Преходът в Източна Европа – от реванш към реваншизъм

Този текст е част от новоиздадения сборник „Накъде отива Европа“, подготвен от Колектив „Българско дипломатическо дружество“

Тридесетте години, изминали след промените в Източна Европа, дават достатъчно основания за равносметка. Въпреки разнообразието и спецификата на отделните страни за начина на смяна на системата и осъществяването на прехода към плуралистична демокрация и пазарна икономика, основните процеси и тенденции бяха идентични по своята цел и същност. Което позволява да се откроят и редица общи проблеми, изкристализирали през изтеклия период.

Революцията – и като реванш

На втори план, зад процеса на демократизация, течеше друг, не по-малко важен процес – на политически и идеологически реванш. Това до голяма степен бе обективно заложено, защото движението напред неминуемо се осъществяваше с поглед назад – и като цел (възстановяване на многопартийна демокрация и пазарна икономика) и като отправна точка и сравнение (оттласкване от близкото минало и висока степен на идеализация на по-далечното такова). На практика двата процеса бяха трудно разделими – доколкото промените предполагаха връщане към до-социалистическо обществено устройство, т.е. установяване на капиталистически отношения (независимо от различните евфемизми при определенията).

Характерно е, че в промените участваха всички политически партии – и нововъзникналите, и възстановените, и реформиралите се комунистически партии. Като последните, по силата на необходимостта да доказват ежедневно новопридобитата си демократичност, се оказаха не  по-малко радикални в отрицанието си от политиците, яхнали вълната на промяната. Институционалните реформи, т.е. приемането на ново законодателство и изграждането на нови институции, се оказаха най-бързо и лесно осъществими. При цялото политическо лутане и конфронтация на първите години на прехода, във всички източноевропейски страни бяха консенсусно приети нови конституции и съответните закони, гарантиращи многопартийната политическа система, неприкосновеността на частната собственост и конкуренцията в икономиката. Дълбоките обществени промени обаче бяха много по-сложни, продължителни и нееднозначни.

С приключването на прехода към многопартийност и пазарна икономика (и с всички проблеми, а и разочарования, произтекли от начина на неговото осъществяване), ентусиазмът от промените постепенно затихна – както с оглед на постигнатата пълна доминация на новите отношения, така и под натиска на ежедневните проблеми. Демократичната мотивация вече не можеше да служи за аргументиране за продължаване на революционния етап на промените. Единственият мотив остана реваншът. Преходът от демократизация към реванш бе съпроводен и с подмяна на движещите политически субекти. В повечето източноевропейски страни промените на първоначалния си етап бяха осъществени от широки народни фронтове (а не от политически партии), в които съществена роля играеха леви интелектуалци, реформатори и дисиденти от средите на управляващите комунистически партии. С осъществяването на преобразованията тези формации загубиха своя raison d’etre, като част от тях просто изчезнаха от политическото пространство (Гражданският форум в Чехословакия), върнаха се към институционалната си същност (профсъюзът „Солидарност“ в Полша) и само в редки случаи продължиха да съществуват още известно време, трансформирайки се в политически формации (какъвто бе случаят в България с превръщането на коалицията СДС в партия). Предвид обстоятелството, че социално-икономическата и политическа реставрация заемаше ключово място в процесите, то неминуемо на преден план започнаха да излизат тези, свързани с водещи политически и икономически кръгове преди Втората световна война (а също така и по време на войната – което придаде допълнителна идеологическа компонента на случващото се, особено в страните, част от хитлеристката коалиция). Логично тези кръгове бяха и най-активни и агресивни в пре-акцентирането на процесите и политическата динамика.

В резултат на всичко това реваншът зае важно място в идеологическата обосновка и политическата практика на прехода, обхващайки практически всички сфери.

