сан Хуан – даровит актьор, автор на много от театралните си спектакли по „парливи” теми, носител на престижни награди за свои филмови роли, личност с изявена гражданска позиция, винаги на страната на обществени инициативи за повече социална справедливост.

Алберто Сан Хуан бе деен поддръжник на „движението на възмутените” 15 М, както то е известно в Испания (15 М идва от избухналите на 15 май 2011 г. първи големи протести срещу „кастата” и социалните орязвания на тогавашната криза). Освен това актьорът бе и сред 30-те интелектуалци, хора на изкуството и журналисти, подписали през януари 2014 г. манифеста „Да превърнем възмущението в политическа промяна”, който се смята за зараждане на регистрираната само два месеца по-късно партия „Подемос”. Алберто никога не става неин член, защото по начало не харесва партиите и смята, че политическото участие на гражданите е по-ефективно чрез активни обществени движения, които да тласкат политиците към социални решения. Убеден е, че най-голямата пречка пред такива решения е самата същност на неолибералния капитализъм, който „не разбира от солидарност, а само от конкуренция” – и затова именно капитализмът трябва да бъде променен.

Благодарение на „CineLibri” и Институт „Сервантес”-София имах късмета да разговарям с Алберто надълго и нашироко, въпреки доста напрегнатата програма на краткия му двудневен престой у нас, осигурен с усилията на директорката на „Сервантес” Мариа Луиса Сантос.

Още веднага след пристигането си Алберто бе специален гост на испанската вечер на „CineLibri”, представяйки филма със свое участие „Сантиментално” на каталунския сценарист и режисьор Сеск Гай. Заснетият през 2020 г. филм, който е адаптация по пиесата „Съседите от горния етаж”, донесе на Алберто Сан Хуан тазгодишната награда „Гойя” за най-добър актьор в поддържаща роля. Впрочем, той има и статуетка „Гойя” за най-добър актьор в главна роля, спечелена още през 2008 г. за ролята му в „Под звездите”.

Въпреки филмовата си слава, самият Алберто гледа на себе си главно като на театрален актьор. Сцената е неговото любимо място за живи разговори с публиката. В Испания са особено популярни и рециталите му по творби на известни поети, в които редовно участва и приятелят му Фернандо Егоскуе, китарист, родом от Аржентина.

Именно един такъв поетичен спектакъл под надслова „Да обичаш” изнесе Алберто заедно с придружаващия го и у нас Фернандо във втората си софийска вечер – в интимната атмосфера на малката зрителна зала в „Casa Libri”, на приглушена светлина, с удивително актуалните и днес стихове на Федерико Гарсия Лорка, Антонио Мачадо, Анхела Фигера и други вълнуващи автори. И с посланието, че от способността да обичаш и да влагаш любов в съжителството ни като общество идва и надеждата за по-хуманен живот.

Алберто е роден и израснал в атмосфера, заредена с много любов и творчество. Той е едно от четирите деца на двама изключителни творци, отдадени и на изкуството, и на журналистиката. Бащата Максимо Сан Хуан е и изявен художник и карикатурист, и автор на блестящи сатирични текстове, публикувани в най-авторитетните испански вестници и списания в продължение на около три десетилетия, както и в редица книги. Многозначителни са заглавията на книгите му. Например – „Неустрашими истории”, „Отворено писмо до цензурата”, „Апокрифен вестник”, „Политически животни”, „НЕ на НАТО и други ядове”, „Властта и обратното ѝ” и т. н. Умира в края на 2014 г.

Майката е Пилар Гихаро Ортис де Сарате – ярка актриса и радиоводеща, чийто глас е емблематичен за радиоефира през 60-те и 70-те, белязан със сурова франкистка цензура.

Когато през 2008-ма Алберто взима своята статуетка „Гойя” за най-добър актьор, той казва, че е наследил професията на майка си. Но несъмнено е наследил и острия политически рефлекс и на двамата си родители, защото пак тогава, на церемонията, той апелира за „окончателно разпускане на онова нещо, наречено епископска конференция” – защото в тогавашната изборна година епископите призовават да се гласува за дясната Народна партия.

Алберто не изневерява на себе си и при получаването на своята тазгодишна награда „Гойя”, което заради пандемията става виртуално. Сега той отправя остра реплика към управляващата в момента Испанска социалистическа работническа партия (ИСРП) – но на това ще се спрем с повече подробности малко по-надолу.