В идеологически план се осъществи подмяна на понятието „социален“, слагайки знак за равенство между „социален“ и „социалистически“. Като резултат бе отречено всичко социално – като начин на мислене и идеи и като реална политика (това не бе чуждо и на бившите комунистически партии, особено в периоди на тяхно управление) включително социалните функции на самата държава. В условията на господстващ неолиберализъм в световен мащаб през тези години и като откат на тоталитарната система, това доведе до отрицание не само на тези функции на държавата, но и на самата държава – етикирана като лош управленец и едва ли не необходимо зло.

В сферата на политиката резултатът от този реванш бе възстановяването на редица довоенни политически партии и реабилитация на политическите лидери от тези години. Специфични проявления този процес придоби в някои от страните, получили своята нова независимост в резултата на разпада на двете големи федеративни държави – Съветския съюз и Югославия. Там необходимостта от изграждане на нова държавност и разграничаване от съседите неминуемо имаше като носеща конструкция засилване и на национализма.

В областта на икономиката тези процеси бяха най-пълно реализирани чрез реституцията на собствеността. Като водещият мотив за това бе възстановяване на справедливост, а не икономическа ефективност. И въпреки, че в повечето страни относителният дял на реституираната индустриална собственост не бе особено висок от гледна точка на формирането на брутния вътрешен продукт на страните (предвид мащабната индустриализация и строителството на нови обекти непосредствено след военния период), то реституцията все пак беше един от носещите механизми при осъществяване на преразпределението на огромен обществен ресурс в частни ръце. Тя бе особено видна в страните, където чуждестранните инвестиции заемаха относително скромно място в първоначалния период на раздържавяване – пост-съветското пространство, България, частично в Румъния и т.н.

Смяната на елитите беше съпроводена с реванш и в кадрови план. Като той обхвана не само политическото лидерство и частично ръководствата на индустриалния сектор, но и голяма част от администрацията и експертния потенциал на държавите. Лустрацията, официална ли полуофициална (в Чехия и България) и реална – практически навсякъде (особено фрапираща в Полша, а и в Източна Германия, където елитът в държавната администрация, правораздаването, науката и т.н. бе изцяло подменен – с отделни показни изключения, включително и най-високо ниво) изведе на преден план ново, динамично поколение, необременено от предразсъдъци, но също така не рядко по-конюнктурно, лишено от избистрена ценностна и идейна база, което до голяма степен прекъсна не само политическата, но и експертната приемственост в управлението на държавите.

В резюме: реваншът негласно се превърна в идеологическа основа на политическата практика в повечето страни от Източна Европа.

Завръщането на отречената държава

С приключването на революционния период на промените, утвърждаването на новите институции и обществени отношения, новите управления в бившите социалистически страни логично преминаха към  укрепване на държавността. Отречената държава се върна – като ключов инструмент за утвърждаване на новото статукво. При това тази трансформация бе осъществена не от лявото, подозирано априорно в етатистки нагласи, а от дясното. В не малко случаи даже – от крайно дясното и националистическо-популисткото (доколкото демократичните партии, отстояващи в началото на промените „разграждането на държавата“ изпитваха определени идейни трудности да се заемат с нейното ре-инсталиране). И това бе достатъчно логично – бидейки антикомунистически по дефиниция, тези политически тенденции печелеха от публичното възприятие, че те не са носталгични, т.е. притежаваха необходимата политическа достоверност за засилване функциите на държавата. За това способстваше и умората от екзалтацията на промените, икономическата и политическа стабилизация на държавите и не на последно място – интегрирането в ЕС и НАТО. Всичко това създаде чувството за осъщественост на мисията и необходимост от гаранции за необратимостта на постигнатото.

Същевременно обаче това в редица случаи означаваше не просто реабилитация на държавата, но и овладяване на държавата.

В няколко източноевропейски страни има определени тенденции към авторитарно управление. Най-видими те са в Беларус и Русия, където през последните двадесет години властта е в ръцете на президентите Лукашенко и Путин (независимо от четиригодишната ротация Путин – Медведев на позициите президент – премиер). При това власт – практически неограничена. Би било прекалено удобно обаче тези процеси да се сведат единствено до традициите за централизирано управление в Русия и част от държавите от пост-съветското пространство. В Унгария и България (а с определени нюанси – и в Полша, доколкото там братята Качински, макар и не винаги директно начело на държавата, реално определят нейната политика) Орбан и Борисов също управляват еднолично повече от десетилетие.

Нещо повече – този тип управление има като задължителен елемент партийно овладяване на институциите и на държавната администрация. Това означаваше втори етап на кадрово прочистване – като за разлика от първоначалната промяна, когато се отстраняваха кадрите на бившата комунистическа номенклатура, сега вече се подменят всички, които не принадлежат на управляващата партия. Това важи за страни като Полша и Унгария, като по този начин освен всичко друго се гарантира и продължаване на управлението в дългосрочен план, доколкото тази система влияе и възпроизвежда победата на управляващите партии по време на избори. В Беларус, Русия и България е налице и друг пост-комунистически синдром. Той има две измерения. Там също има реално сливане на партия с държава. Но то е допълнено с практическа деидеологизация на управляващите политически партии, които де факто са властови структури, инкорпориращи се в държавната администрация, а не идейни политически субекти (това се отнася в пълна степен и за ГЕРБ, независимо от членството ѝ в Европейската народна партия).

Овладяването на държавата обаче далеч не се изчерпва само с държавната администрация. Притесненията за посегателство срещу независимостта на съдебната система в Полша, Унгария, Румъния и България са формулирани многократно на ниво Европейски съюз, като срещу първите две страни бяха инициирани мерки за отнемане правото на глас в ЕС, а срещу другите две ежегодно се констатираха дефицитите в докладите по Механизма за сътрудничество и наблюдение. Същото се отнася и за контрола върху бизнеса. За целта се използва целия инструментариум за политически и административен натиск, включително чрез постоянни проверки от страна на контролните органи и стимулиране чрез разпределяне на обществените поръчки. Това е валидно за страни като Унгария, Румъния и България (като при последната, предвид значителния дял на еврофондовете за финансиране на икономическата дейност, правителството използва тяхното разпределение като важен механизъм за поставяне на бизнеса в политическа зависимост). Олигархичният модел на икономиката в повечето държави след разпада на СССР изведе този въпрос като особено важен за стабилността на управлението. В Беларус от самото начало бизнесът е поставен под контрола на държавата, в Русия Путин постепенно „опитоми“ олигарсите (отстранявайки част от тях – чрез съдебни дела или емиграция), докато в Украйна на практика системата е обърната – там олигарсите контролират държавата, а не обратно. Медиите също са обект на политическо влияние – независимо дали те са обществени или частни. В първия случай това се осъществява по линия на държавното финансиране, законовата рамка и политически назначения в регулаторните органи. Във втория – чрез контрола върху бизнеса на собствениците. За да се допълни картината следва да се спомене и настъплението срещу структурите на гражданското общество и стремежа към ограничаване на неговите възможности за изява и влияние. Тук атаките преди всичко са срещу тези неправителствени организации (особено характерни за Русия и Унгария спрямо структурите на „Отворено общество“), които са финансирани от чуждестранни източници, като това осигурява определена подкрепа на населението за тези мерки като борба срещу чуждото влияние и интереси.

От друга страна завръщането на държавата и овладяването и от крайно десни и популистки формации в редица страни има своя сериозен социален ефект. В отговор на проблемите, произтичащи от новото социално разслоение в резултат от появата и нарастването на неравенствата в бившите социалистически страни, именно дясно-популистките  правителства са тези, които публично оповестиха и поведоха политика на връщане на социалната сигурност на населението чрез държавна социална политика. Това не беше направено по време на либералните управления в тези страни (по идеологически причини), а също така и от левите партии в тях (които проявяват своеобразна „историческа гузност“ когато стане дума за социалната държава). В Полша и Унгария мерките на правителствата за гарантиране на социалната сигурност чрез увеличаване на пенсиите, разширяването на социалните помощи, стимулиране на раждаемостта чрез повишаване на детските надбавки, отпуските по майчинство и т.н. са базисен елемент от политиката на управляващите, осигуряващи им широка обществена и политическа подкрепа. В Русия и Беларус ситуацията е в още по изчистен вид, където по силата на своеобразен държавен социален патернализъм (чрез дотации и регулиране на цените на комуналните услуги) гражданите са изцяло зависими от политиката на управляващите.