Връщайки се към влиянието на семейната среда върху избора му на професия, трябва да се отбележи, че той всъщност първо отива да следва журналистика в мадридския университет „Комплутенсе” и дори работи известно време като журналист в авторитетния вестник „Диарио 16”. Но после влечението към театъра надделява и Алберто се записва в курсовете по актьорско майсторство, водени от голямата актриса и преподавателка Кристина Рота. Тя е аржентинка, емигрирала и установила се в Испания през 1978 г., след като съпругът ѝ – също актьорът Диего Фернандо Бото, „безследно изчезва”, отвлечен и убит през 1977 г. от тогавашната аржентинска военна диктатура…

Ето с такава „закваска” Алберто разгръща актьорската си дарба от 90-те насам, тръгвайки от телевизионни сериали и нашумели филми, за да се утвърди и като голямо име на любимата си театрална сцена, която смята за по-хуманна от киното. В театъра Алберто се изявява и като драматург – автор е на цяла поредица от нашумели спектакли. Един от първите е представеният през 1996 г. „Animalario” (думата означава обиталище на животни, предназначени за лабораторни опити – пряка алюзия със социалните експерименти, прилагани над обществата). На следващата година актьорската група, оформила се около спектакъла, се обединява с друга независима група театрали, и така създават театралната компания „Animalario”, която през следващите около 15 години стои зад много разбуждащи съзнанието на публиката и спечелили доста награди представления. И автор на доста от тях пак е Алберто Сан Хуан. Уви, „Animalario” фалира през 2012 г. заради тогавашната криза.

В края на 2013 г. Алберто основава заедно с още седем свои колеги „кооператив за отговорна култура”, наречен „Квартален театър”. Целта е както да се представят театрални творби, така и да се провеждат политически дискусии за промяната, необходима на обществото. Театърът се помещава в зала, разположена на стръмната улица „Сурита” № 20 в мадридския квартал Лавапиес. Именно там е подписан и оповестен и онзи манифест, дал старт на „Подемос” през януари 2014 г. А на отсрещната страна на улицата – на адрес „Сурита” № 21, дълго действа и първият комуникационен център на „Подемос” в Мадрид.

Когато бях там през януари 2015-та, отразявайки първия голям митинг на „Подемос”, събрал на централния площад „Пуерта дел Сол” над 300 000 души, в „Кварталния театър” още беше хит авторският моноспектакъл на Алберто Сан Хуан, написан и изигран от него като саркастичен монолог под заглавието „Автопортрет на един млад испански капиталист”. Мнозина тогава коментираха, че и този спектакъл сериозно е подхранил атмосферата за раждането на „Подемос”…

Сегашната ми софийска среща с Алберто бе в късните часове на 19 октомври, след участието му с няколко встъпителни думи в представянето на филма „Сантиментално” пред публиката на „CineLibri”. Въпреки умората си от дългото пътуване между Мадрид и София с прекачвания по летища из други европейски градове, той се съгласи на общ разговор с мен и с колегата Георги Митов от радио „Алма Матер Класик ФМ”, заинтригуван от желанието ни да си говорим не само за изкуството му, но и за неговата политическа позиция. И още докато отивахме от кинозалата към хотела му, започна сам да ни „интервюира”, разпитвайки как живеят хората в България и от какво бягат всичките онези български емигранти, към 300 000 от които са се установили в Испания. Обясни: „Признавам, че нищо не знам за българските кино и театър. Но съм информиран, че животът у вас е тежък…”

Алберто похвали „CineLibri”: „Много е красива идеята на този фестивал – да се представят филми, вдъхновени от литературата или от театрални постановки, които ни разказват живота.”

Що се отнася до „Сантиментално”, приходите от филма всъщност са му помогнали да преживее суровия локдаун заради пандемията, в който беше потопена Испания миналата година и който нанесе тежък удар по доходите на повечето хора. Кинотворбата, заснета с участието само на четирима изпълнители в един апартамент в продължение на 4 седмици, е била завършена малко преди пандемията. Всички са успели да получат възнагражденията си.

„Така че аз персонално не бях затруднен финансово, когато наложиха изолацията. Но няма какво да говорим за мен, по-важното е, че на мнозинството от хората ситуацията се отрази жестоко,” казва Алберто.