„Одържавяването“ на национализма

Възстановяването на „силната държава“ в редица източноевропейски страни под егидата на популистки и крайно десни политически партии се оказа възможно поради натрупването на тежки проблеми. На своя първи етап тези процеси изкристализираха в политическото поле в появата и нарастване влиянието на национал-популизма. При това, именно поради системния характер на проблемите, неговото присъствие не се ограничаваше само в източната част на континента , а обхващаше и Западна Европа.

Следва обаче да се отчете, че проявлението на тази обща тенденция имаше своите специфични и отличителни характеристики в страните от „стара“ и „нова“ Европа. Общото и при двете категории държави е, че съвременният популизъм е по-скоро национален, отколкото социален по съдържание. И това е естествено, предвид кризата на националната държава, като той профитира именно върху чувството за загубена сигурност. По отношение на политико-географските особености на популизма в Западна Европа се наблюдават две допълнителни разновидности. В Централна и Северна Европа той е предимно националистически, десен – и негов обект е държавата. В Южна Европа той е доминантно социален, ляв – и негов обект е човекът. Това очертава една на пръв поглед доста странна политическа инверсия, когато ролята на държавата е включена в идеологическия арсенал на десницата (като израз на процеса на разграничаване на консервативното от неолибералното), а защитата на индивида попада в полето на левицата (като естествено връщане към либерално-демократичното след идейното отблъскване от неолиберализма). Но дори и десният популизъм има в арсенала си своя социална компонента, разширяваща влиянието му в посока по-бедните слоеве на обществото. Като цяло за западноевропейския популизъм обаче е характерно, че той се проявява на ниво общество – и вътрешно разделя и дори конфронтира обществата.

При Източна Европа картината е различна: там популизмът практически навсякъде е националистически по своя характер, той е до голяма степен „одържавен“ и инструментализиран от държавата – и консолидира държавата. Това се отнася както за страни-членки на ЕС, така и за извън него.

В политически план десният популизъм е по-агресивен, което е естествено – той призовава към връщане на загубената сигурност на националната държава. И нещо изключително важно – при него е налице достатъчно ясно проследима тенденция към идейна еволюция: от „чист популизъм“ (най-характерен за Тръмп и при казуса „Брекзит“), към идеен радикализъм (основно под формата на ксенофобия – в Западна Европа), към национализъм (повсеместно), към реваншизъм (в Източна Европа).

Характерно и логично национализмът е особено силен в тези източноевропейски страни, които получиха своята нова държавност в резултат на разпада на източноевропейските федерации – Съветския съюз и Югославия. Те трябваше да утвърждават нова държавност, да изграждат институции, да консолидират обществото. Това предполагаше всестранно отграничаване – не само времево (от миналото), но също така в пространството, териториално (изграждане на граници) и не на последно място – на ниво обществено съзнание (разграничаване от другия, от различния – по линия на етнос, религия, култура, език, традиции). Националното доминираше процеса на изграждане и утвърждаване на държавите и национализмът стана естествената спойка на обществата. Тази тенденция определяше политическия дневен ред в повечето „отделящи се“ страни: Прибалтика, Украйна, кавказките републики, Хърватия, Босна и Херцеговина, дори и Словакия – на първоначалния етап, като в пост-съветското и пост-югославското пространство тази тенденция еволюира в конфронтация с наследниците на бившата доминираща нация – респективно Русия и Сърбия.