Пак положението на мнозинството е онова, което го кара на онлайн церемонията по връчване на наградите „Гойя” през март т. г. да изрече нашумялата си реплика към ИСРП, водещата партия в управляващата в момента в Мадрид коалиция, включваща и „Подемос”. Репликата му всъщност е предизвикана от предшестващ коментар на министъра социалист Хосе Луис Абалос, отговарящ за транспорта, мобилността и градската среда. Министърът взима отношение по обсъждан проектозакон за жилищата. Трябва да се има предвид че заради неизплатимите ипотеки много испански семейства продължават да остават без покрив и с непосилни дългове, а банки и строителни компании така и не поемат отговорност за алчността си и спекулативните си действия, довели до ипотечния срив през 2008-2012 г. От „Подемос” държат ИСРП да изпълни коалиционното споразумение и в новия закон да се запише, че той гарантира социалното право на жилище. А Абалос заявява: „В ИСРП сме съгласни, че жилището е социално право, но без да игнорираме факта, че то е и пазарен продукт”.

Ето на това Алберто Сан Хуан реагира на церемонията „Гойя” с думите: „Имам да кажа нещо на ИСРП. Човешките права не могат да бъдат благо, с което се спекулира. Жилището е основно човешко право”.

Във вечерния ни софийски разговор Алберто отново се пали по темата:

„Разберете, в Испания жилищата са много остър социален проблем. Той е част от по-големия проблем – трите стълба, около които се въртят парите в Испания. Това са туризмът, спекулацията с недвижими имоти и финансовата спекулация. Другото не е важно. Производственият ни модел е много слаб. Жилището се подрежда веднага след храната като основно човешко право. Всяко човешко същество има право на покрив. Ако това е вкарано само в пазарните рамки на търсене и предлагане, ако липсва регулиране в цените за хората, които нямат възможност да се сдобият с покрив по пазарните правила, какво става с тяхното право? Естествено, че не съм съгласен с Абалос. Никое човешко право не може да е пазарен продукт. Човешкото право трябва е гарантирано за всяко човешко същество.”

Алберто припомня, че именно самоорганизирането на хората, ударени от ипотечната криза през 2008 г., става и основата за сформиралото се по късно движение 15 М. През 2009 г. в Барселона е основана вече емблематичната Платформа на пострадалите от ипотеки (PAH – Plataforma de Afectados por la Hipoteca), чиято говорителка е Ада Колау, днешната кметица на града. РАН много бързо се разраства из цяла Испания.

Включвам се тук, припомняйки на свой ред, че в едно от мадридските разклонения на РАН борбено участва и българката Татяна Роева, която живее в испанската столица от 1989 г. Писала съм за нейната история преди години в сп. „Тема”. През 2008-2012г. тя участва в мобилизациите на РАН заедно с жителите на цели квартали – излизат и блокират улиците, пречейки на служителите, пратени да изселват семейства, които не могат да си плащат ипотеката, и да им отнемат жилищата. По онова време в такова положение са мнозинството от хората, попаднали сред 25-те процента безработни в Испания. Таня и съпругът ѝ – също. Банките не само гонят длъжниците и им отнемат покрива, но ги принуждават и да продължават да изплащат кредитите си и лихвите върху тях. През 2012 г. Таня успя да осъди банката, която я инквизираше по този начин. Адвокат ѝ беше Рафаел Майорал, който днес е депутат от „Подемос”…

Алберто не е чувал за конкретния случай на Таня, но разпалено потвърждава, че РАН е изключителна форма за самоорганизиране и солидарност между гражданите и тя все още продължава да действа. Същият дух извежда протестиращите да окупират протестно площадите на 15 май 2011 г. – и така се ражда 15 М.

„Съвсем естествено РАН се превърна в онова ядро, от което социалната борба се масовизира – та проблемът с жилищата е централен в социалния дебат. РАН е най-силното гражданско движение в Испания. Днес вече има и други подобни форми на солидарност – например, синдикатите за наеми. Когато човек не може да си плати наема, останалите членове на синдиката събират помежду си кой колкото пари може да даде и му помагат. Освен това съдействат с осигуряването на правни съвети или с посреднически услуги между длъжника и банката. Изселванията не са спрели. Никаква милост няма. Гонят старци, самотни майки с малки деца, хора с физически недъзи и хронични болести,” разказва Албарто.

Той отказва да го свързват политически с „Подемос”, макар че гласува за тази партия, а освен това през 2014 г. е бил и избран от нейната листа като член на Обществения съвет в Мадрид. Казва, че е бил с „Подемос” само в началото, когато е смятал, че формацията ще се развива като политическо движение, а не като партия. Просто не харесва партиите като структура.