От национализъм към реваншизъм

Вътрешната динамика на политическите процеси в повечето източноевропейски страни изведе в достатъчно силна позиция националистическите формации. За техния поход към управлението обаче от ключово значение се оказа развитието на международните отношения. Конфронтацията и ескалацията на напрежението (първоначално в рамките на бившите Югославия и СССР, а впоследствие – и като възпроизвеждане на отношенията тип „Студена война“) не просто спомогна на националистическите партии да дойдат на власт в Сърбия, Хърватия, Босна и Херцеговина, Русия, Украйна, Грузия, Беларус, Словакия, а също така в Полша, Унгария и България (чрез участието на „Обединени патриоти“ в правителството). Тя се оказа и необходим компонент за съхраняването на тази власт – респективно представата за заплаха от „външния враг“ се поддържаше целенасочено, бидейки изведена като важен елемент от идейната конструкция на тези партии (това явление е характерно и за редица страни от Западна Европа, но там външния враг не се припознава в лицето на съседната държава, а в обобщения образ на безконтролния имигрант).

Важно място в тези процеси зае политическата реабилитация. Като цяло – на всички довоенни политици и партии с изключение на комунистическите – независимо дори от това дали те са играли съществена роля в антихитлеристката съпротива. Най-тревожното е, че нерядко процесът на реабилитация обхвана и профашистки формации и политици от периода до и по време на Втората световна война. При това реабилитацията на профашистките идеи се осъществяваше публично, предизвикателно. Тук би следвало да се споменат маршът на ветераните от СС дивизиите в Латвия, ежегодните националистически чествания в Полша, военизираните демонстрации и антиромските акции на Партия „Йобик“ в Унгария, „Луков марш“ в България. В повечето случаи – с откритата или негласна подкрепа на управляващите. Особена дълбочина този процес получи в Украйна с обявяването на Бандера за национален герой, прехвърлило процеса на реабилитация от обществено на държавно равнище. Характерно за тези процеси беше твърде приглушената реакция в Европа – дължаща се основно на факта, че те попадаха в руслото на конфронтацията с Русия. Част от тази тенденция е и полуофициалната реабилитация на управлението в Хърватия по време на Втората световна война – само че тук като „заглушител“ на по-сериозна публична и политическа реакция служеше остракирането на Сърбия.

Специфично място в тези процеси заеха процесите в Германия и нарастване на политическото влияние на Алтернатива за Германия. До голяма степен в тази партия са инкорпорирани и двете водещи постановки на национализма в Европа: ксенофобията и крайно-десния идеен радикализъм – доминиращи съответно в западната и източната част на страната. Тук от ключово значение, включително за бъдещето на Европа, ще бъде в каква посока ще еволюира тази партия, ще останат ли нейните политики в правовото пространство на демократичните институции или ще бабува на раждането на неофашистка, реваншистка политическа партия (въпреки, че и в момента тя вече е обвинявана, че приютява в себе си и подобна политическа тенденция).

Следващата стъпка след реабилитацията в тази негативна верига е интегрирането на реваншизма в държавните политики. Характерно е, че почти повсеместно то се базира на директния трансфер на историята в съвременната политика. На първия етап това се осъществява срамежливо, извън ежедневния контекст на политическия дебат, под формата на възвръщане на националното достойнство. За сметка на това този процес е практически всеобхватен за Източна Европа и включва и фундамента на формирането на обществените нагласи – учебниците по история в училищата и университетите (макар и с известно закъснение, България също се присъедини към този процес с новите учебници по история за гимназиалния курс). Като пренаписването на историята от гледна точка на съвременните идеологически доминанти се обосновава с възстановяване на справедливостта. Качествено ново равнище този процес достигна с приемането на Резолюцията на Европейския парламент от 19 септември 2019 г. относно значението на европейската историческа памет за бъдещето на Европа. Първо, защото официално извежда примата на идеологията над фактите в историята по отношение причините за започване на Втората световна война. Второ, защото имплицитно легитимира в общоевропейски мащаб всеки възможен призив за исторически реванш, осигурявайки му подходяща идеологическа обосновка. В този контекст се вписа и двустранният спор и взаимните обвинения между Полша и Русия за вината за началото на Втората световна война.