Аргументира се така:

„В Испания обикновено думата политика се идентифицира с работата на политическите партии. Сякаш, само ако имаш пост в една политическа партия, можеш да правиш политика. Иначе – държиш си устата затворена и само ходиш да гласуваш на всеки 4  години. А аз мисля, че за да упражняваш своите граждански права, трябва да участваш в решаването на проблемите на общността. Затова в нашия кооперативен „Квартален театър”, освен че правим театрални постановки, провеждаме и прояви, свързани с политическия живот.

Не харесвам онзи тип партии, които се подчиняват на икономическите сили. Такива бяха онези, на които 15 М им каза: не, вие не ни представлявате. Мисля, че „Подемос” и досега не се е подчинила на икономическата власт, но влезе в правилата, които трябва да спазват всички партии и които са един ужас. С прекалено силно лидерство, с командна концентрация във върхушката, с пирамидална структура. Смятам това за лошо. Но „Подемос” сега са в етап на трансформация.”

Алберто Сан Хуан не се колебае да изрази и позицията си в общоевропейски контекст:

„Испания е сред страните, в които доминира неолибералният капитализъм. Знам, че България живее в много по-тежки условия и това е ужасно. Затова е необходима по-голяма солидарност между страните от Източна и Западна Европа. Също както и между страните от Северна и Южна Европа.

ЕС има един голям дефект – той съществува в свят, подчинен от капитализма. А капитализмът не разбира нито солидарността, нито сътрудничеството. Разбира само конкуренцията. По-силният да доминира над по-слабия.

Много съжалявам, че ситуацията в България е толкова лоша, но и в Испания никак не е добра. Съществува брутално социално неравенство. Най-богатите сектори в обществото през тези 10-13 г., откакто продължава кризата, станаха още по-богати. А най-бедните станаха още по-бедни. Ясно е, че това не работи.”

Питам Алберто дали не е дошло време за втора част на неговия нашумял моноспектакъл и дали би се изкушил да направи и „Автопортрет на един млад глобален капиталист”, щом така ясно разпознава транснационалните дефекти на капитализма?

Усмихва се и започва да разказва как се е родила идеята за „Автопортрет на един млад испански капиталист”:

„Това е творба монолог, която направих през 2012 г. Роди се по две причини. Първата – нямах работа и съответно пари, като същевременно имах доста дългове. Преди това работих доста години за театралната компания „Animalario”, но покрай кризата тя фалира и се разпадна. Нямах работа нито в киното, нито в телевизията. И измислих това, за което не се нуждаех от нищо, само от мен самия и от сцената.

Втората ми потребност бе да разбера онова, което става. Как така Испания, която изглеждаше стабилна и просперираща демокрация, толкова бързо и рязко се срина? Щом се случи по този начин, явно не е била нито толкова стабилна, нито толкова просперираща, нито особена демокрация. И като започнеш да се питаш как стигнахме до тук, опираш до периода на прехода към демокрация и как бе извършен… Това също го имаше в моноспектакъла.

Сега в Испания сме в труден момент, противоположен на нагласите от 15 М. Когато се разгърна 15 М, изживявахме демократична илюзия – с искания за повече демокрация, повече солидарност, повече социална свързаност.

А днес сме в момент на конфронтация, в който се чуват призиви за авторитаризъм. Те звучат от голяма част от парламента, от политическите партии, от икономическите сили, от съдебната власт. Налице е много тежък завой към авторитаризъм в Испания…”

Интересувам се дали според Алберто настоящото испанско правителство съответства на очакванията на обществото за промяна.

Отговаря:

„Това правителство е най-малкото зло, което можем да имаме за момента в Испания. Но мерките му в опита да облекчи проблема с жилищата са крайно недостатъчни. Както и лозунгът му за пандемията – че никой нямало да бъде изоставен. Далеч сме от тези обещания.

Мисля, че надеждата за промяна идва не от едно добро правителство, а от състоянието на общество, което да умее да се организира така, че правителството да отговори на исканията му. Да се организира в ефективна контратежест на институциите, да създава граждански и солидарни обединения като РАН или „Mareas” (marea – прилив; като „бял прилив” например са известни масовите движения за защита на правата медиците, а като „зелен прилив” – онези, които отстояват правата на учителите; тези два сектора пострадаха най-много от орязванията при десните управления след 2011 г.).