В съответствие с посоката на реваншистките настроения страните от региона могат да се обособят в няколко достатъчно ясно различими групи. Първата може условно да бъде наречена група на пост-военния реваншизъм и тя обхваща страните, загубили (включително и територии) по време на двете световни войни. Тук адресати са обикновено съседните страни. Втората група са страните, изповядващи своеобразен пост-федеративен реваншизъм. Това са на първо място европейските държави от бившия Съветски съюз (Украйна, Прибалтика) и част от държавите, образувани след разпада на Югославия (Хърватия, Босна и Херцеговина, Косово, а напоследък и Черна гора). Адресатът на техните претенции са Русия, респективно Сърбия като основни наследници на бившите федерации. Към тази група с определена доза условност могат да се добавят и страни като Полша и Румъния, които извеждат принадлежността си към социалистическия блок като достатъчно основание за претенции спрямо Русия, независимо че не са били част от Съветския съюз. Реваншизмът на третата група държави би могъл да се определи като пост-доминантен. В нея влизат Русия и Сърбия. Руският реваншизъм често е характеризиран като имперски, но картината е по-сложна: по същество той е пост-съветски, носталгичен като генезис (като откат на загубените позиции, влияние, статут, територии), но национален, руски като проявление. До голяма степен това се дължи на обстоятелството, че антируските политики в бившите републики се аргументират и се поднасят в антисъветска идеологическа обосновка. Същото важи и за Сърбия.

На държавно равнище тези политически нагласи се усвояват и извеждат в ранг на национална политика основно през призмата на защитата на националните малцинства в съседните страни. Това в повечето случаи е достатъчно ясно формулирана и последователно провеждана политика, независимо към коя част на политическия спектър  принадлежат правителствата. Като най-типичен пример за подобен етно-териториален по своя характер реваншизъм може да се посочи отношението на Румъния спрямо Молдова. С каузата на обединението на двете държави са официално и публично ангажирани всички държавни институции – парламент, президент, правителство, като в юридически план това е свързано с отказа да се признаят следвоенните граници между двете страни, а в политическо отношение това рефлектира в нежеланието на Румъния да се ангажира с деесклацията на напрежението с Русия, привиждайки в тази конфронтация своя шанс за осъществяването на това обединение. Със същата етно-териториална мотивация като цел, но осъществена наопаки, действаше Хърватия по време и след войната със Сърбия, когато осъществи мащабна етническа чистка на сръбското население в Източна Славония, осигурявайки висока степен на хърватска етническа хомогенност в района. В политиката на Унгария защитата на унгарските етнически малцинства в практически всички съседни държави (Румъния, Словакия, Сърбия, Украйна) също е изведена като важен национален приоритет, като често тя преминава границите на нормалните добросъседски отношения и периодично предизвиква напрежение в двустранните отношения. Позициите на някои български политически партии, а и на правителството след 2019 г. спрямо Република Северна Македония също се вписват в тази тенденция.

По особено стои въпросът със защитата на националните малцинства в съседните държави в политиката на Русия и Сърбия. Руснаци и сърби бяха най-многобройни като етническа група и водещи в политическо отношение нации в двете федерации и техни граждани живееха достатъчно компактно на териториите на другите съюзни републики. В значителна част поколенията от смесени бракове също се идентифицираха с преобладаващия етнос – включително по езикови, образователни, кариерни съображения. След разпада на двете федерации вече в качеството си на малцинства в независимите държави, това население бе третирано като представител на бившата доминираща нация и бе подложено на определени ограничения (най-фрапиращи те бяха в Прибалтика със създаването на статута на т.нар. „неграждани“, лишени от редица права на основата на езиков ценз, както и допълнително в Латвия, където имената се „латвианизират“ с добавено окончание „с“ в съответствие с латвийската именна традиция). От друга страна Русия и Сърбия също възприеха един определено агресивен подход, довел дори до военни стълкновения на територията на бивша Югославия (с Хърватия, Босна и Херцеговина, Косово – с обособяването на Република Сръбска, респективно Северно Косово в последните две) и до формирането на т.нар. „замразени конфликти“ в пост-съветското пространство (Приднестровието, Абхазия, Южна Осетия, а впоследствие и обособяването на Луганската и Донецка области в Украйна и присъединяването на Крим към Русия). Очевидно тези региони задълго ще генерират напрежение не само в двустранните отношения, но имат потенциала и да предизвикат сериозни международни конфликти. Основният потърпевш от тези двустранно провеждани взаимно конфронтиращи се политики станаха руското и сръбското етнически малцинства в съседните държави, които от една страна бяха до голяма степен маргинализирани в новите си държави, а от друга изпаднаха в положението на инструмент за политиката на „държавите-майки“.

Специфична проява на съвременния реваншизъм в междудържавните отношения стана появата на териториални и компенсаторни (контрибуционни) финансови претенции за претърпени щети по време на Втората световна война. Такива се повдигат от Гърция спрямо Германия, от прибалтийските републики спрямо Русия, и особено активно от Полша – и в двете посоки – финансови спрямо Германия, морално-политически спрямо Русия. На определен етап подобни искания имаше и от германска страна към Чехия за компенсиране на изселените судетски немци.

Европа на национализмите?

Кризата на ЕС се оказа питателна среда за настъплението на крайно десни идеологии. Отвореният с „Бялата книга“ на Юнкер дебат за бъдещето на Съюза бе бързо затворен. Първо,  поради различия между страните-членки: към задълбочаване на интеграцията (основно от западната част на континента) или връщането на повече пълномощия към националната държава (най-експлицитно формулирани от Унгария и Полша, но не само). Второ, в резултат на негласното споразумение на водещите държави да се въздържат от резки движения, в полза на еволюционния сценарий, развиващ сегашното състояние, т.е. на практика ЕС на различните скорости. Трето, поради Брекзит, който подмени дебата за бъдещето на ЕС с дискусии за бъдещето на Обединеното кралство в или извън Съюза.

Независимо от количеството на сценариите обаче, които могат да бъдат както пет според „Бялата книга“, така и много повече, посоките за развитие на Съюза реално са само две: укрепване на интеграцията или стъпка назад към „Европа на нациите“. А има достатъчно основания да се твърди, че „Европа на нациите“ е пряк път към Европа на национализмите. Когато базисни принципи на Съюза (като солидарността) ерозират, а националните егоизми излизат на преден план (достатъчно е да се споменат само проблемите, свързани с бежанската и мигрантската криза и стремежа към прехвърляне на тежестта върху съседа – когато транзитните страни задълго се грижеха само как да ускорят преминаването през тяхната територия, а страните, крайна дестинация – как да ограничат и контролират потока имигранти). А Европа на национализмите рано или късно ще доведе до сблъсък на национализмите. Защото, въпреки че са идеологически съюзници, те са национални противници, т.е. споделяйки обща идеология, всеки два съседски национализма на практика си противостоят един на друг. И когато разполагат със съответната власт в държавата, те логично се опитват да превъплътят идеите си в политически решения.

От друга страна самата идея за Европа на различните скорости на практика отрича всичко постигнато с разширяването на ЕС и най-вече основната цел – обединението на континента. Тя представлява опит да се тръгне едновременно в посока и на двете възможни алтернативи за бъдещето на ЕС, което само по себе си поставя на изпитание цялата конструкция.

Всичко казано до тук води към извода, че предстои труден период на преосмисляне на Европейския съюз, респективно на бъдещето на Европа, където плъзгането към национализъм и реваншизъм вещае нови трусове и катаклизми.