Парламентът, за съжаление, не изпълнява функцията си да представлява волята на гражданите. Той е място, в което се сблъскват различни групи на властта. Разбира се, там има и много честни, достойни за доверие хора, но не са мнозинство.”

Алберто изобщо не смята съществуването на партиите за задължително. Вярва в други форми на политическо участие:

„Трябва да се организираме в реално демократични структури, в които да се договаряме как да живеем заедно като общество, да получаваме възможност за ефективно политическо участие. А не просто да отбиваме номера като пускаме бюлетините на всеки 4 години. Не вярвам в Испания да има много хора, които да гласуват с особено убеждение. Повечето гласуват от омраза към другата възможност. Все едно са на мач и се включват в агитката срещу противниковия отбор. Това е тежък проблем. За жалост в напомпването му участват и големите медии.”

Питам Алберто какво мисли за надигането на крайната десница, въплъщавана в Испания от партията „Вокс” и подхранвана тъкмо от омразата.

„Крайнодесните олицетворяват именно тази авторитарна тенденция, която споменах. Тя обхваща и голяма част от съдебната власт, и медиите. Нямам предвид журналистите, като говоря за медиите, а собствениците. Вие имате много достойна професия, много нужна за здравето на демократичното общество.

Но за да може журналистиката да изпълнява функцията си, тя трябва да е независима. Тя не може да е независима, ако се упражнява в медии, зад които стои концентрацията на големи капитали, изискващи да се служи на интересите им. Линията на един вестник, на едно радио зависи от собствеността. Не от редакцията, не от журналистите.”

Когато става дума за свободата на словото и изразяването в Испания, Алберто припомня нашумелият случай с рапъра Пабло Хасел:

„Пабло Хасел е в затвора, защото пее варварски неща. Те са варварски наистина, но той все пак пее, а не ги извършва. Ако зад решетките отива всеки, който казва лоши работи, парламентът ще се опразни… Едно е да критикуваш някого, че прави глупости. Или да го глобиш административно. Но да го хвърлиш в затвора? Така че – дали има свобода на изразяването? Не, дори формално. В Испания има високо ниво на вербално насилие. А за да се реши един проблем, трябва да се говори. Но не така…”

Как именно да се говори и за политика, и за общочовешки проблеми, Алберто съвсем ясно показва със заглавието на поетичния си спектакъл, който представи и в София – „Да обичаш”. В него имаше много стихове от Федерико Гарсия Лорка, в чиито талант и трагична съдба се оглеждат много от болките и на днешна Испания.

Творба пак на Лорка е избрал Алберто и за най-новия си поетично-музикален спектакъл, който заедно с музикантите от групата „Banda” представи за първи път в Мадрид в началото на октомври т. г. и оттогава не спира да събира овации за него.  Заглавието е „Ню Йорк в един поет” – преобърната вариация на поемата „Един поет в Ню Йорк”, която Лорка пише под формата на писмо от американския мегаполис, посетен от него през 1929 г., точно когато се срива нюйоркската борса. „Той е видял пряко тогава как всичко рухва. Има в поемата една част, която много точно предава какво е капитализмът. Толкова точно, сякаш Гарсия Лорка и сега живее сред нас,” подчертава Алберто.

В софийския си спектакъл актьорът цитира още нещо важно, казано от Лорка: „Думата книга е дума за любов. А от любовта живеем…”

Не мога да пропусна въпроса какво ни показа за капитализма пандемията.

Алберто Сан Хуан отоваря:

„Разбрахме, че нашият начин да живеем на тази планета няма бъдеще. Трябва да го променим. Произвеждаме, консумираме, без да се съобразяваме с останалите живи организми. Така не може. Това е разрушително. Нанесен е силен удар и по материалния, и по психологическия начин на живот. Пандемията става нов източник на бедност, от който пак някои вадят печалби и увеличават неравенството.”

Има ли според Алберто връзка между съсипващия ефект от пандемията и орязванията в здравеопазването и образованието, наложени от предишната криза?

„Да, има. След Втората световна война беше изградено обществото на благоденствието, а от началото на 80-те то започна да се разгражда и орязва. Не съм чувал сега, по време на пандемията, някой в испанския парламент да говори, че трябва да се укрепи общественото здравеопазване, да се съживи, че не може да се съкращават болничните легла или медицинския персонал. Визията към орязвания като цяло си е останала същата. Според мен решението е кардинална промяна. На капитализма.”